Определение № 2241 от 19.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2792/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. С определение № 1720/05.05.2023г. по в.ч.гр.д. № 902/2023г. по описа на Окръжен съд-Варна, I състав е потвърдено определение №260034 от 31.01.2023г., постановено по гр.д.№14402/2020г. на Варненския районен съд, 26 състав, с което по реда на чл. 248 ГПК е допълнено определение №260175 от 17.02.2022г. по гр.д.№14403/2020г. като С. Н. Н. е осъден да заплати на Х. Д. М. сумата от 900лв., представляваща направените по делото разноски. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ 13756/05.06.2023г., подадена от С. Н. Н. чрез процесуалния му представител адв.В. Т. от АК-В., с оплаквания, че е неправилно, неясно и немотивирано и с искане да бъде отменено. Поддържа, че аргументирайки се по казуса, с който е сезиран, неправилно въззивният съд се е позовал на установена съдебна практика (решение №49 от 02.07.2019г. на ВКС по т.д.№775/2018г. на I т.о.), което не кореспондира с правния интерес в настоящия случая и не касае атакуваното определение на първоинстанционния съд. Излага съображения, че ответникът при прекратяване на делото има право на разноски съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК само в хипотеза на оттегляне на иска, отказ от иска, както и поради недопустимост на иска, но не и в случаите, когато с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото и на иска, който е прекратен като нередовен. За неправилни счита и констатациите на въззивния съд, че първоинстанционният съд коректно и в унисон с практиката на ВКС е администрирал жалбата. Поддържа също така, че в случая разноски на ответника не следва да се присъждат, тъй като списък на разноските до приключване на съдебното заседание, в което е прекратено производството по иска за имуществени вреди не е бил представен, както и че с отговора на исковата молба не е било направено искане от ответника, че претендира присъждане на направените разноски в производството, не е бил представен списък на разноските, нито е бил представен договор за правна защита и съдействие. За неправилен счита и извода на въззивния съд, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимата сума, като посочва, че в представения договор за правна защита и съдействие не фигурира присъдената сума от 900лв., доколкото в договора е записан общ размер на адвокатското възнаграждение от 1800лв. по исковете по чл. 45 ЗЗД, независимо от обстоятелството, че са предявени два иска по чл. 45 ЗЗД - един за имуществени вреди и един за неимуществени вреди. Поддържа, че след като искът за неимуществени вреди е предявен за сумата от 3000лв., не отговаря на никакви критерии за този иск да се определя адвокатско възнаграждение в размер на 900лв. За неправилен счита и извода, че не е налице основание за намаляване на претенцията за разноски поради прекомерност, особено по съображения, че то е незначително. Твърди също така, че ответникът вече е получил направените разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обжалване на определението за прекратяване на делото. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 9 и т.11 от ТР №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, като не е съобразил обстоятелството, че не е предвидено възстановяване на разноските на ответника, когато той с поведението си е дал повод за завеждане на иска, който е прекратен като нередовен; че не е бил представен списък на разноските; че претенцията за разноски е късно заявена-не е направена с отговора на исковата молба. Поддържа, че молбата за присъждане на направените разноски е недопустима, несвоевременно подадена и незаконосъобразна. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не са съобразени предпоставките за намаляване на присъденото адвокатско възнаграждение поради прекомерност по двата обективни критерия - обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес, с оглед обстоятелството, че по делото от процесуалния представител на ответника е изготвен единствено отговор на исковата молба, но не е осъществявано процесуално представителство, т.е. приложение следва да намери разпоредбата на чл. 9 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и адвокатското възнаграждение би следвало да бъде в размер на 622.50лв., а не 900лв. Поддържа, че обжалваното определение е и очевидно неправилно, тъй като въззивният съд не е коментирал обстоятелството, че ответникът е получил вече разноските си за адвокатско възнаграждение, поискани с отговора на въззивната и касационна жалба срещу определението за прекратяване на производството. Поставя следните правни въпроси: 1.Длъжен ли е бил въззивният съд да съобрази всички изложени данни и доказателства по делото и да прецени дали следва да бъдат присъждани разноски на ответника, когато с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото и на иска, който е прекратен като нередовен? 