Определение № 623 от 07.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2999/2019 г.

ВКСI търговско отделение07.12.2020 г.докладчик Емил Марков

Диспозитив

КОНСТИТУИРА като ответник по касация „Юробанк България“ АД /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], на мястото на ищцовата „Банка Пиреос България“ АД /ЕИК[ЕИК]/ - прекратена без ликвидация поради преобразуване чрез вливане на това акционерно д-во в „Юробанк България“ АД, считано от датата 12.ХІ.2019 г., когато тази промяна в обстоятелствата е била вписана в ТР към Агенцията по вписванията. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2130 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 9.ІІ.2019 г., постановено по т. дело № 6647/2017 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1

Определение на ВКС, търговска колегия, първо отделение, постановено по т. д. № 2999 по описа за 2019 г.

Мотиви

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 19621/31.Х.2019 г. на И. П. М. от София, действащ лично и като управител на „Ай Пи Ем“ ЕООД-София (в несъстоятелност), ЕИК[ЕИК], подадена чрез процесуалните им представители по пълномощие от САК против решение № 2130 на Софийския апелативен съд, ТК, 13-и с-в, от 9.ІІ.2019 г., постановено по т. д. № 6647/2017 г., с което е било потвърдено в обжалваната му част първоинстанционното решение № 1568/3.VІІІ.2017 г. на СГС, ТК, с-в VІ-5, по т. д. № 1021/2013 г.: за признаването за установено в производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 430, ал. 1 ТЗ, че към ищцовата /тогава/ „Банка Пиреос България“ АД-София съществува тяхно солидарно парично задължение в размер на сумата от 60 958.35 EUR (шестдесет хиляди деветстотин петдесет и осем евро и тридесет и пет евроцента), представляваща сбор от три просрочени вноски за периода 30.ХІ.2011 г. – 30.І.2012 г. по сключен на 1.ІІІ.2007 г. договор за банков кредит № 096/2007 г. и последващите анекси към него и ведно със законната лихва върху посочената главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК (30.V.2012 г.) и до окончателното й изплащане, за което свое вземане банката е била снабдена със заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 26372/2012 г. по описа на СРС, ІГО, 33-и състав, КАКТО И за признаването за установено, че в полза на същата кредитна институция съществува вземане към търговеца настоящ касатор (в несъстоятелност) в размер на сумата от 162 555.50 EUR (сто шестдесет и две хиляди, петстотин петдесет и пет евро и петдесет евроцента),представляваща разлика между солидарно дължимата от дружеството и ответника И. П. М. сума в размер на 60 958.35 евро до пълния претендиран от банката размер на вземанията й от 223 513.95 евро, последната представляваща сбор от просрочените вноски за периода 30.ІІІ.2011 г. – 31.Х.2012 г. включително по съшия договор за банков кредит и всички подписани анекси към него, както и ведно със законната лихва върху главницата от 162 555.50 евро, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417ГПК и до окончателното й изплащане. Оплакванията на двамата касатори за неправилност на атакуваното въззивно решение поради нарушение на материалния закон, а също и за неговата недопустимост - „по отношение на физическото лице“ И. П. М.. Поради това се претендира частичното му обезсилване и съответно- отменяването му в останалата част, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който обективно кумулативно съединените два положителни установителни иска на банката /сега „Юробанк България“ АД като универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/ срещу търговеца (в несъстоятелност) да бъдели отхвърлени, предвид „нищожността на договор за кредит от 2007 г. и анексите към него“. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към тази съвместна касационна жалба двамата нейни податели обосновават приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за частична нищожност или недопустимост на атакуваното въззивно решение спрямо касатора И. П. М. /основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК за директен достъп до касационно обжалване/, още и с наличието на допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора съставът на САС се е произнесъл по следните единадесет материално- и процесуалноправни въпроса, явяващи се от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Дали липсата на предписана от закона форма на договор с определени условия за обслужване от банката ищец на специална разплащателна сметка съгласно, чл. 2, ал. 4 от Наредба № 3 на БНБ от 29.ІХ.2005 г., по която са събирани заложени вземания от особен залог на съвкупност, изискуеми съгласно чл. 3.1

от Договор за особен залог върху вземания № 096-1/2007 г., служещ за обезпечение на процесния договор за кредит № 096/2007 г.без да се вписва промяна в ЦРОЗ по чл. 26 ЗОЗ за размера на обезпеченото вземане по същия договор за кредит, представлява основание за нищожност на последния и анексите към него по чл. 26, ал. 2 ЗЗД?“; 2./ „Дали началната невъзможност на предмета на процесния договор за кредит № 096/2007 г. – 1 500 000 евро, обезпечен с Договор за особен залог върху настоящи вземания № 096-1/2007 г. и погасен от 10 034 724.39 евро – суми от събрани заложени вземания от залог на съвкупност - настоящи към датата 1.ІІІ.2007 г., когато е бил сключен процесния договор за банков кредит, представлява основание по чл. 26, ал. 2 ЗЗД за нищожност на последния и на анексите към него /№№ 1, 2, 3, 4 и 5/, поради липса на основание?“; 3./ „Дали началната невъзможност на предмета при новиране на невалиден стар дълг общо от два милиона евро по договори № 405/2004 г., № 164/2005, № 376/2005 г., № 937/2005 г., погасен с 10 034 724.39 евро от суми,представляващи събрани заложени вземания от особен залог на съвкупност и настоящи към датата 1.ІІІ.2007 г., когато е бил сключен процесния договор за кредит № 096/2007 г. и подновен на основание чл. 21.

от първите три от горепосочените договори за кредит до размера на нов кредит от 1 500 000 евро, представлява основаниеи за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД на процесния договор за банков кредити и на анексите към него поради липса на основание?“; 4./ „Дали началната невъзможност на предмета при новиране на невалиден стар дълг по главницата на процесния договор за кредит № 096/2007 г.,погасен от специалната сметка със суми от събрани настоящи заложени вземания от залог на съвкупност към датите на подновяването му, съгласно датите на подписания към същия договор за банков кредит анекси за капитализиране на просрочени задължения към главницата на този кредит: дата 30.І.2009 г. на Анекс А2-096/2009 г.; дата 29.ІV.2010 г. на Анекс А3-096/2010 г.; дата 30.VІ.2010 г. на Анекс А4-096/2010 г.; дата 11.ХІІ.2010 г. на Анекс А5-096/2010 г., представлява основание за нищожност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД на горепосочените пет анекса поради липса на основание?“; 5./ „Дали наличието на неравноправни клаузи за осъществяване на задължителен оборот на кредитния лимит по процесния договор за кредит № 096/2007 г. – чл. ІІІ.9(8)Б и чл. ІV.12.1, 12.2 чрез предсрочни погасявания от суми та събрани заложени вземания и повторното им усвояване, без ново съглашение, представлява основание за обявяване на нищожност на същия договор за банков кредит по чл.26, ал. 1 ЗЗД: поради противоречието му със закона – чл. 1, ал. 1 ЗОЗ?“; 6./ „Дали противоречието с правен принцип на договореното условие за осъществяване на задължителен оборот на кредитния лимит по договори за кредит, обезпечени с особен залог върху вземания чрез предаване на заложени вземания и повторното им усвояване, представлява основание за нищожност по чл. 27 ЗЗД поради наличие на значителна грешка в правото в такъв договор за кредит?“; 7./ „Дали противоречието с правен принцип на договореното условие за осъществяване на задължителен оборот на кредитния лимит по договори за кредит, обезпечени с особен залог върху вземания, чрез предаването на заложени вземания и повторното им усвояване,представлява основание за обявяване на нищожност по чл. 29 ЗЗД, поради наличие на измама при договарянето на процесния договор за кредит № 096/2007 г. – чл. ІІІ.9(8)Б и чл. ІV.12.1, 12.2?“; 8./ „Дали наличието на непочтена клауза, причиняваща значително неравновесие в произтичащите от договора права и задължения на страните в тежест на едната от тях, а именно – договореното условие за осъществяване на задължителен оборот на кредитния лимит по договори за кредит, обезпечени с обособен залог върху вземания, чрез предаване на заложени вземания и повторното им усвояване, представлява основание- за обявяване на нищожност на договори за кредит по чл. 26, ал. 1 ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави: процесния договор № 096/2007 г. – чл. ІІІ.9(8)Б и чл. ІV.12.1, 12.2 ?“; 9./ „Дали наличието на две кредитни сметки, открити на името на кредитополучателя в противоречие с чл. 3.

от процесния договор за кредит № 096/2007 г., по едната от които кредиторът отразява служебни усвоявания, а по другата кредиторът отразява служебни погасявания, представлява основание за обявяване на нищожността на този договор за банков кредит и анексите към него – Анекс А1-096/2008 г., Анекс А2-096/2009 г., Анекс А3-096/2010 г., Анекс А4-096/2010 г. и с Анекс А5-096/2010 г., по чл. 29 ЗЗД: поради наличие на измама при осъществяване на служебни обороти от суми на събрани заложени вземания, държани във фактическата власт на банката като свои, без основание и използвани за натрупване на недействителен дълг на кредитополучателя, без неговото знание и участие?“; 10./ „Допустим ли е иск срещу физическо лице, което е поръчител по договор за банков кредит на дружество в производство по несъстоятелност, предмет на възобновено по чл. 637, ал. 3, т. 2 ТЗ търговско дело, при липса на закон на несъстоятелност на физическите лица?“; 11./ „Валидно ли е осъдително решение на въззивния съд срещу физическо лице поръчител по договор за банков кредит на дружество в производство по несъстоятелност,предмет на възобновена по чл. 637, ал. 2, т. 3 ТЗ търговско дело, при липса на закон за несъстоятелност на физическите лица?“. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация „Юробанк България“ АД-София /ЕИК[ЕИК]/ - в качеството си на универсален правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД-София - писмено е възразила чрез свой юрисконсулт както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за частична нищожност или недопустимост на атакуваното въззивно решение /досежно касатора И. П. М./, а също и по оплакването за неправилност на този съдебен акт - като постановен в нарушение на материалния закон, претендирайки за потвърждаването му изцяло. Инвокирани са доводи, че касаторите не само не са изпълнили задължението си да изложат ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, вместо това навеждайки въпроси, които са различни от разрешения от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на делото, а именно, че са налице вземания на банката ищец, възникнали по валидно кредитно правоотношение, но и релевираните от тях въпроси в изложението им към жалбата били „неотносими и абстрактни“. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК постоянният синдик на „Ай Пи ЕМ“ ЕООД (в несъстоятелност) М. Г. Ш. е възразил по всички формулирани от двамата касатори въпроси в изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната тяхна жалба /т.1 – т 11/, квалифицирайки ги като „конкретни“, т.е. „неотносими към решаващите изводи на въззивния съд“ и поради това: „негодни да обусловят волята на съда по съществото на правния спор, предмет на делото“. На това основание синдикът инвокира довод, че щом същите не отговарят на изискванията на процесуалния закон по чл. 280, ал. 1 ГПК, то „не е осъществена базисната предпоставка за допускане на касационно обжалване“. Върховният касационен съд на Републиката, търговска колегия, първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, настоящата съвместна касационна жалба на И. П. М. от София, действащ лично и като управител на софийското „Ай Пи Ем“ ЕООД, с ЕИК[ЕИК], (в несъстоятелност), ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните:

–

1.По твърдението на касаторите за вероятна частична нищожност на атакуваното въззивно решение досежно първия от тях /И. П. М./:

–

По същество това твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во ГПК, осигуряващо директен достъп до касационен контрол, е било въведено с последния от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК общо 11 правни въпроса. В процесния случай обаче, не се констатира вероятност атакуваното въззивно решение да е частично нищожно, след като то не е осъдително, а е било постановено по установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417 ГПК спрямо физическо поръчител, надлежно задължило се заедно с дружеството кредитополучател да отговаря солидарно за точното изпълнение на поетите към банката ищец задължения по редовното обслужване на кредита № 096/2007 г. Поради това е ирелевантно за изхода на спора по конкретното дело обстоятелството дали има влязъл в сила или предстои да бъде приет от НС закон за несъстоятелност на физическите лица. Достатъчно е постановяването на атакувания съдебен акт в писмена форма и от законен тричленен състав на САС, пред който са приключили устните състезания по делото, както и че неговото решение е разбираемо.

–

2.По твърдението на двамата касатори за вероятна частична недопустимост на обжалваното решение на САС досежно първия от тях /И. П. М./:

–

По същество това твърдение е било наведено веднъж като оплакване за порок на атакуваното въззивно решение /по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК/ в касационната жалба - на стр. 4 и 5 от същата, а впоследствие е повторно формулирано и като въпрос под № 10 в изложението по чл.- 284, ал. 3 ГПК към съвместната касационна жалба. Въз основа на констатацията си, че процесните вземания по договора за банков кредит № 096/2007 г., чието съществуване е било предмет на претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, не са били приети от синдика в откритото за длъжника „Ай Пи Ем“ ЕООД производство по несъстоятелност, то производството по същите положителни установителни искове надлежно е било възобновено /след първоначалното му спиране на основание чл. 637, ал. 1 ГПК/, т.е. то дефинитивно продължава и с участието на онова физическо лице, конституирано като ответник в същото исково производство - наред с дружеството кредитополучател, защото валидно са е задължило да отговаря като поръчител до погасяването на всички негови задължения, поети по процесния договор за банков кредит № 096/2007 г. Следователно в нито една от нейните две хипотези разпоредбата на чл. 637, ал. 3 ТЗ не позволява предложеното сега от касаторите ограничително тълкуване по отношение кръга от лица, с участието на които спряното исково производство, заведено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, продължава. Последното не е „друго производство по несъстоятелност“ и затова не може да се сушат доводи, основани на факта, че нямало действащ закон за несъстоятелност на физическите лица. Тези съображения са в основата на констатацията на настоящия състав на ВКС за липса на вероятност атакуваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт в частта му досежно призната за установено съществуване на вземане в патримониума на ищцовата кредитна институция /респ. на банката неин универсален правоприемник/ в размер на 60 958.35 евро е ведно със законната лихва върху тази главница от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК за снабдяването й със заповед за изпълнение.

–

3.По останалите девет въпроса, формулирани в изложението на двамата касатори по чл. 284, ал. 3 ГПК към съвместната им касационна жалба:

–

За да сподели решаващите правни изводи на първостепенния съд за уважаване на предявените от банката ищец положителни установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 417, т. 2, предл. 3-то ГПК, водени срещу настоящите двама касатори, въззивната инстанция е приела, че между „Банка Пиреос България“ АД-София /чийто универсален правоприемник сега е „Юробанк България“ АД-София/ и дружеството настоящ касатор /в. Н./ са съществували трайни търговски взаимоотношения, като ищцовата банка е кредитирала дейността му в периода 19.V.2004 г. – 15.ІХ.2007 г., през който е бил отпуснат и процесния кредит / револвинг / с предмет „за оборотни средства и и издаване на гаранции“, съгласно договор № 096/2007 г., сключен помежду им на 1.ІІІ.2007 г., изменен с последващите 8 анекса към него, като още с Анекс А5-096/2010 г. от датата 11.ХІІ.2010 г. размерът на отпуснатите средства е нараснал на 1 910 028.31 EUR (един милион, деветстотин и десет хиляди и двадесет и осем евро и тридесет и един евроцента). Уговорено е било между страните по кредитното правоотношение, учредено по реда на чл. 430 ТЗ, погасяването на това задължение да стане на 94 месечни вноски, всяка една от които в размер на 20 319.45 евро, като според изготвения погасителен план първата е била дължима на 30.ІІІ.2011 г, а последната – на 30.ХІІ.2018 г. За исковия период от 30.ІІІ.2011 г. до 30.І.2012 г. обаче, непогасеният размер на този кредит вече е възлязъл на 223 514.95 EUR (двеста двадесет и три хиляди, петстотин и четиринадесет евро и деветдесет и пет евроцента). Като спорен по делото въззивният съд е идентифицирал въпроса дали, след многобройните погасявания по заемната сметка на кредитополучателя „Ай Пи Ем“ ЕООД, „по която са отпускани и други кредити“, горното парично задължение продължава да съществува. При данните по делото, че след Анекс А5-096/11.ХІІ.2010 г. начинът на погасяване на първоначално отпуснатият на търговеца настоящ касатор револвиращ кредит „за оборотни средства и издаване на гаранции“, е било трансформиран - по взаимно съгласие на страните по абсолютната търговска сделка - да става вече /т.е. именно в процесния период/ на равни месечни вноски, с предварително уговорени падежи на всяка, съставът на САС е могъл да констатира, въз основа на приетото по делото заключение на тройната ССЕ, че: „след подписване на анекс А5 няма погасявания по този кредит, поради което не са усвоявани суми преди да е настъпил техният падеж “.

–

Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Република постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на цитираното ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от останалите 9 въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК на двамата касатори към съвместната им жалба, няма естеството на такъв, който да е от значение за изхода по конкретното дело. Всички те са с изцяло хипотетичен характер, доколкото никъде в мотивите към своето решение съставът на САС не е обсъждал „неравноправни“ или „непочтени“ клаузи в процесния договор за банков кредит № 096/2007 г., сключен на 1.ІІІ.2007 г., респ. надлежно въведени от ответниците в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК основания за неговата нищожност, респ. унищожаемост по чл. 26 ЗЗД, по чл. 27 ЗЗД или по чл. 29 от същия материален закон. Напротив, констатирано е било от САС, че „с въззивната жалба за първи път са въведени твърдения за недействителност на договора поради противоречие със закона и добрите нрави“.

–

С оглед изложеното и предвид установената с категоричност липса на главното основание за допустимост на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, безпредметно се явява обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка по т. 3 на същия законов текст по отношение на който и да е от 9-те правни въпроса в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата, предшестващи тези за частичната нищожност или недопустимост на атакуваното въззивно решение. Единствено за изчерпателност ще следва да се посочи, че във връзка с така поддържаното от двамата касатори допълнително основание за приложно поле на касационното обжалване, те не са се позовавали в изложението си на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която да подлежи на изоставяне или на изменения в законодателството и в обществените условия, които да налагат осъвременяването й, а още по-малко – на относими към разрешаване на спора, въведен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,във вр. чл. 430 ТЗ, закони, които да са непълни, неясни или противоречиви и от това да произтича необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането им, респ. за осъвременяване на съществуващата такава.

Диспозитив

Мотиви

Цитирани разпоредби