Определение № 64 от 16.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 711/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 392 от 17.12.2019 г. по в.т.д. № 688/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение № 91 от 09.07.2019 г. по т.д. № 235/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Многопрофилна болница за активно лечение ЗДРАВЕ-Велинград“ ЕООД, [населено място] сумата от 37 793 лева-общо -сбор от главници по две фактури, дължими за извършена болнична помощ по клинични пътеки по договор №13/РД-29-49/25.02.2015 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на ИМ-23.07. и сумата от 11 812,23 лева-общо-дължимите мораторни лихви за съотв.периоди на забава върху главниците двете фактури, както и в частта за присъдените разноски.

Касаторът поддържа основанията по чл.281, т.3 ГПК. Позовавайки се на множество разпоредби от Закона за здравното осигуряване и очертаните с този закон предметни рамки на индивидуалния договор, сключван между НЗОК и съответния изпълнител на медицинска помощ, твърди, че даденото изрично съгласие в договора с НЗОК от страна на ищцовата болница за заплащане на извършената болнична помощ в обеми по Приложение № 2Б къв чл.2 от Методиката за заплащане на дейностите по оказване на безплатна медицинска помощ към ПВС №57/16.03.2015 г., са израз на съобразяване на страните с изрично цитирани законови разпоредби, които изключват пълната свобода на договаряне като я ограничават с нормативно утвърдените финансови отношения между НЗОК като възложител и изпълнителите на медицинската помощ. По изложени в жалбата подробни съображения, касаторът моли за отмяна на атакувания съдебен акт, в обжалваните части, и постановяване на нов, с който да се отхвърлят изцяло исковите претенции на ищцовото лечебно заведение.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1,т.1, т.2 и т.3 ГПК.

Касационният жалбоподател счита, че следва да се допусне касационно обжалване по въпросите:

1.Следва ли съдът да обсъди всички доказателства и всички направени доводи и възражения, по който въпрос, е налице противоречие с практиката на ВКС, доколкото съдът не е обсъдил възможността за предоговаряне на определените по договора бюджети като предпоставка за плащането на оказаната надлимитната болнична дейност.

2. Следва ли въззивният съд да се произнася в противоречие с Р №2 от 22.02.2007 г. на КС по к.д. № 12/2006 г. по тълкуването на чл.52 ал.1 от Конституцията на РБ - твърди се основание за допускане на касация, съгласно чл.280 ал.1,т.2 ГПК,

3. Нарушава ли се правото на гражданите на достъпно здравеопазване чрез спазване на месечните бюджети, определени в индивидуалните договори, сключени между НЗОК и изпълнителите, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, поради произнасяне от страна на въззивния съд по въпрос, който не подлежи на съдебен контрол, относно това,че НЗОК е длъжна да планира, организира и пренасочва предоставения й финансов ресурс, така че да заплаща всяка отчетена дейност по оказване на безплатна медицинска помощ.

В постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор от ответника по КЖ е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение.Претендира се присъждане на разноските в касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на сключен договор№13/РД-29-49/25.02.2015 г., по силата на който изпълнителят се е задължил да оказва на здравноосигурени лица, болнична медицинска помощ по клинични пътеки за периода: м.април 2015 г.-м.май 2015 г, а възложителят НЗОК - да заплаща договорената, извършена и отчетена дейност. За безспорно е прието, че НЗОК не е заплатила стойностите за извършени и отчетени дейности за процесния период, в посочените размери, които представляват стойност на оказаната от ищеца болнична помощ по клинични пътеки, надвишаваща утвърдената стойност на разходите за съответните отчетни периоди по Приложение № 2 към индивидуалния договор, както и че изпълнителят е представил пред РЗОК отчетните документи за това, съгласно реда, условията и сроковете, утвърдени в Методиката за остойностяване на дейностите в болничната помощ и съобразно сключения между страните договор.

По това, дали се дължи заплащане на изпълнената и отчетена надлимитна дейност, решаващият съдебен състав е изложил следното:

Съпоставката на клаузите на индивидуалния договор – №13/РД-29-430/25.02.2015г. и допълнителното споразумение, със законовата уредба, относима към спорните по делото отношения между ищеца, като изпълнител на медицинска помощ от пакета, гарантиран с бюджета на НЗОК по чл.45 от ЗЗО и ответника-възложител, сочи, че въпреки наличието на посочените в договора изисквания, с които се лимитира стойността на извършваните от болницата медицински дейности за съответните месеци в рамките на определения бюджет, които би могло да се приемат и за прогнозни, не би могло да се приеме, че действително извършените от изпълнителя през месец април и май 2015г. медицински дейности, надвишаващи определения лимит, както и вложените при изпълнение на определени КП медицински изделия, не подлежат на заплащане. Според съда, това е така и тъй като произтичащите от законовите разпоредби, така и от клаузите на индивидуалния договор, задължения на изпълнителя на болнична медицинска помощ, изключват възможността същият да откаже предоставянето на помощ в рамките на гарантирания пакет на избралите ги здравноосигурени лица, на каквото и да е основание, в това число и поради изчерпване на средствата от разпределения лимитиран бюджет. Вменените с клаузата на чл.5 т.1, т.2, т.5, т.6, т.8, т.9 от договора задължения на изпълнителя са за постоянно осигуряване договорената болнична медицинска помощ на здравно осигурени лица и то - непрекъснато 24-часово изпълнение на лечебната дейност по медицински специалности, съгласно разрешението за осъществяване на лечебна дейност /т.9/. Извършената и отчетена съобразно нормативните и договорни изисквания медицинска дейност от изпълнителя е в съответствие с предмета на договора и вменените му с договора задължения. Ето защо, според състава на въззивния съд, превишеният обем на надлежно оказаната от изпълнителя болнична медицинска помощ не би могло да се приеме, че не следва да получи насрещната престация и да остане незаплатен. Това произтича и от безусловно признато от закона право на здравноосигуреното лице да ползва пакета от здравни дейности, както и свободно да избира изпълнител на тези дейности. Невъзможността за отказ от изпълнение на задължението на възложителя за заплащане на извършената и отчетена от изпълнителя дейност следва и от разпоредбата на чл.59 ал.2 от ЗЗО, съгласно която договорите не могат да бъдат сключени при условия, по-неизгодни от приетите с НРД, както и визираното в чл.55 ал.3 от ЗЗО изискване - в Националния рамков договор и договорите с изпълнители на медицинска помощ не могат да бъдат предвиждани условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на медицинска помощ, сключили договор с РЗОК, на изискването да бъдат предвиждани максимален брой извършвани дейности и за неразпределение на квоти за изпълнение на такива дейности в болничната помощ.

За неоснователни са счетени и доводите на жалбоподателя - ответник, по приложението на Решение №2/22.02.2007г., постановено по К.д. 12/2006на КС, доколкото, същото касае установяване на противоконституционност на чл.4 и чл.5 от Закона за бюджета на НЗОК за 2007г. В него също се съдържа позоваване на чл.52 ал.1 от Конституцията, като е казано, че правото по чл.52 ал.1 от Конституцията е от категорията социални права, който основен принцип е и в основата на ЗЗО.

Неоснователни, според съда, са и доводите на жалбоподателя – ответник, касаещи възражение за погасителна давност на вземанията. Това възражение не е надлежно въведено от ответника, тъй като едва в писмената си защита ответникът в първоинстанционното производство е въвел възражение за погасяване на вземанията по давност, а не с отговора на исковата молба, което в случая не е сторено.

По изложените съображения претенцията на ищеца за заплащане на присъдените с първоинстанционното решение суми за извършена надлимитна дейност за м. април и м.май 2015г., е преценена като основателна, както и акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава. Изложени са съображения за това,че последната следва да бъде съобразена с клаузата на чл.35 от договора, съгласно която плащанията на изпълнителя се извършват от Р. до 30 число на месеца, следващ отчетния. В този смисъл за начален момент на забава върху сумата от 32 152лв. по фактура №403/10.06.2015г., представляваща надлимитна дейност по КП за м. май, следва да се приеме 30.06.2015г., а за начален момент на забава върху сумата от 5 641лв. по фактура №398/20.5.2015г., представляваща надлимитна дейност по КП за м. април, следва да се приеме 30.05.2015г. Изчислена от съда с лихвен калкулатор законната лихва върху сумата от 32 152лв. по фактура №403/10.06.2015г., считано от 30.06.2015г. до 23.07.2018г. е в размер на 10 007.76лв

Настоящият съдебен състав на ВКС, Второ т.о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.

Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР на нормативно тълкуване са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора втори и трети въпроси, за които касаторът се позовава като основание за допускане до касация, на чл.280 ал.1, т.2 и т.3 ГПК, се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право. Отговорът на тези въпроси предпоставя извършване на същински касационен контрол на въззивното решение, относно извода за противоречие на клаузи от конкретния процесен договор за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и Приложение № 2 към него, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени лица, с цитираната нормативна уредба, гарантираща оказването на такава помощ на здравносигурените лица. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителния селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, нито по твърдението на касатора, че е налице противоречие на решението на въззивния съд с посоченото решение на Конституционния съд на РБългария, съставляващо допълнителна предпоставка по т.2, пр.1 на чл.280, ал.1 ГПК.

По отношение на първия въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства и всички направени доводи и възражения, по който въпрос, се твърди противоречие с практиката на ВКС, доколкото съдът не е обсъдил, наведения във въззивната жалба, довод за възможността за предоговаряне на определените по договора бюджети като предпоставка за плащането на оказаната надлимитната болнична дейност, то следва да се отчете, че подобен довод е следвало да бъде надлежно наведен още в отговора на ИМ,респ. в този на допълнителната такава, а не едва във въззивната жалба, поради което и евентуален пропуск на въззивния съд в тази насока не би се отразил на крайния изход по спора.

Не е налице и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация в хипотезата на чл.280 ал.2 ГПК-очевидна неправилност: Съобразно установените в практиката на ВКС критерии, за да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, установим от самия акт. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касационният жалбоподател твърди основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК по отношение на произнасяне от страна на въззивния съд по въпрос, който не подлежи на съдебен контрол, относно това,че НЗОК е длъжна да планира, организира и пренасочва предоставения й финансов ресурс, така че да заплаща всяка отчетена дейност по оказване на безплатна медицинска помощ, които обаче не биха могли да се съотнесат към критериите, трайно възприети от различни съдебни състави на ВКС като очевидна неправилност, при които съдебният акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен. Отделен е въпросът, че излагайки свои аргументи в мотивите на съдебния акт, съдът не се е произнесъл в своя акт по този въпрос.

В полза на ответника по касация не следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция, с оглед липсата на доказателства за направата на такива.

Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение