Определение № 4253 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3319/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Е. Д. М., подадена чрез назначения му процесуален представител адв. И. Ю. срещу определение № 679/03.06.2025 г., постановено по частно възз. гр. дело № 301/2025 г. на Софийския окръжен съд (СОС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 72/30.01.2025 г. по гр. дело № 610/2024 г. на Костинбродския районен съд, с което е върната исковата молба на жалбоподателя и е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. За да постанови обжалваното въззивно определение, СОС е приел в решаващите си мотиви, че нито в исковата си молба, нито в допълненията към нея, с които указанията на първата инстанция не са били изпълнени, жалбоподателят-ищец е изложил твърдения, от които да може да се обоснове наличието на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС), а бланкетно се е позовал на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ. В тази връзка, позовавайки се и на практиката на ВКС, въззивният съд е изложил съображения, че за да се ангажира отговорността на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция по реда на чл. 2в от ЗОДОВ, следва да се твърди конкретно съществено нарушение на приложимото право на ЕС, както и от кого е допуснато, трябва да бъдат ясно посочени поотделно по вид и по размер причинените вреди от това нарушение, както и всяка вреда в резултат на чие поведение е настъпила и в какво се изразява това деликтно поведение. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се излагат оплакване и доводи за неправилност на същото, като се поддържа, че незаконосъобразно въззивният съд бил приел, че жалбоподателят-ищец искал от съда установяване наличието на процесуални нарушения в друго производство, а всъщност ищецът искал от съда да установи дали в това производство е било допуснато особено съществено нарушение на правото на ЕС и по реда на чл. 2в от ЗОДОВ да му бъде присъдено справедливо обезщетение; поддържа се и че от съда не е искано по исков ред да проверява законосъобразността на влязъл в сила съдебен акт, а дали в дадено производство е допуснато особено съществено нарушение на правото на ЕС. В изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено също чрез адв. Ю., се навежда основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, като в тази връзка се преповтарят горното оплакване и доводи за неправилност, които се поддържат и в жалбата. Сочи се и че това предпоставяло допускане на касационното обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, но в изложението (а и в жалбата) не е формулиран материалноправен или процесулноправен въпрос, не се поддържа такъв въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, не се сочат и техни актове, не се излагат и съображения такъв правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а само е цитирана законовата разпоредба, която установява тази допълнителна предпоставка. Насрещната страна – ответният Софийски районен съд, в отговора на частната касационна жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник Т. Д. (служител с юридическо образование), излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, включително поради това, че от страна на касатора не е формулиран правен въпрос; при условията на евентуалност се поддържат доводи за неоснователност на жалбата. По сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалваното определение, респ. – от разрешаването на който зависи изходът на процесуалния спор по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Общите и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК следва да са посочени ясно и точно и да са аргументирани от страна на частния жалбоподател. Това следва от задължителните указания и разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба или от самата жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат наведените допълнителни основания за това. Наличието на тези допълнителни основания би могло да бъде установено, само ако касаторът ясно и точно е формулирал един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, които са разрешени от въззивния съд с обжалвания съдебен акт, за да прецени касационната инстанция, дали тези правни въпроси са решени в противоречие с практиката (включително задължителната такава) на ВКС или с актове на Конституционния съд (КС) или на Съда на ЕС (СЕС), респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липса, както в случая, на ясно и точно формулирани в изложението на касатора, правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тази преценка е невъзможно да бъде извършена. Също съгласно разясненията, дадени с т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, наведените жалбоподателя касационни оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния или материалния закон или поради необоснованост на акта му. В случая от страна на жалбоподателя нито е поставен правен въпрос, който да осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, нито е надлежно наведено някое от посочените от него допълнителни основания за това, съобразно горните изисквания на процесуалния закон, разяснени в задължителната практика на ВКС. Не е налице и сочената от страна на касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, КС или СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика, а напротив – изрично е цитирана и е съобразена практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 129, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, във вр. с чл. 2в от ЗОДОВ. Жалбоподателят също не сочи такъв явен и значим порок, установим пряко от текста на обжалваното въззивно определение, за да се приеме очевидна неправилност на същото, а в жалбата и изложението към нея се сочат като неправилни изводи (че се искало от съда установяване наличието на процесуални нарушения в друго производство, както и проверка по исков ред на законосъобразността на влязъл в сила съдебен акт), каквито изводи въззивният съд не е излагал в мотивите си. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение