Определение № 3164 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 911/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Г. К., чрез адв. Д. Б., срещу Решение № 276 от 04.11.2024 г. по в. гр. д. № 531/2024 г. на Окръжен съд – Добрич, с което след като е потвърдено Решение № 28/04.04.2024 г., постановено по гр. д. № 747/2023 г. на Районен съд - Балчик, е признато за установено в отношенията между страните, че ответникът А. Г. К. не може да иска от ищцата Г. С. М. изпълнение въз основа на изпълнителен лист № 119/12.07.2016 г., издаден от Окръжен съд - Добрич въз основа на Решение № 197 07.07.2016 г. по в. гр. д. № 428/2015 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с който Г. С. М. е осъдена да заплати на А. Г. К. 13 425 лв., представляващи съответната на притежаваните от нея идеални части в съсобствеността сума на увеличената стойност на делбения имот в резултат на извършените от ищцата подобрения, както и изпълнение въз основа на изпълнителен лист № 189/18.10.2016 г., издаден от Окръжен съд - Добрич въз основа на Решение № 241/10.10.2016 г. по в. гр. д. № 428/2015 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, с който Г. С. М. е осъдена да заплати на А. Г. К. законна лихва върху главното парично задължение в размер на 13 425 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда (01.11.2010 г.), до окончателното изплащане, поради погасяване по давност на материалното право, установено със съдебните решения, въз основа на които е издаден изпълнителен лист срещу ищцата.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон. Оплакванията са, че съдът не е зачел формираната с влизане в сила на решението по гр. д. № 555/2022 г. по описа на Окръжен съд – Добрич сила на пресъдено нещо, която според касатора се разпростира върху част от предмета на настоящия спор. Искането е за обезсилване на въззивното решение и прекратяване на производството по делото.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поддържайки, че е налице вероятна недопустимост на решението.

Ответникът по касационната жалба Г. С. М. е подала в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба, в която е изразено становище за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, евентуално – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел от фактическа страна, че пред Районен съд - Каварна е било образувано гр. д. № 28/2007 г. за делба на самостоятелни обекти в жилищна сграда в [населено място] - апартаменти и гаражи, по което участие като съделители взели Г. С. М., Б. Е. М., Г. Н. К. и А. Г. К.. Със сила на пресъдено нещо било установено, че те си дължат взаимно парични суми по повод ликвидирането на съсобствеността и извършените в имота подобрения. С Решение № 197/07.07.2016 г., поправено с Решение № 241/10.10.2016 г., постановени по в. гр. д. № 428/2015 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, в сила от 13.08.2016 г., ответникът по касация Г. С. М. била осъдена да заплати на А. Г. К. парични суми, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Въз основа на невлязлото в сила осъдително решение № 197/07.07.2016 г. и на основание чл. 404, т. 1, пр. 2 ГПК бил издаден изпълнителен лист № 119/12.07.2016 г. за осъждането на Г. С. М. да заплати на А. Г. К. сумата от 13 425 лв., представляваща съответна на притежаваните от нея идеални части в съсобствеността сума на увеличената стойност на делбения имот в резултат на извършени подобрения, а въз основа на Решение № 241/10.10.2016 г. по в. гр. д. № 428/2015 г. на Окръжен съд - Добрич бил издаден изпълнителен лист № 189/18.10.2016 г. за осъждането на Г. С. М. да заплати на А. Г. К. законната лихва върху главното парично задължение в размер на 13 425 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда (01.11.2010 г.) до окончателното му изплащане. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на давността е всякога пет години и спрямо процесните вземания тя би следвало да изтече на 13.08.2021 г., ако в рамките на този срок не е осъществено прекъсването й. Допълнил е, че с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. е било обявено извънредно положение в страната във връзка с пандемията от коронавирусна инфекция, продължило до 13.05.2020 г., включително. Уточнил е, че съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти, а според пар. 13 от ПЗР към ЗИД на Закона за здравето (ДВ, бр. 44/2020 год. от 13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник", т.е. от 21.05.2020 година. Така погасителна давност за процесните вземания е изтекла според въззивния съд на 21.10.2021 година. Окръжният съд е установил, че изпълнителен лист № 119/12.07.2016 г. е бил депозиран от касатора А. Г. К. с молба рег. № 9301/28.07.2022 г. по изпълнително дело № 20208100400560 на ЧСИ Н. Н., рег. № 810 на КЧСИ, с искане за конституирането й като взискател и принудително събиране на сумите, удостоверени в него, а изпълнителен лист № 189/18.10.2016 г. бил представен по същото дело с молба рег. № 9487/09.08.2022 година. Решаващият съдебен състав е констатирал, че по делото не са ангажирани каквито и да е доказателства, а липсвали и твърдения на взискателя касатор, че, считано от 13.08.2016 г., до изтичане на давностния срок на 21.10.2021 г., той е предприел действия по принудително изпълнение, че е получил плащане от длъжника, че същият е признал вземането по изпълнителния лист, както и че е осъществено което и да е от основанията за прекъсване на давностния срок по чл. 116 от ЗЗД.

По възраженията срещу допустимостта на процеса въззивният съд е посочил следното - давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване с иск. Ето защо, когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания или спирания на давността. В хипотезата на висящ изпълнителен процес предявяването на отрицателен установителен иск от длъжника, че вземането на кредитора е погасено по давност, цели да установи липса (погасяване) на изпълняемото право, подлежащо на принудително изпълнение, поради настъпил след издаване на изпълнителното основание нов факт и като последица - прекратяване на изпълнителния процес чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК. Липсата на изпълняемо право отнема според въззивния съд материалноправната основа на принудителното изпълнение. Въззивният съд е констатирал, че по искова молба с вх. № 4406/18.08.2022 г. било образувано гр. д. № 555/2022 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с която касаторът А. Г. К. и Г. Н. К. предявили срещу Г. С. М. искове с правно основание чл. 439 ГПК за установяване, че ищците - длъжници по изп. дело № 20227390400221 на ЧСИ Сл. С. с район на действие ОС - Добрич, не дължат на Г. С. М. - взискател по същото изпълнително дело, сумата от 26 881 лева поради погасяване на вземането чрез прихващане с техни насрещни вземания от Г. С. М. – със сумата от 13 702 лева, част от вземане от 22 662 лева, дължимо солидарно от Г. С. М. и Б. Е. М. на Г. Н. К.; 8 187, 95 лева - лихви за периода 01.11.2010 г. - 18.10.2016 г. върху главно вземане от 13 425 лева (припадаща се част от увеличената стойност на делбен имот в резултат на подобрения), дължимо от Г. С. М. на А. Г. К.; 4 991, 05 лева - част от вземането от 13 425 лева (припадаща се част от увеличената стойност на делбен имот в резултат на подобрения), дължимо от Г. С. М. на А. Г. К., евентуално поради погасяването му по давност. Въззивният съд е посочил, че с влязло в сила на 30.11.2023 г. решение по гр. д. № 555/2022 г. по описа на Окръжен съд – Добрич е признато за установено, че А. Г. К. и Г. Н. К., длъжници по изп. дело № 20227390400221 на ЧСИ Сл. С., с район на действие ОС - Добрич, не дължат на Г. С. М. сумата от 26 881 лева (уравняване на дял) по изпълнителен лист № 79/02.08.2022 г., издаден въз основа на влязло в сила на 07.03.2013 г. Решение № 9/13.01.2013 г., постановено по гр. д. № 28/2007 г. на РС - Каварна, поради погасяване чрез прихващане с техни насрещни вземания – със сумата от 13 702 лева, част от вземане от 22 662 лева (уравняване на дял) по изпълнителен лист № 90/25.03.2015 г., издаден въз основа на влязло в сила на 07.05.2014 г. Решение № 9/13.01.2013 г. по гр. д. № 28/2007 г. на РС - Каварна, дължимо солидарно от Г. С. М. и Б. Е. М. на Г. Н. К.; със сумата от 8 187, 95 лева - лихви върху главно вземане от 13 425 лева (припадаща се част от увеличената стойност на делбен имот в резултат на подобрения) за периода 01.11.2010 г. - 18.10.2016 г. по изпълнителен лист № 189/18.10.2016 г., издаден въз основа на Решение № 197/07.07.2016 г. по в. гр. д. № 428/2015 г. на ОС - Добрич, влязло в сила на 20.06.2017 г., дължима от Г. С. М. на А. Г. К.; със сумата от 4 991, 05 лева, част от вземане от 13 425 лева (припадаща се част от увеличената стойност на делбен имот в резултат на подобрения) по изпълнителен лист № 119/12.07.2016 г., издаден въз основа на Решение № 197/07.07.2016 г. по в. гр. д. № 428/2015 г. на ОС - Добрич, влязло в сила на 20.06.2017 г., дължимо от Г. С. М. на А. Г. К.. За да отхвърли възраженията на касатора срещу допустимостта на иска, окръжният съд е приел, че висящият изпълнителен процес - изпълнително дело № 20208100400560 на ЧСИ Н. Н., рег. № 810 на КЧСИ с район на действие Окръжен съд - Добрич - е достатъчно условие, за да обоснове правния интерес на ответника по касация от иска по чл. 439 ГПК. Посочил е, че предметът на настоящия спор е различен от този по гр. д. № 555/2022 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, както и че като краен резултат от настоящото производство погасеното по давност вземане на А. Г. К. срещу Г. С. М. няма да подлежи на принудително изпълнение и ще има за последица прекратяване на изпълнителния процес чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК - изпълнително дело № 20208100400560 на ЧСИ Н. Н. с рег. № 810 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Добрич, а последицата от производството по гр. д. № 555/2022 год. на Окръжен съд - Добрич се изразявала в невъзможността Г. С. М. да събере принудително вземането си от А. Г. К..

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението, когато те са общи правопораждащи факти, относими към възникването и съществуването на спорното право?“;

2. „Длъжен ли е съдът при постановяване на решението да обсъди доказателствата в тяхната взаимна връзка, както и доводите и възраженията на страните, изпълнявайки задълженията си по чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС - т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, Решение № 49 от 14.04.2011 г. по т. д. № 561/2010 г. на I ТО, Решение № 115 от 10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на I ТО (по първия от въпросите) и Решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г. на IV ГО, Решение № 25/23.07.2019 г. по гр. д. № 2299/2018 г., Решение № 50/22.05.2019 г. по гр. д. № 1441/2018 г. на I ГО, Решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на IV ГО, Решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г., Решение № 256/07.01.2021 г. по гр. д. № 4293/2019 г. (по втория от въпросите).

Касаторът поддържа, че произнасянето на ВКС по постановените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, в какъвто контекст са отправени въпросите, тъй като не съществува вероятност същото да е недопустимо. При проверка относно допустимостта на производството въззивният съд е съобразил, че отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК е защитното средство на длъжника, оспорващ изпълняемото право, установено със сила на пресъдено нещо, позовавайки се на правопогасяващи факти, осъществени след приключеното съдебно дирене пред последната инстанция, разгледала по същество спора, по който е издадено изпълнителното основание. При произнасяне по възражението на касатора срещу допустимостта на производството окръжният съд е отчел, че при висящо изпълнително производство и липсата на друг влязъл в сила съдебен по чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК (въззивният съд е отрекъл такъв да е характерът на влязлото в сила решение, постановено по гр. д. № 555/2022 г. по описа на Окръжен съд – Добрич) именно решението по иска на ответника по касация чл. 439 ГПК би осъществило основанието за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, т. 7 ГПК за оспорващия взискател. Този иск, чрез който се упражнява по съдебен ред материалноправното възражение за изтекла погасителна давност, е даден в защита на длъжника в хода на висящ изпълнителен процес, а друг ред за упражняване на това възражение законът не предвижда.

При посочените по-горе решаващи изводи на въззивната инстанция поддържаните от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице. Отговорът на първия от въпросите, обсъждан от въззивния съд във връзка с възраженията на касатора срещу допустимостта на производството, е утвърдителен, но не се установява даденото от окръжния съд разрешение да е в противоречие с практиката на ВКС по приложение на чл. 299, ал. 1 и 2 от ГПК. Приключилият с влязло в сила решение спор между страните е по отрицателен установителен иск относно вземане на ответника по касация от жалбоподателя и трето за настоящия процес лице - ищци в производството по гр. д. № 555/2022 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, предмет на което е било не вземане на касатора от Г. С. М., а отричаното от касатора и третото лице материално субективно право на Г. С. М., подлежащо на принудително изпълнение, чието съществуване са оспорили поради настъпил след издаване на изпълнителното основание факт. Ето защо и стабилизирането на решението по този иск не се е отразило на висящността на изпълнително дело № 20208100400560 на ЧСИ Н. Н., рег. № 810 на КЧСИ с район на действие Окръжен съд - Добрич.

Положителен е и отговорът на процесуалния въпрос относно задължението на въззивния съд да постанови решението си след анализ на относимите към спора доказателства и излагане на правни изводи по възраженията и доводите на страните, но жалбоподателят не мотивира тезата в каква насока съдът е процедирал в разрез с практиката на ВКС, като не сочи кои доказателства, доводи и възражения са останали необсъдени от съда, за да се обоснове противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо този въпрос не е годен да обуслови селектирането на жалбата.

Не е налице и евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 299 ГПК, която норма е ясна и пълна, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, включително задължителна за съдилищата, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото пред настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 200 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,