Определение № 2426 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4494/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. С. С., с адрес в [населено място], обл. Р., приподписана от адв. Л. Х., против въззивно решение № 125 от 19 април 2022 г., постановено по в.гр.д. № 151/2022 г. по описа на Окръжен съд Русе, с което е потвърдено решение № 1 от 5 януари 2022 г., постановено по гр.д. № 690/2021 г. по описа на Районен съд Бяла, за отхвърляне на предявения от С. против „Юробанк България“ АД иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че С. не дължи на банката сумата в размер на 14308,24 лева (остатък), който е предмет на изп.д. № 693/2011 г. по описа на частен съдебен изпълнител В. М., с рег. № 833 и район на действие ОС Р., образувано въз основа на изпълнителен лист от 17.10.2011 г. по ч.гр.д. № 8581/2011 г. по описа на Районен съд Русе, като погасен чрез плащане и поради изтекла погасителна давност. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Съдът се ограничил да опише част от събраните писмени доказателства, без да им направи задълбочен анализ с оглед заявените възражения в тази насока. Не били обсъдени възраженията за необосноваността и непълнотата на приетата по делото икономическа експертиза – след извършеното възлагане на ипотекирания в полза на банката-взискател недвижим имот има непогасен остатък в размер на 14203,19 лева, в т.ч. 14 083,19 лева главница и 120 лева такси. Изградените решаващи мотиви на съда били в противоречие със задължителни указания относно задълженията на въззивната инстанция, дадени в т. 19 на ТР № 1/2000 г., ВКС. Единственото доказателство, въз основа на което е решен спорът, била приетата от първоинстанционния съд икономическа експертиза, но, както пред първата инстанция, така и във въззивната жалба, жалбоподателят е мотивирал несъгласието си със заключението на експерта; при изготвянето на експертизата вещото лице не обсъдило всички представени по делото доказателства, поради което дало невярно заключение относно остатъка от дължимата сума по изпълнителното дело; според заключението, като част от остатъка на дълга (описани суми в таблица № 1) били включени такси по изпълнителното дело, които обаче не били платени от взискателя към 20.04.2012 г.; таблицата била съставена на база на сметки, които не доказвали плащане, като имало суми на сметки в таблицата за действия, които нито били поискани, нито били платени от взискателя; в сметките бил включен ДДС, дължим към държавния бюджет, и следователно частният съдебен изпълнител трябвало да е издал данъчни фактури съгласно ЗДДС и след това да претендира плащане на посочените такси. Нямало и банкови преводи до 26.04.2012 г., от което следвало, че изпълнителното дело е порочно. В молбата за образуване на изпълнително дело банката не приложила документ, доказващ плащане на такса за образуването му. Отделно от това всички описани в таблица № 1 от заключението на вещото лице такси не се дължали, защото не били заплатени от банката и не се дължал разход, който не е направен. С постановление за възлагане на недвижим имот от 02.05.2012 г. на частния съдебен изпълнител М., влязло в законна сила на 15.05.2012 г., ипотекираният имот бил възложен на кредитора – банката, за сумата от 185900 лева, която е била предостатъчна да покрие изискуемата сума и вземането на банката да бъде погасено, а съдът неправилно възприел обратното. В процесния случай въззивният съд с определение в проведеното по в.гр.д. № 151/2022 г. на Окръжен съд Русе съдебно заседание на 08.04.2022 г., е отхвърлил направеното с въззивната жалба доказателствено искане за представяне на картон за дълготрайни активи относно стойността, на която е заприходен в счетоводните книги на банката възложеният недвижим имот като неотносимо към предмета на спора; не била предоставена процесуална възможност на жалбоподателя да изисква и представя други доказателства за установяване на неговите твърдения, което от своя страна водело до неправилно решение поради допуснали процесуални нарушения. В никой момент банката не била счела обезпечението за недостатъчно и не е изисквала допълнително обезпечение, дори след възлагане на недвижимия имот вследствие на проведената публична продан. Твърди се още, че въззивният съд е отхвърлил иска, като е обосновал правните си изводи за наличието на непогасен остатък от дълга след извършената публична продан на недвижимия имот и възлагането му в полза на взискателя единствено въз основа на заключението на вещото лице и извършените от него констатации въз основа на протокола за извършеното разпределение, без да е съобразено представеното извлечение от счетоводните книги на банката, в което постъпилата от възлагането на имота сума е отразена в кредитната сметка на длъжника едва на 12.07.2013 г., след като постановлението за възлагане на недвижимия имот е влязло в сила на 15.05.2012 г. Въззивният съд не обсъдил направените оплаквания за непълнота и необоснованост на приетото заключение на вещото лице поради това, че констатациите му се основават само на протокола от извършеното разпределение след проведената публична продан на имота. Съдът освен това приел, че в процесния случай вземането не е погасено по давност, като се е позовал на задължителните разяснения, дадени с ТР № 2 от 26.06.2015 г. и е приел, че с присъединяването на новото вземане на същия взискател на 13.02.2014 г. давността е била прекъсната, без обаче да съобрази, че при извършеното принудително действие – присъединяване, длъжницата по изпълнителното дело и настоящ жалбоподател не е уведомена за това действие. От приобщеното към настоящото производство изп.д. № 693/2011 г. на частен съдебен изпълнител В. М. се установява, че на 13.02.2014 г. е постъпила молба от „Алфа банк“ АД за присъединяване на друго нейно вземане срещу длъжницата съгласно приложен към молбата изп. лист от 19.09.2013 г. за общо 5835,65 лева разноски; съобщението за това не било получено от длъжницата, тъй като напуснала адреса, на който до този момент получавала книжата по изпълнителното дело. Дори да се приеме, че към тази дата е била прекъсната давността, то следващото предприето по делото принудително действие е на 04.07.2016 г., когато е постъпила молба от банката, вече конституирана като взискател по изпълнителното дело на основание настъпило правоприемство, за извършване на опис на недвижим имот. Следователно, от присъединяването на взискател на 13.02.2013 г. до следващото извършено принудително действие – опис на недвижим имот на 04.07.2016 г., давността по чл. 433, т. 8 ГПК била настъпила, поради което изпълнителното дело е перемирано и всички извършени след тази дата действия били незаконни. В изложението към касационната жалба се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Първоинстанционното производство е образувано по предявен от Е. С. против „Юробанк България“ АД, като правоприемник на „Алфа Банк“ АД, иск с правно основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване за установено по отношение на банката, че не дължи сумата от 14308,24 лева по изп.д. № 693/2021 г. по описа на частен съдебен изпълнител В. М., поради това, че е погасено чрез плащане и по давност. Изпълнително дело № 693/2011 г. по описа на частен съдебен изпълнител В. М. е образувано въз основа на изп. лист от 17.10.2011 г., издаден по ч.гр.д. № 8581/2011 г. на Районен съд Русе въз основа на заповед за изпълнение № 5832/17.10.2011 г. по чл. 417 ГПК, по молба на „Алфа Банк“ АД (чийто правоприемник се явява ответникът в настоящото производство) срещу С. за събиране на сумата в размер на 82296,82 евро – просрочена главница по договор за ипотечен кредит от 27.04.2007 г. и анекс № 1 към него от 11.12.2009 г., ведно със законната лихва, считано от 15.10.2011 г. до окончателното плащане, 1133,35 евро и 252,88 евро наказателни лихви, както и 5635,65 лева разноски по делото. С влязло в сила на 15.05.2012 г. постановление, ипотекиран в полза на банката имот, собственост на С., е възложен на банката за сумата 185900 лева. На 10.08.2012 г. длъжницата е предала владението върху него на взискателя, за което бил съставен протокол от частния съдебен изпълнител. Вещото лице заключава, че след 02.05.2015 г. (извършеното възлагане) непогасеният остатък от дълга по изпълнителното дело е 14203,19 лева, в т.ч. 14083,19 лева главница и 120 лева такси. Актуалният размер на дълга пък е на обща стойност 15877,50 лева при отчитане на извършените през 2020 и 2021 г. разпределения. От приобщеното към производството изп.д. № 693/2011 г. на частен съдебен изпълнител В. М. се установява, че на 13.02.2014 г. е постъпила молба от „Алфа Банк“ АД за присъединяване на друго нейно вземане срещу длъжницата, съгласно приложен към молбата изп. лист от 19.09.2013 г., за общо 5835,65 лева разноски. Съобщението за това не е получено от длъжницата, тъй като е напуснала адреса, на който до този момент е получавала книжата по изпълнителното дело. На 04.07.2016 г. е постъпила молба от банката, вече конституирана като взискател по изп. дело на основание настъпило правоприемство, за извършване на опис на недвижим имот. Впоследствие са извършвани и други изпълнителни действия. Съдът приема за неоснователно възражението във въззивната жалба, че вещото лице не е съобразявало представеното от нея извлечение от счетоводните книги на „Алфа Банк“ АД, доколкото в настоящото производство е оспорено задължението й по изп.д. № 693/2011 г. по описа на частен съдебен изпълнител В. М.. Заключението на вещото лице е дадено след съобразяване на всички извършени плащания по делото, в т.ч. разноски от взискателя, дължим данъци и пр. Действително постъпилата от възлагането на имота сума е отразена в кредитната сметка на С. на 12.07.2013 г. Според въззивния съд обаче датата на това записване в счетоводните книги на банката е ирелевантно за размера на дълга, доколкото според експертизата отразените там суми изцяло съответстват на задълженията на С. по изп. лист, а законната лихва е изчислена за периода 15.10.2011 г.-14.05.2012 г. вкл. (т.е. лихвата не е увеличена с 15 месеца, изтекли от постановлението за възлагане до отразяването в счетоводните книги на банката, както погрешно счита С.). Оплакванията на жалбоподателката, че съдебният изпълнител е следвало да извърши разпределение по делото след извършване на продажбата, относно датата на издаване на постановлението за възлагане, несъобразяване на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 6 ГПК от частния съдебен изпълнител и размера на приспаднатия данък, са преклудирани, тъй като за първи път са въведени с въззивната жалба и съдът не дължи произнасяне по тях. За пълнота е посочено, че тези оплаквания касаят евентуална незаконосъобразност на действията на съдебния изпълнител и се разглеждат по друг процесуален ред. Приет е за правилен изводът на първата инстанция, че процесното вземане не е погасено по давност: съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съобразно задължителните разяснения, дадени с ТР 2/2013 г. от 26.06.2015 г., с присъединяването на новото вземане на взискателя на 13.02.2014 давността е била прекъсната, а след 2015 г. по делото са налични множество поискани и извършени от съдебния изпълнител действия, които са прекъсвали течението на давността. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Първият поставен от касатора въпрос е относно задължението на въззивния съд да формира собствени мотиви по делото, като обсъди събрания пред него и в първата инстанция фактически и доказателствен материал, и възпроизвеждането на част от събраните доказателства без задълбочен анализ на същите и с оглед направените възражения, представлява ли формиране на собствени решаващи мотиви на въззивната инстанция. В отговор на въпроса следва да се посочи, че в съответствие с разпоредбите, регламентиращи задълженията на въззивната инстанция, съдът е анализирал събраните по делото доказателства, разгледал е възраженията на страната, обосновал е защо ги приема за преклудирани, но въпреки това за изчерпателност ги е разгледал и е мотивирал изводите си за тяхната неоснователност. Затова въззивното решение не се отклонява от цитираната в изложението към касационната жалба задължителна съдебна практика съобразно ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. На следващо място касаторът поставя питане по задължението на въззивния съд по чл. 7 и чл. 268, ал. 2 и ал. 3 ГПК – накърнява ли се правото на защита на страната, ако съдът не е допуснал доказателствено искане като неотносимо към предмета на спора. В сочените от касатора решения на ВКС, постановени в процедурата по чл. 290 ГПК (решение № 265 по гр.д. № 1623/2010 г., ІІІ г.о., и решение № 7 по гр.д. № 2477/2014 г., ІІІ г.о.), обобщено се приема, че при своевременно направено доказателствено искане и отхвърлянето му, е налице съществено процесуално нарушение, водещо до възпрепятстване на страната да установи претенцията си, при лежаща върху нея доказателствена тежест за установяване на факти, от които тя извлича изгодни за себе си правни последици; в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. Поставеният въпрос не води до допускане на касационното обжалване, защото, от една страна, изисква да се провери дали е правилна преценката на съда за неотносимост на направеното от страната доказателствено искане, каквато проверка не може да се извършва в производството по чл. 288 ГПК, а едва след евентуалното допускане на решението до касационно обжалване. От друга страна, дори и проверката да е възможна, от извършените процесуални действия на ищцата е видно, че тя е поискала събирането на съответното доказателство (картон за дълготрайните активи на банката, от който да се установи стойността, на която възложеният недвижим имот е заприходен в счетоводните книги на банката) още в първоинстанционното производство, при възложена задача на експертиза и последващо нейно неоспорването от страната, а установяването на твърденията на ищцата е могло да бъде извършено и със средствата на експертното заключение. Касаторът поставя и въпрос относно доказателствата, въз основа на които следва да се извърши преценка за размера на дълга при предявен отрицателен иск по чл. 439 ГПК за погасяване на задължението със стойността на възложен в полза на взискателя недвижим имот, за който твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Пита се дали за установяване на непогасен остатък от дълга са достатъчни констатациите на вещото лице, основани на протокола от извършеното по изпълнителното дело разпределение от съдебния изпълнител след проведена публична продан, или е необходимо събирането и на други доказателства относно установяването на тези обстоятелства, и каква е доказателствената стойност на извлечението от счетоводните книги на кредитора относно дълга. Въпросът не обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото е свързан с конкретиката на спора и доказването на твърденията на всяка от страните, като по-точно касаторът се стреми да обоснове тезата си, че от събраните по делото доказателства не може да се установи наличие на непогасен остатък от дълга. Въпрос по съществото на спора обаче не може да се разрешава в настоящата фаза от касационното производство. Четвъртият въпрос е относно момента, в който е настъпила погасителната давност по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. И този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За да е налице това основание за допускане до касационно обжалване, следва да се налага промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, осъвременяване на тълкуването й предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени или създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В случая приложението на цитираната разпоредба е изяснено с т. 10 от ТР № 2/2013 г., ВКС, ОСГТК, като в мотивите на решението е разяснено, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти; когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. С последващото ТР № 3/2020 г., ВКС, ОСГТК, се разясни, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на ТР № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Неточната формулировка на въпроса обаче прави него и отговора му неотносими към решаващите изводи на съда, който не е разсъждавал от кой момент е настъпила перемпция по изпълнителното дело, а е приел, че погасителната давност е прекъсвана многократно и перемпция не е настъпила. Освен това доводите на касатора не кореспондират с приетата по делото фактическа обстановка относно извършените изпълнителни действия в периода 2014-2016 г. Поради изложеното не са налице нито общата, нито допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по последния въпрос. Освен това посочените тълкувателни решения уеднаквяват съдебната практика и не се нуждаят от преразглеждане, а въззивното решение е в съответствие с направените в тях изводи. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,