Определение № 331 от 30.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1998/2016 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на [фирма] и Българската академия на науките срещу решение № 31 от 06.01.2016 г. по гр.д.№ 4168 от 2015 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10 състав.

[фирма] обжалва решението в частта му, с която е отменено решение от 04.06.2015 г. по гр.д.№ 17 599 от 2011 г. на Софийския градски съд, Първо г.о., 6 състав и вместо него е постановено решение за уважаване на предявения от Б. срещу [фирма] иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на Б. и осъждане на [фирма] да предаде на Б. следния недвижим имот: УПИ VII-418 от кв.13 по ЗРКП на [населено място], м.“Б. 4-ти км.“, одобрен с решение № 14 по протокол № 18 от 13.11.2000 г. на Главния архитект на [населено място], с площ от 2 864 кв.м. и при съседи: север – поземлен имот II, отреден за Б., изток- УПИ V-317, юг- [улица]и запад- поземлен имот VI, отреден за парк, идентичен с имот пл.№ 418, к.л.№ № 480 и 503 по кадастралния план на [населено място] от 1972 г.

В жалбата пълномощникът на [фирма] твърди, че решението на въззивния съд в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Според касатора, в тази част въззивното решение противоречи на задължителна практика на ВКС /решение № 1389 от 01.12.2008 г. по гр.д.№ 6484 от 2007 г. на ВКС, ГК, П. г.о., решение № 645 от 05.10.2009 г. по гр.д.№ 6356 от 2007 г. на ВКС, ГК, Трето г.о., решение № 69 от 03.07.2014 г. по гр.д.№ 7512 от 2013 г. на ВКС, ГК, Второ г.о./ по следните правни въпроси:

1. Подлежи ли на реституция по реда на ЗВСВОНИ отредени по регулация на Б. имоти, ако същите не са били надлежно предадени на Б. за стопанисване и управление в съответствие с действащия правен ред и по-специално ако не са били предадени по предвидения в чл.15 и сл. от П. /отм./, респективно чл.94 и сл. от Н. /отм./ ред с издаване на съответен акт на компетентен държавен орган ?

2. Следва ли да се счита за „стопанисван“ от Б. по смисъла на чл.10, ал.2 ЗБАН недвижим имот, по отношение на който не е спазен редът за предаване за стопанисване и управление от страна на държавата съобразно действащата към момента на такова твърдяно предаване нормативна уредба и по-конкретно чл.15 и сл. от П. /отм./, респективно чл.94 и сл. от Н. /отм./, и ако този ред не е спазен, преминава ли такъв имот в патримониума на Б. по реда на чл.10, ал.2 ЗБАН ?

Освен това, според касатора от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния правен въпрос:

3. Съставляват ли надлежен акт на предоставяне на стопанисване и управление по действащия към издаването им правен ред регулационните отреждания на процесния имот със заповед на Министъра на благоустройството по реда на чл.29 З. /отм./, респективно със заповед на СГНС по реда на чл.32 З. /отм./, при положение че имотът е бил отчужден преди постановяване на горните заповеди на основание чл.6 З. /отм./, поради което съответните заповеди нямат вещно-отчуждителен ефект ?

Българската академия на науките обжалва въззивното решение в частта, с която въззивният съд, след като е уважил предявеният от Б. ревандикационен иск, е признал на основание чл.72, ал.3 ЗС правото на ответника [фирма] да задържи имота до заплащане на извършените в него подобрения в размер на 43 615 553,46 лв.

Твърди се, че в тази част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост– основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, 3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Според пълномощника на Б., решението на въззивния съд в частта, с която на ответника [фирма] е признато право на задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения, противоречи на посочена от този касатор задължителната и незадължителна практика на съдилищата /решение № 134 от 27.07.2015 г. по гр.д.№ 6161 от 2015 г. на ВКС, ГК, Трето г..о, решение № 180 от 25.04.2012 г. по гр.д.№ 198 от 2011 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 189 от 26.04.2012 г. по гр.д.№ 764 от 2011 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., т.1, т.2, т.6 и т.11 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. по гр.д.№ 9 от 1974 г., решение № 33 от 23.03.2009 г. по т.д.№ 614 от 2008 г. на ВКС, ТК, Първо т.о., Тълкувателно решение № 48 от 03.04.1961 г. на ОСГК на ВС, решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д.№ 862 от 2011 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС, ТК, Второ т.о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр.д.№ 2623 от 2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто г..о., решение № 1100 от 21.06.1955 г. по гр.д.№ 3554 от 1955 г. на ВС, ГК, Четвърто г.о., решение № 3202 от 28.12.1972 г. по гр.д.№ 2349 от 1972 г. на ВС, ГК, Първо г.о., решение № 441 от 12.04..1991 г. по гр.д.№ 1718 от 1990 г. на ВС, ГК, Четвърто г.о., решение № 1356 от 05.07.1961 г. по гр.д.№ 4731 от 1961 г. на ВС, ГК, Първо г.о., решение № 378 от 02.11.2011 г. по гр.д.№ 1110 от 2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 569 от 27.07.2010 г. по гр.д.№ 693 от 2009 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 93 от 26.06.2015 г. по гр.д.№ 1358 от 2015 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и решение № 912 от 02.02.2010 г. по гр.д.№ 4713 от 2008 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о./ по следните въпроси:

1. Кои факти подлежат на доказване при упражняване право на задържане и към кой момент следва да са направени разходите, за да има ответникът по иска по чл.108 ЗС правата на добросъвестен владелец ?

2. Кой е моментът, от който се счита, че владелецът е узнал за претенциите на действителния собственик, кой е моментът, в който вледението се счита за смутено, от кой момент владелецът загубва правата си на добросъвестен подобрител и дали единствено от момента на предявяване на иска по чл.108 ЗС ответникът губи правата си на добросъвестен подобрител или всяко противопоставяне на извършването на разходи в имота води до промяна на правата на подобрителя ?

3. От значение ли е моментът на извършване на разноските за признаване правата на ответника да задържи имота до заплащане на подобренията и дали те са извършени в момент, в който владелецът все още се е ползвал от защитата на добросъвестен подобрител ?

4. Дали при признаване на възражения за подобрения и за право на задържане до тяхното заплащане съдът е длъжен да изследва моментът на извършване на всеки отделен разход, с оглед извършване на преценка дали съответният разход е извършен от ответника по иска по чл.108 ЗС в качеството му на владелец и добросъвестен подобрител ?

5. Допустимо ли е съдът да допусне до разглеждане възражение за право на задържане, което не е конкретизирано с посочване на вида, стойността и времето на извършване на отделните разноски, които се претендират като подобрения ?

6. Длъжен ли е съдът, произнасяйки се по направено възражение за признаване право на задържане до заплащане на направени в спорния имот подобрения, да изследва с колко се е увеличила стойността на имота, дали подобрението съществува към момента на постановяване на съдебното решение, дали част от претендираните разходи не се отнасят до движимости ?

7. Може ли да упражнява право на задържане ответникът за разноски, които не са извършени от него, а от неговия праводател ?

Освен това, според този касатор, произнасянето на ВКС по горепосочените въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за уважаване на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел за доказано, че ищецът Б. е придобил правото на собственост върху процесния имот по силата на закона- на основание чл.10, ал.2 от Закона за Б., тъй като към момента на влизане в сила на този закон /през 1991 г. /имотът е бил предоставен на Б. за стопанисване и управление- обстоятелство, което се установявало от представените по делото заповеди за отреждане на терена за нуждите на Б., от протокол от 20.10.1983 г. и от актове за държавна собственост № 6441 и № 6436 от 05.11.1969 г., чиято материална доказателствена сила не била оборена. Приел е още и че този имот не е подлежал на реституция по реда на ЗВСВОНИ, тъй като към момента на влизане в сила на този закон през 1992 г. не е била налице една от предвидените в него предпоставки за реституция- имотът да принадлежи на държавата, общините, обществени организации или техни фирми или еднолични дружества по чл.61 от ТЗ. Съдът се е мотивирал защо приема, че Б. не е обществена организация по смисъла на чл.1 от ЗВСВОНИ, а национална автономна организация за научни изследвания. Приел е за неоснователно направеното от ответника възражение за придобиване на имота по давност, тъй като от събраните по делото доказателства се установявало, че ответникът е установил владение върху имота на 03.10.2007 г., от когато до предявяване на исковата молба на 20.12.2011 г. не бил изтекъл необходимия съгласно чл.79, ал.1 ЗС срок за придобиване по давност при добросъвестно владение.

По отношение на направеното от ответника възражение за право на задържане до заплащане на направените в имота подобрения съдът е приел, че по делото е доказано, че ответникът като добросъвестен владелец на имота е направил в него подобрения. Не било спорно между страните, че в процесния имот ответникът е изградил със свои средства административна сграда, чиято действителна стойност е 43 615 553,46 лв., с която се е увеличила и стойността на спорния имот.

Предвид на тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице основание за допускане на касационното обжалване на решението в частта му по иска с правно основание чл.108 ЗС, доколкото поставените от касатора- ответник [фирма] въпроси не са такива по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съдът не е основал изводите си на тези въпроси: не е приел, че на Б. е предоставено право на стопанисване и управление, въпреки че не е бил спазен редът за това предоставяне, предвиден в чл.154 и сл. П. /отм./ и чл.94 и сл. Н. /отм./. Напротив, приел е, че надлежното /по установения законов ред/ предоставяне на имота за стопанисване и управление на Б. е безспорно доказано от представените по делото писмени доказателства, включително и от актовете за държавна собственост № 6441 и № 6436 от 05.11.1969 г., в които е извършено изрично отбелязване на този факт и чиято материална доказателствена сила не била оборена.

Налице е обаче основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в частта му, с която е признато право на задържане на ответника до заплащане на подобрения на стойност 43 615 553,46 лв. Въпреки събраните по делото доказателства за започване строителството на сградата преди завеждане на иска /25.05.2004 г., когато е издадено разрешението за строеж/ и за завършването й след завеждане на иска /20.07.2012 г., когато е издадено разрешението за ползване на сградата/, за прехвърлянето на правото на собственост върху терена от [фирма] на ответника [фирма] в хода на строителството на сградата /с нотариален акт № 19 от 08.11.2006 г./ и за противопоставянето на Б. на това строителство много преди завеждане на иска за собственост /с подаването на жалби срещу разрешението за строеж/, при определяне стойността на извършените подобрения и сумата, с която се е увеличила стойността на терена, съдът не е взел предвид кога е направено всяко подобрение /преди или след завеждане на исковата молба по чл.108 ЗС, преди или след противопоставянето на собственика Б./ и от кого са извършени отделните подобрения /от ответника или от неговия праводател/. Предвид на това от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е произнасянето на ВКС по следния обобщен и изведен от поставените от Б. правни въпроси въпрос: имат ли значение за основателността на направено възражение по чл.72, ал.3 ЗС за право на задържане обстоятелствата от кого /от ответника по делото или от негов праводател/ и кога са извършени подобренията в спорния имот /преди или след завеждане на исковата молба по спора за собственост, преди или след сключване на сделката, на която ответникът основава твърдението си за добросъвестност на владението си, преди или след противопоставянето на собственика срещу извършването на тези подобрения/.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение