Определение № 255 от 15.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1005/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 2183 от 01.04.2022 г., подадена от Б. А. Г. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 208 от 18.03.2022 г., постановено по в.ч.т.д. № 116/2022 г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение частната жалба на настоящия частен касатор срещу определение № 193 от 03.02.2022 г., постановено по т.д. № 816/2021 г. на Окръжен съд – Варна. С последното е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК на Б. А. Г. за освобождаването му от заплащането на държавна такса за образуване и водене на т.д. № 816/2021 г. Частният касатор моли за касиране на атакуваното определение като неправилно и незаконосъобразно и за постановяване на ново за уважаване на искането му за освобождаване от задължението за внасяне на дължимата държавна такса по предявения оценяем иск. Излага съображения, че съдът в противоречие с декларираните обстоятелства и доказателствата по делото, неправилно е приложил разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, в резултат на което е счел, че молителят не е материално затруднено лице по начин да е в обективна невъзможност да заплати определената за производството държавна такса, както и че заплащането й не би му създало трайни затруднения. Счита, че съдът не следва да основава своите изводи на предположения и доводи за хипотетични и предполагаеми финансови източници на доходи за молителя, като и че недекларирането на определени обстоятелства не следва да се възприема като създаване на пречки за установяване на действителното финансово положение на поискалия освобождаване от държавна такса. Навежда и твърдения, че съдът не е изпълнил задължението си да изясни общото материално състояние на страната, което да съпостави с цената на иска и размера на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства към момента на искането. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да се освободи ищецът от заплащане на държавна такса и налице ли са предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му, както и кои са критериите за освобождаване от държавна такса; 2. За задължението на въззивния съд да разгледа и се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, както и да обсъди самостоятелно всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и 3. За задълженията на въззивния съд да извърши своя преценка на доказателствата, да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да изложи собствени мотиви по спора. Частният касатор поддържа, че по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава съответно на: т. 12 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 28 от 18.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4769/2018 г., III г. о, определение № 197 от 02.06.2020 г. по ч. гр. д. № 1173/2020 г., III г. о., определение № 41 от 29.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4901/2019 г., IV г. о., определение № 17 от 14.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4891/2019 г., IV г. о., определение № 52 от 29.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4733/2018 г., III г. о., определение № 26 от 15.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4789/2018 г., IV г. о., определение № 453 от 27.11.2020 г. по гр. д. № 2829/2020 г., III г.о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д № 564/2010 г., II т.о., определение № 71 от 28.01.2015 г. по ч. т. д. № 25/2015 г., I т.о. и определение № 274 от 12.05.2015 г. по ч. гр. д. № 1842/2015 г., III г.о. – по първия въпрос; решение № 38 от 20.04.2022 г. по т. д. № 617/2021 г., II т.о. – по втория въпрос и на Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157 от 11.02.2016 г. по т. д. № 638/2014 г., I т. о., решение № 17 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4121/2015 г., IV г.о., решение № 176 от 15.05.2017 г. по т. д. № 1885/2015 г., II т.о. и решение № 32 от 13.04.2022 по гр. д. № 4015/2021 г., II г.о. – по третия въпрос. В изложението на основанията за допускане на касационен контрол частният касатор поставя и въпроса: Може ли съдът да откаже освобождаване от държавна такса, обосновавайки съображения, че са налице предполагаеми източници на доходи, по който бланкетно се поддържа допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок. За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – Варна е посочил, че преценката за наличието на предпоставките за освобождаване от внасянето на държавни такси и разноски по смисъла на чл. 83, ал. 2 ГПК се извършва от съда въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на молителя, семейното му положение, здравословното състояние, трудова заетост, възраст и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното му задължение за внасяне на такси и разноски за производството по делото. В процесния случай, за да извърши дължимата по закон преценка на релевантните за основателността на молбата обстоятелства, наред с вече представените доказателства, първоинстанционният съд е извършил служебна справка в НОИ, НАП, КАТ, БНБ, ТРРЮЛНЦ, АВ и Служба по вписванията по партидата на Б. А. Г., от които е установено, че молителят не притежава МПС и недвижимо имущество, не е получавал парични обезщетения и помощи от ДОО, както и пенсии за периода 01.01.2021 г. до м. 01.2022 г., но е страна по трудов договор с „Фрейм Сълюшънс“ ООД с основна заплата от 380 лв., притежава банкова сметка в „ПИБ“ АД (с наложен запор) и в „Алианц Банк България“ АД, като същевременно е съдружник в „Макс ефект“ ООД с ЕИК:[ЕИК], „Уникум“ ООД, с ЕИК:[ЕИК] и „Кард фор ю“ ООД, с ЕИК:[ЕИК]. Първоинстанционният съд е указал на ищеца да представи извлечения от горепосочените банкови сметки, но в указания срок такива не са представени и не е мотивирана основателна причина за невъзможността на Б. Г. да полага труд, съответно да реализира доходи, равняващи се на минималната за страната заплата. Въззивната инстанция, позовавайки се на практика на ВКС, е посочила, че правната възможност за освобождаване от такси и разноски по делото по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК е установена в интерес на определена категория социално слаби лица, които са в обективна невъзможност да ги заплатят, с оглед да им бъде осигурен достъп до правораздаване. От друга страна, когато внасянето на държавната такса би създало не трайно, а за определен период от време само известно затруднение за страната – задължена да я заплати, но същата като разход не е непосилна за страната, предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК не са налице. С разпореждане № 264 от 28.02.2022 г., постановено по в. ч. т. д. № 116/2022 г. на Апелативен съд – Варна, въззивната инстанция е дала възможност на жалбоподателя да представи: декларация по смисъла на чл. 83, ал. 2 ГПК, доказателства за трудова заетост, както и извлечение от сметките, открити в „ПИБ“ АД и „Алианц Банк България“ АД, за периода 01.06.2021 г. – 01.03.2022 г. В указния срок са представени: Декларация за материално и гражданско състояние, Експертно решение на ТЕЛК и Трудов договор № 10/01.12.2021 г., от които се установява, че Б. Г. получава доходи по трудово правоотношение в размер на 380 лв., няма сключен граждански брак, притежава дялове в търговски дружества, страда от заболяване, изискващо периодични разходи в размер на 100 лв. месечно, и има оценена трудова неработоспособност в размер на 40 %. При тези данни решаващият съдебен състав е счел твърдените от жалбоподателя обстоятелства относно липсата на средства за заплащане на държавна такса за недоказани, доколкото същите не отговарят изцяло на установеното в хода на производството, а именно: при извършената и от въззивния съд служебна справка от ТРРЮЛНЦ се установява, че молителят е съдружник в три търговски дружества, като същевременно е управител на две от тях и на четвърто дружество, в което не е съдружник. Действително, притежаваните от него дружествени дялове са запорирани като обезпечение за точното изпълнение на породени задължения, но при наложен запор се запретява правната възможност на носителя на членствените права да се разпорежда с притежаваните от него дружествени дялове – арг. от чл. 401 ГПК във вр. с чл. 451, ал. 1 ГПК, но не и правото да получава дивиденти. Обстоятелството, че по фирмените дела не са представени доказателства за изпълнение на задължението да се представят за вписване в ТРРЮЛНЦ съответните годишни финансови отчети, е основание за ангажиране на административно-наказателната отговорност на органните представители на дружествата (арг. чл. 40, ал. 1 ЗТР във вр. с чл. 5 ЗТР и чл. 15, ал. 3 ЗТР), но не представлява дори и индиция, че тези дружества не осъществяват търговска дейност, респ. че не разпределят дивиденти. От друга страна, въззивният съд е посочил, че, видно от представените банкови извлечения, жалбоподателят получава и регулярни банкови преводи от „Букинг.ком“ Б.В. по сметката си в „Алианц Банк България“ АД, които същият не е декларирал пред съда. Получаването на тези суми предполага наличието на недвижим имот, основанието за ползване на който също не е декларирано, като само за периода 05.08.2021 г. – 04.11.2021 г., получените от Booking суми са в размер на 1 806.45 лв., а за периода 10.06.2021 г. – 16.02.2022 г. по банковата сметка на жалбоподателя са постъпили и парични преводи от физически лица в общ размер на 910 лв., която сума също не е декларирана. Според състава на Апелативен съд – Варна, горната фактическа установеност в съвкупност с недекларирането на получаваните от „Букинг.ком“ Б.В и от трети физически лица банкови преводи, налага извод, че молителят създава пречки за установяване на действителното му финансово и имуществено състояние, поради което молбата за освобождаване от заплащането на държавна такса по т. д. № 816/2021 г. по описа на Окръжен съд – Варна е неоснователна, защото молителят не е от категорията на лицата, за които заплащането на държавна такса в размер на 13 695.67 лв. е непосилно, респ. останало е недоказано отсъствието на всякаква възможност от страна на молителя да заплати същата. Настоящият състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. В тази връзка, първите три формулирани въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото въпросите са основани на оплакванията в жалбата за неправилност на въззивното определение. Затова и произнасянето по въпросите предпоставя извършване на проверка за правилност на определението, която не би могла да се реализира в селективната фаза на касационното производство Независимо от неустановяване на основната предпоставка за достъп до касация, следва да се отрази, че и поддържаната допълнителна предпоставка по тези въпроси не е налице, доколкото в атакувания съдебен акт не са формирани изводи за това, какъв е критерият за освобождаване от държавна такса, а по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК е създадена непротиворечива съдебна практика, като преценката за общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, съпоставени с цената на иска/исковете, е винаги конкретна. Вторият и третият въпроси са освен това хипотетични и не кореспондират с данните по делото, процесуалната дейност на въззивния съд и мотивите на обжалвания съдебен акт, видно от които съдебният състав последователно и аргументирано е обсъдил всички събрани по делото доказателства – както пред първостепенния съд, така и пред въззивната инстанция, относими към искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, като ги е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност и е формирал свои изводи относно значимостта им за основателността на искането. Касационно обжалване не би могло да се допусне и на бланкетно поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по четвъртия въпрос на частния касатор. В мотивите към въззивното определение решаващата правна воля на съда не е основана на предположения за хипотетични източници на доходи на молителя, а на конкретни изводи, основани на релевантните към искането по чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства, като съдът е зачел както обстоятелствата, декларирани изрично от молителя, така и тези, недекларирани от последния, но установени посредством служебно изискани справки, съвкупната преценка на които е мотивирала извод за конкретни по размери доходи, получавани от молителя, които опровергават твърдяната невъзможност за заплащане на дължимата за производството държавна такса. Именно поради това следва да се приеме, че отговорът на четвъртия въпрос, основан на доводи за изведени от съда предположения, предпоставя проверка за правилност на атакуваното въззивно определение. В тази насока настоящият състав съобразява задължителните указания, дадени в цитираното по-горе ТР, за липсата на идентичност между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. По тези съображения, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение