Определение № 50542 от 27.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2131/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Мелят Д. С. и А. Д. А. срещу решение № 21/04.06.2021г. по в.гр.д. №101/2021г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, в следните части: 1/частта, с която след частична отмяна на решение № 260035/03.12.2020г. по т.д. № 17/2020г. на Силистренски окръжен съд, Гражданско отделение, са отхвърлени предявените от касационните жалбоподатели против ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ и чл.86 от ЗЗД; за разликата над сумата от 54 000 лв. до сумата от 84 000 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майка им – Ф. Риза Гюбел, настъпила на 28.08.2019г. вследствие ПТП от 21.08.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, представляваща разликата над 70 000 лв. до 100 000 лв., начислена за периода от 27.12.2019г. до 03.06.2020г., и законната лихва върху главницата, представляваща разликата над 54 000 лв. до 84 000 лв. от 04.06.2020г. до окончателното изплащане на сумата; 2/ в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която исковите претенции са отхвърлени за разликата над сумата от 84 000 лв. до сумата от 150 000 лв. за всеки един от ищците. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Поддържат, че по делото е безспорно установено, че причината за настъпване на пътния инцидент е единствено поведението на водача на товарния автомобил. Поддържат още, че определеното от въззивния съд обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди е занижено по размер. Считат, че съдът не е съобразил релевантните конкретни обективно съществуващи факти – високия интензитет на търпените болки и страдания вследствие внезапната загуба на близък човек и лимитите на застрахователно покритие към момента на настъпване на инцидента. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Касационните жалбоподатели поддържат, че съдът се е произнесъл по следните обуславящи изхода на спора въпроси: 1/ Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за приложението на предпоставките по чл.51, ал.2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия във връзка с приложението на т.7 от ППВС № 17/1963г.; 2/Относно задължението на съда да обсъди всички доказателства от значение за определяне обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия; 3/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Поддържат, че всички въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос се позовават на т.7 от ППВС № 17/18.11.1963г.; по втори въпрос – на т.11 от ППВС №4/23.12.1968г., а по трети въпрос – на решение №28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и решение №4/08.03.2021г. по т.д. № 2940/2019г. на ВКС, II т.о. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД, [населено място], оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага и подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение в обжалваните части, апелативният съд е съобразил влязлата в сила присъда от 13.03.2020г. по н.о.х.д. № 6/2020г. на Софийски окръжен съд и е приел за установено, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за претърпените от Мелят Д. С. и А. Д. А. неимуществени вреди вследствие смъртта на майка им Ф. Риза Гюбел, настъпила на 28.08.2019г. в резултат на ПТП от 21.08.2019г., причинено от застрахования при ответника водач Е. И. Х.. При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил свидетелските показания на Б. А., Е. Кула А. и Гюлстун А. Мелят. Съобразил е възрастта на пострадалата към датата на настъпване на ПТП – 68 години и тази на ищците – 51 години, респективно 46 години; общественото положение на починалата – в добро здравословно състояние, грижеща се за себе си и подпомагаща близките си; съществувалата емоционална връзка между починалата и децата й, отличаваща се с обич, доверие, грижа, привързаност, съпричастност с нуждите и проблемите на другия и липсата на конфликти; обстоятелствата, при които е настъпила внезапната смърт; необратимият характер на понесените от ищците морални болки и страдания вследствие загубата на майка им, както и обществено – икономическите условия в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на ПТП. С оглед на тези съображения апелативният съд е приел, че обезщетението от 100 000 лв. за всеки един от ищците се явява съобразено както с търпените емоционални болки и страдания и психичната травма от загубата, така и със зрялата им възраст, с обстоятелството, че всеки от тях има собствено семейство и починалата не е била единственият родственик, на когото са разчитали, респективно чиято липса в бъдеще не би била в такава висока степен, както, ако са непълнолетни и все още несамостоятелни. По отношение на възражението за съпричиняване въззивният съд е обсъдил заключението на вещото лице по приетата САТЕ и свидетелските показания на Е. Х. и е приел следния механизъм на настъпване на ПТП: в резултат на уговорка между пострадалата и водача на товарния автомобил, последният е започнал маневри с ниска скорост напред – назад с десните колела на автомобила по надлъжната ос на пътното платно /цялото с широчина в процесния участък от 4,1 м./ върху бобови стебла, за да изпаднат бобовите зърна; при извършване на маневрите водачът е следил движението на автомобила по видимостта от страничните огледала; тъй като товарният автомобил е тип „метален фургон“, видимост през вътрешното огледало за обратно виждане няма, т.к. и задните врати са метални; при движението бобовите стъбла са се разпръсквали и извън оформения правоъгълник на разстояние от около 1,5-2 м.; пострадалата решила да избута с крак разпилените бобови стъбла, докато товарният автомобил се е движил напред; след като автомобилът стигнал края на разстланите бобови стъбла, водачът отново предприел движение на заден ход, като в този момент пострадалата била зад автомобила, в невидимата за водача зона; товарният автомобил я е ударил със задната си лява част и я е повалил на земята; автомобилът е продължил движението си назад, като е я затиснал със задната лява гума в дясната област на гръдния кош, избутвайки я назад и протривайки тялото й в асфалтовата настилка до момента, когато водачът е усетил препятствието и е спрял автомобила. Апелативният съд е съобразил и протокола за оглед на ПТП, приложен по досъдебното производство, и влязлата в сила присъда и е приел, че пострадалата, слизайки внезапно от тротоарната площ върху пътното платно и пресичайки го до половината, е придобила качеството на пешеходец, който е следвало да спазва разпоредбата на чл.113, ал.2 от ЗДвП. Изтъкнал е, че пострадалата, движейки се по пътното платно зад товарния автомобил, предприел вече движение назад, не е положила необходимата грижа за своята безопасност, вкл. съобразяване с приближаващото превозно средство. С оглед на тези съображения въззивният съд е достигнал до извода, че Ф. Гюбел е допринесла за настъпване на увреждането, поради движението си по пътното платно в нарушение на чл.108 от ЗДвП. Съпоставил е тежестта на нарушенията й с тези на водача на товарния автомобил и е приел, че приносът на пострадалата е в по – ниска степен. С оглед приетото с влязлата в сила присъда нарушение на чл.40, ал.2 от ЗДвП от Е. И. Х., решаващият състав е изложил съображения, че водачът е осигурил лице, което да сигнализира за опасности, а именно Ф. Гюбел. Поради това е приел, че съпричиняването от пострадалата възлиза на 30 %, като е редуцирал размера на определеното обезщетение до сумата от 70 000 лв. В заключение, след приспадане на преведените от ответника на ищците суми от по 16 000 лв. на 03.06.2020г., апелативният съд е приел, че обезщетението за всеки от ищците възлиза на 54 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първият въпрос е релевантен, тъй като е поставен в контекста на задължението на въззивния съд да обсъди възприетите от съдебната практика предпоставки за намаляване на обезщетението поради съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия. По този въпрос е формирана практика, обективирана в цитираното от касаторите ППВС №17/18.11.1963г., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №16/04.02.2014г. по т.д. № 1858/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 151/12.11.2010г. по т.д. № 1140/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 117/08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, I т.о., решение №118/27.06.2014г. по т.д. № 3871/2013г. на ВКС, I т.о. и други. Прието е, че изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. При извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Направеният от въззивния съд извод по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД не се отклонява от принципните разрешения, дадени в посочената по – горе съдебна практика, доколкото решаващият състав е обсъдил всички критерии, релевантни за определяне на обема на съпричиняване, като е взел предвид степента на причиняване на вредоносния резултат от страна на всеки един от участниците. Преценката е извършена в резултат на задълбочен, подробен и обоснован анализ на събраните по делото доказателства. В този смисъл, противно на твърдението на касаторите, изводът за наличие на съпричиняване от пострадалата не е основан на предположения, а е изведен при обсъждане и съобразяване с конкретните, установени по делото факти. Ето защо поставеният въпрос не покрива допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Вторият и третият въпроси също са от значение за изхода на спора, доколкото са поставени в контекста на задължението на въззивния съд да обсъди възприетите от съдебната практика критерии при определяне на обезщетението. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В цитираното от касаторите ППВС №4/23.12.1968г. са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, степента на родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира обезщетение, както и действителното съдържание на съществувалите между пострадалия и лицето, което търси обезщетение, житейски отношения. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /в този смисъл решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и решение № 88/09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011г. на ВКС, II т.о./. Възприето е и разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Застъпено е разбирането, че лимитите на застрахователни покрития нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл цитираните от касаторите решения на ВКС и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел характера, тежестта, интензитета, степента и продължителността на търпените от ищците болки и страдания, възрастта на пострадалата към датата на ПТП, фактът, че е била единственият жив родител на ищците, обстоятелствата, при които е настъпила внезапната смърт, силната емоционална привързаност между членовете на семейството, както и обществено – икономическите условия в страната и нивата на застрахователно покритие към датата на ПТП. Взел е предвид и обстоятелството, че към момента на загубата ищците са били в зряла възраст и всеки от тях е имал свое собствено семейство. Поради това следва да се приеме, че апелативният съд е съобразил изяснените в посочената практика на ВС и ВКС критерии и е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства. С оглед наведените от касаторите доводи следва да се изтъкне, че преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт, съответно има отношение към правилността на обжалваното решение и не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл.280, ал.1 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд