Определение № 3576 от 08.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 23/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. Д. И. срещу определение № 1123 от 13.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 590/2024 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1935 от 16.08.2024 г. на Районния съд - Казанлък за прекратяване на производството по образуваното пред него гр. д. № 1557/2024 г. поради отказ от предявения иск.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил постъпилата молба вх. № 11334 от 12.08.2024 г., с която И. И. е заявил, че се отказва от предявения иск против ответницата И. С. П.. Същата молба е послужила за прекратяване на делото пред районния съд в хипотезата на чл. 233 ГПК, като според доводите в частната въззивна жалба депозираният отказ от иска е недействителен. Наведени са твърдения за това, че молбата е подписана след извършено нападение над ищеца от маскиран човек, който го заставил да постави подписа си чрез прилагането на сила, принуда и заплаха за убийство. Тези възражения обаче, въззивният съд е намерил за неподкрепени с доказателства по настоящото дело, като е изтъкнал, че е невъзможно за гражданския съд в случая да извърши преценка относно тяхната достоверност. Следователно, при десезиране на съда съобразно изискванията на чл. 233 ГПК, делото подлежи на прекратяване, като за жалбоподателя остава възможността при евентуално доказване по надлежния ред, че неговият отказ от иска е недействителен, да поиска отмяна на прекратителното определение по реда на чл. 303 ГПК.

Според касатора определението е неправилно и съдът е следвало, вместо да го прекратява, да спре производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. В изложение към жалбата се позовава на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК при формулирани въпроси:

1. „Молбата за отказ от предявените искове и частната въззивна жалба против определението на съда за прекратяване на производството по делото представляват ли част от производството по образувано гражданско дело, по което съдът се произнася?“;

2. „При подадена жалба до въззивния съд против определението за прекратяване на производството по делото, в която се съдържат данни за извършено престъпление от общ характер спрямо ищеца и последният сочи причини и обстоятелства, при които под принуда, заплаха и сила, упражнени спрямо него, е подписал документ с неизвестно съдържание, който документ се оказва молбата за отказ от предявените искове, длъжен ли е въззивният съд да постанови спиране на гражданското дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, щом е сезиран за престъпни обстоятелства, извършени спрямо ищеца?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши служебна проверка за наличие на образувано досъдебно производство при посочени от жалбоподателя номер на досъдебното производство, орган на разследването, прокурорска преписка и пострадало лице, или следва да укаже на жалбоподателя да представи доказателства за тези обстоятелства - образувано досъдебно производство и пострадало лице, и частната въззивна жалба да се разгледа в открито съдебно заседание?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд, при налични доказателства за извършено престъпление спрямо ищеца по делото, свързано с упражнени спрямо него принуда, сила и заплаха за подписване на молба за отказ от предявените искове, да постанови спиране на производството по гражданското дело до приключване на досъдебното производство, от изхода на което зависи решаване на гражданския спор?“;

5. „Налице ли е очевидна неправилност на постановения от въззивния съд съдебен акт, с който се потвърждава определението на първоинстанционния съд за прекратяване на производството по делото поради отказ от иска, без да е извършена проверка на сочените от ищеца (частен жалбоподател) престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на делото. Длъжен ли е по закон съдът да приложи разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и длъжен ли е служебно да следи за наличие на престъпни обстоятелства, когато такива се сочат от страна в производството по гражданското дело?“;

6. „Длъжен ли е съдът при посочване на престъпни обстоятелства да сезира компетентния разследващ орган за разследване на престъплението или няма такова задължение?“.

Касаторът твърди така поставените въпроси да са обуславящи за решаващите изводи на съда и тяхното разглеждане от касационната инстанция да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съображенията към мотивите на обжалваното определение, според касатора, разкриват и признаците на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

При преценка настоящият съдебен състав на ВКС, I-во г. о., намира постъпилата частната касационна жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

От ответницата И. С. П. е постъпил отговор със становище за неоснователност на жалбата.

Като взе предвид мотивите към обжалваното определение, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване по определящия изхода на спора правен въпрос, обобщен и уточнен от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така:

„Какви са правомощията на въззивния съд при въведени в частна жалба срещу първоинстанционно определение по чл. 233 ГПК твърдения на ищеца за извършено спрямо него престъпление, изразяващо се в упражнени принуда, сила и заплаха за подписване на молба за отказ от предявения иск?“

Спецификата на разглеждания случай и липсата на съдебна практика по поставения въпрос налага касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:

В гражданския процес поначало не може да се установява дали дадено деяние съставлява престъпление. Наличието на извършено престъпление по правило се установява с присъда на наказателния съд, постановена по реда на Наказателно-процесуалния кодекс. Поради това при повдигнат спор по гражданските последици от деянието на дадено лице, за което се твърди, че съставлява престъпление, производството по гражданското дело се спира на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, ако твърдените престъпни обстоятелства имат значение за правилното решаване на спора и са предмет на установяване по наказателно дело.

В определени случаи законът предоставя на гражданския съд компетентност да се произнесе по предявен в отделен процес иск за установяване на престъпно обстоятелство от значение за едно гражданско правоотношение или за отмяна на влязло в сила решение. Съгласно чл. 124, ал. 5 ГПК това са случаите, при които наказателно преследване не може да бъде възбудено или е прекратено на някое от основанията по чл. 24, ал. 1, т. 2 - 5 НПК (когато деецът не носи наказателна отговорност поради амнистия - т. 2; наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност - т. 3; деецът е починал - т. 4; след извършване на престъплението деецът е изпаднал в продължително разстройство на съзнанието, което изключва вменяемостта - т. 5), или е спряно на някое от основанията по чл. 25, ал. 1, т. 2 НПК (когато разглеждането на делото в отсъствие на обвиняемия би попречило да се разкрие обективната истина) или по чл. 26 НПК (при престъпления, извършени в съучастие, когато не са налице условията за разделяне, наказателното производство може да бъде спряно по отношение на един или няколко обвиняеми, ако това няма да затрудни разкриването на обективната истина), както и случаите, при които извършителят на деянието е останал неоткрит. Компетентността на гражданския съд произтича от факта, че в тези случаи наказателният съд не се произнася по това дали деянието съставлява престъпление. С решението по такъв иск се установява престъплението, извършено от дадено лице, както би се установило с присъдата на наказателния съд, ако не бяха изключващите наказателното преследване причини (ТР № 20 от 01.03.1968 г. по гр. д. № 8/1968 г. на ОСГК на ВС, решение № 112 от 18.10.2023 г. по гр. д. № 4621/2022 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 202 от 30.10.2018 г. по гр. д. № 1186/2018 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 297 от 08.11.2011 г. по гр. д. № 1792/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., решение 392 от 14.12.2012 г. по гр. д. № 256/2012 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.).

Законодателят е предвидил още и възможност гражданският съд да спре производството, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор - чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. В тази хипотеза производството се спира, когато по гражданското дело се разкрият престъпни обстоятелства, т. е. когато гражданският съд е констатирал - събрал е доказателства за съществуването на такива обстоятелства, без значение дали за установяването им има образувано наказателно производство. Твърденията на някоя от страните, че са извършени престъпления, не са достатъчни (решение № 116 от 15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о., определение № 566 от 19.09.2013 г. по ч. гр. д. № 5301/2013 г. на ВКС, ІV-то г. о., определение № 273 от 23.06.2016 г. по ч. т. д. № 1307/2016 г. на ВКС, І-во т. о.). Оттук следва, че при въведени от страна по гражданско дело твърдения за извършено престъпление гражданският съд следва да даде указания за подлежащите на доказване факти и ако се съберат доказателства, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК и да сезира компетентните органи, ако страната не е сторила това. Така въпросът дали има извършено престъпление или не ще бъде разрешен в рамките на наказателното производство и съобразно изхода му, при влязла в сила присъда, същата на основание чл. 300 ГПК, ще бъде задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието. В случай, че наказателно производство не бъде образувано или образуваното бъде прекратено или спряно на някое от основанията по НПК, предвидени в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК, или когато извършителят на деянието е останал неоткрит, наказателният съд не се произнася (както и в хипотезата по предходния абзац) по това дали деянието съставлява престъпление, поради което в тези случаи производството по гражданското дело следва да бъде възобновено и гражданският съд следва да събере доказателства и сам да извърши преценката дали извършеното деяние е престъпление, като изключение от правилото на чл. 17, ал. 1 ГПК, че гражданският съд не взема становище по въпроса дали е извършено престъпление. По този начин престъпното обстоятелство ще се установи инцидентно по гражданското дело, по което са предявени съответните права, щом са налице предвидените в закона предпоставки (ТР № 11 от 03.01.1967 г. на ОСГК на ВС, решение № 392 от 14.12.2012 г. по гр. д. № 256/2012 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.). Няма различия в така очертаните правомощия на гражданския съд в различните етапи на съдопроизводството - първоинстанционно или въззивно.

С оглед отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че въззивното определение е неправилно.

Спорът в хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е свързан с установяване твърденията на жалбоподателя - ищец по делото, по валидността на негово изявление (отказ от предявения иск, послужил като основание по чл. 233 ГПК на първоинстанционния съд да прекрати производството по делото), като направено в резултат на упражнени спрямо него принуда, сила и заплаха за подписване на молба против волята му и при незнание на съдържанието й. След като правилно е определил така очертания предмет на производството, въззивният съд е счел, че няма как да извърши преценка, тъй като твърденията на въззивника не са подкрепени с никакви доказателства, без обаче преди това да му е дал указания за подлежащите на доказване факти и да събере в открито заседание с участие на страните (чл. 148 ГПК, приложим на основание чл. 268, ал. 2 вр. чл. 278, ал. 1, изр. 2 ГПК) представеното с частната жалба копие от жалба № 284000-29324 от 07.08.2024 г. до РУ на МВР - Казанлък, и без да се произнесе по приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК, каквото искане се съдържа в частната жалба. В последната са посочени и номера на образувани досъдебни производства: № 284-ЗМ 1183 от 28.08.2024 г. на РУ на МВР - Казанлък за престъпление по чл. 143, ал. 1 НК и № 284-ЗМ 1209/2024 г. на РУ на МВР - Казанлък за престъпление по чл. 212 НК. Във връзка с първото с частната касационна жалба са представени копия от уведомително писмо УРИ № 284000-44473 от 02.12.2024 г. на РУ на МВР- Казанлък и от постановление за образуване на досъдебно производство от 28.08.2024 г. по пр. пр. № 7889/2024 г. на Районната прокуратура - Стара Загора, които също следва да бъда събрани като доказателства.

При това положение обжалваното определение следва да бъде отменено и тъй като в случая касационната инстанция не може сама да реши въпроса по жалбата (чл. 278, ал. 2 ГПК), делото следва да се върне на въззивния съд за продължаване на съдопроизводствените действия в съответствие с указанията в настоящите мотиви.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,