2.Следва ли въззивният съд да потвърди присъждането на разноски на ответника без ответникът да е направил искане, че претендира разноски в съдебното производство, без да е представил списък на разноските, без да е представил договор за правна защита и съдействие с отговора на исковата молба, без да е направил искане за прекратяване на производството по отношение на иска за имуществени вреди, без да изложи собствени мотиви? 3.Какъв следва да е незначителният размер на адвокатското възнаграждение над минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? 4.Следва ли въззивният съд да потвърди определение на първоинстанционен съд, с което са присъдени разноски на ответника без да са съобразени с обема и сложността на извършената дейност на процесуалния представител? В писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК ответникът Х. Д. М. чрез процесуалния си представител адв.С., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, респ. жалбата е неоснователна, по изложените в отговора съображения. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Окръжен съд - Варна, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: С подадената на 19.11.2020г. искова молба с вх.№280095 С. Н. Н. е предявил срещу Х. Д. М. по реда на чл. 109 ЗС иск за осъждането на ответника да отстрани причините за увреждането на собствения му недвижим имот (ПИ с идентификатор ..... по КК и КР, находящ се в [населено място], общ.В.); иск по чл. 45 ЗЗД и чл. 51 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от действия по изронване на част от пръста, както и на премахване на дървета и на съхраняваните бетонни колове, бетонни профили и метална врата в притежавания от ищеца поземлен имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], [община], в размер общо на 10000лв. като част от общо дължима сума в размер на 17 062.07лв.; иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 3000лв., представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди, причинени от противоправните действия на ответника в имота му, подробно описани в исковата молба. С определение №260175 от 17.02.2022г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото в частта по предявения по реда на чл. 45 ЗЗД иск за заплащане на сумата от 10000лв., заявена като частична претенция от цялата в размер на 17062.07лв., представляваща обезщетение за нанесени имуществени вреди, като е приел, че дадените от него указания за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба в тази част не са изпълнени. Определението е потвърдено от въззивния съд с определение №1706 от 04.05.2022г. по ч.гр.д.№864/2022г., което не е допуснато до касационно обжалване с определение №50155 от 11.11.2022г., постановено по ч.гр.д.№3189/2022г. на I г.о. на ВКС. С молба от 10.03.2022г. с вх.№202907 ответникът по исковете Х. Д. М. е поискал в негова полза да бъде присъдена по реда на чл. 248 ГПК съответната част от направените от него разноски по делото във връзка с предявения срещу него иск за заплащане на сумата от 10000лв. за претърпени имуществени вреди, като при подаване на молбата е представил договор за правна помощ и списък на разноските, касаещ иска, по който е прекратено производството. В представения с молбата договор за правна помощ е посочено, че същият е сключен на 08.07.2021г., че договореното по този договор възнаграждение е в общ размер на 2400лв., изплатено изцяло и в брой при сключването на договора и че същото включва 600лв. по иска по чл. 109 ЗС и 1800лв. по исковете по чл. 45 ЗЗД. В представения с молбата списък на направените разноски е посочено, че се претендира изплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 900лв. - 1/2 от платената обща сума от 1800лв. за исковете с правно основание чл. 45 ЗЗД. На 03.01.2023г. първоинстанционният съд е постановил разпореждане №260000 делото да бъде насрочено за провеждане на открито съдебно заседание, както и на С. Н. Н. да бъде изпратен препис от молба с вх.№202907 от 10.03.2022г. Препис от това разпореждане е връчен на С. Н. Н. на 19.01.2023г. чрез процесуалния му представител адв.К. заедно с препис от молбата от 10.03.2022г., като на 26.01.2023г. от същия е подаден отговор на молбата. С определение №260034 от 31.01.2023г. по гр.д.№14402/2020г. първоинстанционният съд е допълнил определение №260175 от 17.02.2022г. по същото дело като е осъдил С. Н. Н. да заплати на Х. Д. М. сумата от 900лв., представляваща направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Потвърждавайки това определение въззивният съд на първо място е изложил съображенията си относно естеството на акта, с който производството по предявения по реда на чл. 45 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди е било прекратено, като е посочил, че в случая е било нужно време и усилия, за да се изпълнят указанията на съда и производството по делото е било прекратено след като същите са останали неизпълнени. Съобразил е при това становището, изразено в посоченото решение №49 от 02.07.2019г. по т.д.№775/2018г. на I т.о. на ВКС, според което ако преценката за допустимостта на иска зависи от събирането и обсъждането на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството на основание чл. 130 ГПК преди това. Приел е, че съобразно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът разполага с правото да търси разноски и когато делото е прекратено, като е посочил, че в случая първоинстанционният съд правилно е тълкувал текстовете на чл. 78 ГПК. Съобразил е, че производството по делото е стартирало и е бил депозиран отговор по реда на чл. 131 ГПК, като производството е било прекратено едва след като указанията на съда са останали неизпълнени. Приел е, че това само по себе си не означава невъзможност да бъдат търсени и получени разноски. За неоснователен е приел аргумента, че разноски не са били сторени и списък на разноските не е бил представен, като е съобразил, че производството е било прекратено инцидентно с оглед процесуалното поведение на самия ищец, а отделно от това по делото са представени доказателства, че има извършени разноски. Посочил е, че в случай следва да бъде съобразено обстоятелството, че по делото е постъпил отговор, както и че то е било прекратено едва след неизпълнение на указанията на съда, т.е. че основна вина за това има бездействието на ищцовата страна. Съобразил е също така, че именно на първоинстанционния съд е вменено процесуалното задължение по смисъла на чл. 130 ГПК да прецени дали и при какви условия исковете са допустими и доколко указанията на съда са изпълнени. За неоснователно е прието и възражението, че на жалбоподателя не е бил връчен препис от молбата по чл. 248 ГПК, като е съобразено, че такъв е връчен и е постъпил писмен отговор. Прието е също така, че размерът на сумата правилно е определен от първоинстанционния съд при съобразяване на датата на сключване на договора за процесуално представителство, както и че не е налице основание за намаляване на претенцията. При така изложените от въззивния съд съображения и при съобразяване на данните по делото следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по поставените от жалбоподателя правни въпроси и на посочените в изложението основания. Както е прието в т. 8 на ТР №6/2012 от 6.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските. Когато страната не е представила списък по чл. 80 ГПК недопустима съгласно т. 9 от същото тълкувателно решение е единствено молбата за изменение на съдебното решение в частта за разноските. С тази задължителна за съдилищата практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е взел предвид, че в случая е налице искане за допълване на определение №260175/17.02.2022г. в частта за разноските, а не искане за изменение на определението, доколкото със същото разноски в полза на ответника не са били присъдени, както и обстоятелството, че списък на разноските по делото е бил представен. Действително съгласно т. 11 на ТР №6/2012 от 6.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде заявена валидно най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. В последващата си практика обаче ВКС приема, че тълкуването касае само случаите, в които делото е приключило след провеждане на открито съдебно заседание и устни състезания, доколкото в мотивите към тълкувателното решение изрично е посочено, че Общото събрание има предвид именно устните състезания като краен момент, в който може да се прави искане за разноски. Когато делото е прекратено в закрито заседание, устни състезания не се провеждат и поради това разрешението по т.11 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012 г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо. Приема се, че в подобна хипотеза когато разглеждането на делото приключва в закрито заседание и препис от искането за прекратяването му не е връчен на насрещната страна, тя може да поиска разноски и представи доказателства за извършването им в срока по чл. 248 ГПК (определение №688/27.10.2015г. по ч.гр.д.№5154/2015г. на IV г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Категорично и последователно ВКС приема в своята практика, че за да се иска заплащането на тези разноски те трябва да са направени във връзка с висящото съдебно производство. Това налага те да са извършени до момента, в който ответникът е узнал за прекратяването на воденото срещу него производство. Отговорността по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК има деликтен характер като е обективна такава за вредите, причинени на другата страна от предявяването на недопустим или неоснователен иск и е ограничена по обем само до заплатените такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат. В тези случаи не е предвидена възможност за пълно или частично освобождаване на ищеца от тази отговорност извън случая по чл. 78, ал. 5 ГПК. Затова ако договорът между ответника и неговия довереник е сключен за процесуално представителство до приключване на съдебното производство като е заплатен пълния размер на уговореното възнаграждение ищецът ще трябва да заплати на ответника пълния размер на заплатеното на адвоката възнаграждение, независимо от това, че не са се сбъднали очакванията за процесуалните действия, които е било необходимо да бъдат извършени и за продължителността на процеса, с оглед на които е определено същото. Предвид на посоченото при осъществяване на отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът не може да иска тя да се ограничи само до такова за извършените от адвоката до момента на прекратяването на производството действия, в случай че такова заплащане е предвидено в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а съдът не може да присъди на ответника разноски за възнаграждение само за тези действия (определение №90/21.02.2017г. по ч.гр.д.№4625/2016г. на IV г.о. на ВКС). Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника (оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на жалба), то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК. Правилото е, че се присъждат всички разноски, които са направени, въз основа на доказателствата, за които са представени по делото. Ищецът е дал повод за завеждане на делото, поради което ответникът е направил разходи, за да осигури защитата си (определение №486/14.11.2019г. по ч.гр.д.№4270/2019г. на IV г.о. на ВКС). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил. Не може да бъде споделена и тезата на жалбоподателя за очевидна неправилност на обжалваното определение поради твърдяното присъждане на разноските в производството по обжалване на определението за прекратяване на делото. В производството по обжалване на определението за прекратяване на делото по предявения по реда на чл. 45 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди ответникът по иска е претендирал и съответно са му били присъдени само разноските, направени по повод обжалването - сумата от 300лв., представляваща разноски, направени в производството по ч.гр.д.№864/2022г. на Окръжен съд-Варна и сумата от 300лв., представляваща разноски, направени в производството по гр.д.№3189/2022г. по описа на ВКС. Разноски за първоинстанционното производство, направени по повод предявяването на иска при това обжалване не са били присъждани. Основателно е обаче искането на жалбоподателя за допускане на касационното обжалване с цел проверка правилността на извода на въззивния съд, че не са налице предпоставки за намаляване на определеното адвокатско възнаграждение поради прекомерност. Първоинстанционният съд е приел, че минималният размер на адвокатското възнаграждение по иска за заплащане на неимуществени вреди в размер на 10000лв. според действащата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е в размер на 830лв., като заплатеното от ответника възнаграждение в размер на 900лв. надвишава с незначителна част минимално предвиденото. Този извод е споделен от въззивния съд. Настоящият състав приема, че при извършването на преценка за прекомерността на претендираното адвокатско възнаграждение обстоятелството дали същото надвишава с незначителна част минимално предвиденото е ирелевантно. Съдът следва да извърши обективна преценка въз основа на данните за естеството на правния спор, неговата практическа и правна сложност, като преценява и извършените от процесуалния представител действия по осъществяване на защитата. В случая правилно съдът е приел, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действаща към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, а не разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от наредбата по вече изложените съображения. Неправилен е обаче изводът на съда, че не са налице предпоставките за намаляване на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение. С оглед фактическата и правна сложност на делото на етапа, до който то е достигнало, следва да се приеме, че в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски, направени за осъществено от адвокат процесуално представителство в минималния размер, определен в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или сумата от 830лв. Обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която в полза на ответника Х. Д. М. е присъдена сума над 830лв. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение