Определение № 233 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3512/2019 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 203 от 03.06.2019 г. по в. гр. д. № 666/2018 г. Софийският окръжен съд потвърдил решение № 123 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 497/2014 г. на Самоковския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. Г. Т. срещу Г. Р. Т. иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за осъждане на ответника да премахне тази част от оградата между имоти с идентификатори ............... и ..........., която навлиза в имота на ищеца с идентификатор .......... и заема площ от около 17 кв. см., заключена между точките АВГДЕБА, на скицата, приложена към молбата за уточнение на иска от 28.11.2018 г., която е приподписана от състава на съда и представлява неразделна част от решението.

Касационна жалба вх. № 6215 от 16.07.2019 г., в срока по чл. 283 ГПК, е постъпила от ищеца Д. Г. Т. чрез адв. П. К., с която се иска отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необосновано.

От Г. Р. Т. - ответник по иска и по жалбата, чрез адв. Ив. С., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., по допускане на касационното обжалване намира следното:

Данните по делото сочат и това е прието за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот в [населено място], С. община, с идентификатор .........., за който е отреден УПИ ...... от кв. ..., застроен с едноетажна жилищна сграда и двуетажна масивна стопанска сграда. Ответникът е собственик на съседен недвижим имот с идентификатор ........., за който е отреден УПИ ......... от кв.......по плана на с. [населено място] имота граничат поотделно и с имот с идентификатор ............, за който е отреден УПИ ........... от кв. ........, собственост на трето за спора лице И. Д., разпитан като свидетел по делото.

Въз основа на разрешение за строеж № 80 от 16.07.2013 г. ответникът изградил между своя имот и имота на И. Д. плътна масивна тухлена ограда, която започва от уличната регулация и достига до границата с имота на ищеца, навлизайки в най-северния си край в същия имот, като образува „зъб” с площ от около 40 кв. см. Въззивният съд приел, че това отклонение на оградата е в рамките на допустимите стойности от 0.4 метра съгласно чл. 18, ал. 4, т. 2 от Наредба № 3 от 28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри /отм./. Оттук съдът заключил, че спорната част от оградата е разположена по имотната граница между имоти с идентификатори .......... и .........., съответно с идентификатори .......... и .........., поради което извод за навлизане в имота на ищеца е изключен, а това прави иска по чл. 109, ал. 1 ЗС неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивното решение противоречи на ТР № 4/2015 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС по въпросите за неоснователното въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, преценката на това въздействие във всеки конкретен казус и нарушението да е реално и сериозно, независимо дали е законно или не.

На следващо място касаторът поддържа доводи за противоречие на въззивното решение с ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС.

Поставените са въпросите:

1. приложима ли е разпоредбата на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. /Наредба № 3/2005 г./ за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри при разглеждане на спорове по чл. 109 ЗС и за собственост; може ли подзаконов нормативен акт - Наредба № 3/2005 г., да дерогира правила по закон - ЗУТ, какъвто е настоящият случай; нарушена ли е разпоредбата на чл. 46 ЗНА с оглед приложен подзаконов нормативен акт от съда при действащ закон - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на задължителна практика на ВКС;

2. как съдът следва да извърши преценка на изслушаните по делото експертизи в хипотеза, при която няма поставена задача на вещото лице, както и за значението на експертните заключения в гражданския процес; следва ли въззивният съд да обоснове решението си на непоставена на експертизата задача; може ли съдът да се позове на доказателство по делото - заключение на вещо лице по непоставена задача в производството и да обоснове решението си на това доказателство; може ли съдът да не възприеме заключението на съдебно-техническата експертиза, без да се мотивира защо в съответствие с нормата на чл. 202 ГПК - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.

ТР № 31/84 г. от 06.02.1985 г. по гр. д. № 10/1984 г. на ОСГК на ВС няма пряко отношение към спора по настоящото дело. В тълкувателното решение са дадени принципни разяснения - че е допустим иск по чл. 109, ал. 1 ЗС за прекратяване на създаващо пречки за ползване на съсобствения или на съседния имот неоснователно действие, съставляващо строеж, изграден при отклонение от разрешението за строеж и от другите строителни книжа или в нарушение на действащи разпоредби и че съдилищата са компетентни да разрешават спора дали направеният без разрешение или в отклонение от разрешението и от други строителни книжа строеж подлежи на премахване. Тълкувателният акт не разрешава съществения въпрос по настоящото дело - дали минималното навлизане на част от ограда в съседен имот е основание да се изисква премахване на това нарушение по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС.

В ТР № 4/2015 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че за уважаване на иска по чл. 109, ал. 1 ЗС ищецът следва да докаже, че е собственик на имота, че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие /действие или бездействие/, а също, че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело. Разяснено е, че има хипотези, при които от самото естество на извършеното от ответника нарушение е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Пример за това е случаят, при който ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Тъй като правото на собственост е абсолютно и неограничено право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си.

Обжалваното въззивно решение не противоречи на тези разяснения. Действително, в случая има навлизане в имота на ищеца, но то следва да се прецени в контекста на чл. 50 ЗС. След като има нормативна уредба, която сочи допустимите отклонения от техническите изисквания, свързани с нанасянето на границите на имотите в кадастралната карта и след като в случая нарушаването на техническите правила и норми при поставянето на оградата е в рамките на допустимото отклонение, то минималното навлизане в имота на ищеца не представлява пречка, по-голяма от обикновеното по смисъла на чл. 50 ЗС, която да бъде отстранена по реда на чл. 109, ал. 1 ЗС.

По въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. /Наредба № 3/2005 г./ за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри при разглеждане на спорове по чл. 109, ал. 1 ЗС, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдебната практика дава положителен отговор на този въпрос - в този смисъл е решение № 793 от 26.10.2009 г. по гр. д. № 1627/2008 г. на ВКС, IV-то г. о., както и няколко решения на въззивни съдилища, недопуснати до касационно обжалване от ВКС: решение № 427 от 19.12.2017 г. по гр. д. № 628/2017 г. на Софийския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 53 от 04.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 497/2018 г., I-во г. о.; решение № 152 от 28.05.2008 г. по гр. възз. д. № 248/2007 г. на Добричкия окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 1069 от 11.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 642/2010 г., II-ро г. о., решение № 381 от 03.08.2015 г. по гр. д. № 60/2015 г. на Врачанския окръжен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 71 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 6093/2015 г. на ВКС, I-во г. о.

Наличието на съдебна практика по поставения въпрос, която настоящият състав на ВКС споделя, изключва възможността да се допусне касационно обжалване. Не следва да се допуска касационно обжалване и по втората част на въпроса - може ли подзаконов нормативен акт - Наредба № 3/2005 г., да дерогира правила по закон - ЗУТ; нарушена ли е разпоредбата на чл. 46 ЗНА с оглед приложен подзаконов нормативен акт от съда при действащ закон - ЗУТ. На първо място - въпросът е неясен, тъй като не конкретизира текстовете на ЗУТ, които според жалбоподателя се нарушават с чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. /Наредба № 3/2005 г./ за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри. Освен това уредбата за допустими минимални отклонения от технически правила и норми често се съдържа в подзаконов нормативен акт и това не разкрива противоречие с разпоредбата на чл. 46 ЗНА.

Не са налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос. За да постави този въпрос, касаторът твърди, че в допуснатата пред въззивния съд експертиза вещото лице, без да му е поставена такава задача от съда и от страните, е изразило становище по приложимостта на чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. /Наредба № 3/2005 г./ за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри; че въззивният съд е назначил техническа експертиза по въпроси, по които са приети заключения на еднолична и разширена експертизи пред първата инстанция, които не са били оспорени; че заключението на вещото лице К. Н. е възприето частично с бланкетно произнасяне, че една част от него не касае предмета на спора; че съдът не е отдал значение на обстоятелството, че процесната ограда в частта, с която навлиза в имота на ищеца, нарушава регулационната линия между имотите; че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е изпълнил задължението си да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички относими доказателства, които имат значение за правилното решаване на спора.

От прегледа на данните по делото се установява, че макар въпросът дали оградата в оспорената й от ищеца част е изградена по регулационната линия между имотите на страните да е разискван в заключенията /основно и допълнително/ на приетите от първоинстанционния съд технически експертизи, поставянето му от въззивния съд се е наложило във връзка с установеното по делото развитие на процесуалното правоотношение. Видно от решение № 107 от 05.11.2018 г. по гр. д. № 3243/2017 г. на ВКС на РБ, І-во г. о., първоначалното въззивно решение на окръжния съд е било обезсилено като постановено по непредявен иск и делото е върнато за ново разглеждане, като е отбелязано, че ако въззивният съд прецени заявената претенция за недостатъчно ясна, би могъл да приложи чл. 129, ал. 3 вр. ал. 2 ГПК, като предостави възможност на ищеца да конкретизира същата. След връщане на делото, с разпореждане № 1066 от 09.11.2018 г. въззивният съд е дал съответното указание, което ищецът е изпълнил, като подал молба вх. № 9054 от 28.11.2018 г. и онагледил спорната част от оградата на изготвена за целта скица с означение АВГДЕБ и оцветена в червен цвят. С оглед това уточнение, в съдебното заседание от 06.03.2019 въззивният съд разпределил доказателствената тежест между страните, като указал на ответника, че в негова тежест е да установи, че изградената спорна част от оградата е разположена на самата регулационна линия. В изпълнение на това указание ответникът е поискал допускане на експертиза с вещо лице геодезист, което да установи дали изградената спорна част от оградата е изградена на самата регулационна линия. Искането е уважено и е допусната експертиза с посочената задача. Действително, на вещото лице не е възложено да се произнесе по въпроса за точността на нанесените в кадастралната карта поземлени имоти, но същественото в случая е това, че съдът може да се позове на приложима правна норма и без да има позоваване на нея от вещото лице - т. е. в случая е било достатъчно да се установи, че площта на навлизане на оградата в имота на ищеца е около 40 кв. см., за да извърши съдът служебно преценка по чл. 18 от Наредба № РД-02-20-5 от 15.12.2016 г. /Наредба № 3/2005 г./, в контекста на чл. 109, ал. 1 ЗС и ТР № 4/2015 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. При това фактът, че оградата е нарушила регулационната линия между имотите, установен от в. л. инж. Л. М., депозирало заключение пред въззивната инстанция, не изключва, а напротив - предполага извършване на тази преценка. В., параметрите на установено отклонение са били разисквани и от вещите лица, депозирали заключения пред районния съд, като според в. л. И. Т. навлизането е с 20 см /0.05 кв. м./, а според в. л. инж. К. Н. /което правилно е съобразено само в относимата към предмета на спора част/ навлизането е с 0.32 м и 0.42 м и заема площ от 0.1 кв. м. от имота на ищеца. От тези данни следва същият извод - за навлизане в минимална степен в имота на ищеца. При това положение не може да се сподели твърдението на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 200-202, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, изразена в решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ІV-то г. о., решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ІІ-ро т. о. и решение № 174 от 03.12.2018 г. по гр. д. № 4430/2017 г. на І-во г. о.

В обобщение - не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като при този изход на спора разноските на ответника за адвокатско възнаграждение, доказани с приложения договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 04.09.2019 г. в размер на 600 лева, следва да се възложат в тежест на касатора.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.