Определение № 3190 от 19.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3031/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба с вх.№ 42570 от 11.04.2024 г., подадена от „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД чрез юрисконсулт М. Т., срещу въззивно Решение № 1045 от 22.02.2024 г. по в.гр.д.№ 4212/2023 г. на Софийски градски съд.

Ответницата по касация К. С. Б. е депозирала отговор чрез адвокат В. З. от АК – Разград. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 20265603 от 01.12.2020 г. по гр.д.№ 78275/2018 г. на Софийски районен съд, 31 състав в обжалваната част, с която „Профилактика, рехабилитация и отдих” ЕАД е осъдено да заплати на К. С. Б. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от счупен външен /латерален/ малеолус на десен крак на 11.09.2017 г. вследствие на падане в стая № 207, ет. 2 в Балнеохотел „Стряма” - Баня, находящ се в гр. Баня, ул. "Свети Никола" 1, клон на ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на увреждането – 11.09.2017 г. до окончателното й изплащане.

Въззивният съд е намерил за неоснователно релевираното от ответника възражение за недопустимост на обжалваното решение поради твърдението, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, с който не е бил сезиран. При съобразяване на обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, ведно с молба-уточнение от 22.01.2019 г., депозирана в изпълнение на указания на съда, дадени с разпореждане от 08.01.2019 г., въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените от ищцата факти, като е дал вярна правна квалификация на спорното право, а именно, че е предявен иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. Ирелевантно за определяне на правната квалификация на предявения иск е посочената такава от ищцата в исковата молба, доколкото определянето на действителното правно основание на исковата претенция с оглед изложените от ищцата факти и обстоятелства, на които основава иска, е дейност на съда по приложението на закона и задължение на съда е да даде вярната правна квалификация, което в случая първоинстанционният съд е направил съобразно наведените в исковата молба твърдения и петитум.

От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства е прието за установено, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответното дружество – „ПРО” ЕАД, в качеството му на юридическо лице. Несъмнено „ПРО" ЕАД отговаря деликтно по чл. 49 ЗЗД за действията, респективно за бездействията на своите служители или на други лица, на които е възложил изпълнение на работа, в т.ч. и на служителите в неговия клон – Балнеохотел „Стряма”, находящ се в гр. Баня, ул. "Свети Никола" № 1.

За неоснователни са намерени доводите във въззивната жалба, че по делото е останал недоказан фактът, че ищцата е претърпяла деликт по начина, описан в исковата молба, както и че не е установен по несъмнен начин механизма на настъпилата злополука. Установено е, че ищцата е паднала в стая 207 в Балнеохотел „Стряма” - гр. Баня вследствие на наличие на мокра подова настилка, при което е получила травматично увреждане - счупен външен /латерален/ малеолус на десен крак. За доказване, че ищцата е претърпяла твърдяния от нея инцидент, настъпил по начина, описан в исковата молба, са кредитирани показанията на разпитаните по делото свидетели – Б. Б., син на ищцата /чиито показания са преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК/, Г. К. и П. Т.. Независимо от факта, че свидетелите не са имали преки и непосредствени впечатления от самия инцидент, доколкото подхлъзването и падането на ищцата е настъпило в хотелската й стая, в която е била сама, техните показания са логично последователни, не са противоречиви, а напротив – взаимно допълващи са и напълно кореспондират относно начина на настъпване на травмата със съдържанието на приетите по делото като неоспорени писмени доказателства. В приетата като доказателство служебна бележка, издадена от Балнеохотел „Стряма” - гр. Баня, на 12.09.2017 г. е посочено, че се издава на ищцата - К. С. Б. в уверение на това, че на 11.09.2017 г. сутринта около 10 часа, по време на балнеолечението е паднала в стаята и е травмирала десен глезен; впоследствие е била насочена незабавно със служебен транспорт за рентгенова снимка на крака и консултация с ортопед, при което е установено счупване на външен /латерален/ малеолус на десния крак. Така приетата като доказателство служебна бележка от 12.09.2017 г. представлява частен свидетелстващ документ, който следва да се приеме, че е издаден от ответното дружество, доколкото неговия пряк издател - Балнеохотел „Стряма” - гр. Баня, е клон на „ПРО” ЕАД, и отразеното в нея относно начина на настъпилата злополука представлява извънсъдебно признание от ответника относно неизгодни за него факти, ценено по реда на чл. 175 ГПК. В представените по делото медицински документи – лист за преглед на пациент от МБАЛ „Св. Георги” ЕАД, гр. Пловдив от 11.09.2017 г. и лист за преглед на пациент от 12.09.2017 г., издаден от д-р Б. Б., в частта за анамнезата е посочено единствено, че ищцата е паднала, но от друга страна следва да се отчетат и констатациите на вещото лице д-р Д. К., изготвил приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, в която е дадено категорично заключение, че фрактурата на ищцата може да настъпи по описания от нея начин.

За неоснователен е намерен и доводът във въззивната жалба за липсата на ангажирани доказателства досежно противоправното поведение на служители на ответника в резултат на което да са причинени на ищцата неимуществени вреди. Безспорно ответникът е възложител на работата по почистване и хигиенизиране на стаите в хотела, поради което е и пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск. Именно той отговоря за здравето и живота на лицата, които са настанени в хотела, поради което възражението, че не е налице нормативно дължимо задължение, което да е нарушено, е намерено за неоснователно. Ответното дружество чрез служителите си отговоря за безопасността на гостите на хотела и за създаването на организация на работа на неговите служители и качественото изпълнение на техните задължения, с полагане на дължимата грижа с оглед обезпечаване и гарантиране на здравето и безопасността на гостите на хотела, което в случая не е изпълнено, доколкото ищцата се е подхлъзнала и паднала на пода в стаята, в която е била настанена. В настоящия случай доказаният факт на настъпилия процесен инцидент е основание да се приеме неизпълнение на задълженията на лицата на които ответното дружество е възложило изпълнението на дейности, свързани с поддържане на хигиената и почистване на стаите, в които са настанени гостите на хотела. Направен е извод, че неподдържането на пода в стаята на хотела в състояние, в което да не създава опасност за обикновеното му използване, е в причинно-следствена връзка с настъпилото увреждане; ако служителите на ответника са положили дължимата грижа във връзка с качественото изпълнение на задълженията си по почистване на стаите в хотела и не са оставили пода в стаята прекалено мокър, то ищцата не би се подхлъзнала и паднала, респ. не би претърпяла процесното травматично увреждане. Не е оборена презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД, не е установено, че служителите на ответника са направили всичко необходимо, но въпреки положените усилия е възникнал вредоносния резултат. При това положение е прието, че са налице основанията в закона за ангажиране на гражданската деликтна отговорност на ответното дружество – “ПРО” ЕАД съгласно чл. 49 ЗЗД.

За неоснователен е намерен доводът на ответника, че присъденият размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди не съответства на тежестта и характера на претърпяното от ищцата увреждане, както и не е съобразен с наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По делото е доказано, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, установени по вид, интензитет и продължителност, преживяла е физически страдания и болки предвид характера на увреждането, като възстановителният процес е продължил около 3 месеца, в който период тя се е придвижвала с патерици, с постепенно натоварване на засегнатия крайник; не е можела да се движи и да се обслужва сама; не е можела да се храни или да отиде до тоалетна сама. Така преживяната от ищцата телесна увреда е довела до временно разстройство на здравето й, неопасно за живота, претърпяла е болки и страдания, които в началото са били с по-значителен интензитет, отразили са се на нейното физическо, психическо и емоционално състояние, довели са до промяна в начина й на живот в негативен аспект. В тази насока са както неоспорените констатации на вещото лице, изготвило приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, така и показанията на разпитания по делото свидетел – И. Б., съпруг на ищцата, който има преки и непосредствени впечатления от състоянието на ищцата след инцидента, същият е полагал непосредствени грижи за нея. Показанията на свидетеля И. Б., преценени с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК, са кредитирани като дадени в резултат на негови преки и непосредствени впечатления, не са противоречиви и кореспондират на останалите събрани по делото доказателства – приета по делото като неоспорена от ответника съдебно-медицинска експертиза. Претърпяният от ищцата инцидент е имал изключително негативен ефект върху физическото, емоционалното и психическото състояние на ищцата, причинени са й били негативни преживявания, болки и страдания с голям и продължителен интензитет. При отчитане на вида и характера на увреждането в личностната сфера на ищцата, периода на възстановяването й, нейната възраст към датата на инцидента - 55 г., и обстоятелството, че за ищцата не са настъпили трайни негативни последици и усложнения вследствие на получената травма, така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, въззивния съд е приел, че сумата от 10 000 лева представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищцата неимуществени вреди.

Прието е, че липсват каквито и да е било доказателства, че с поведението си пострадалата е създала предпоставки за възникване на вредите, както и относно твърдението на ответника, че тя не е положила дължимите грижи по опазване на здравословното си състояние и възстановяване след 11.09.2017 г. Релевираното от страна на ответника и поддържано във въззивната жалба възражение за съпричиняване е намерено за недоказано.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК:

1. Следва ли съдебният акт да бъде мотивиран по съществените въпроси за съдопроизводството;

2. При проверка на законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение, следва ли въззивният съд да обсъди всички съществени доводи на страните и всички събрани по делото доказателства;

3. Допустимо ли е съдът по свой почин да променя параметрите на предмета на правния спор, обема и вида на търсената защита;

4. Следва ли решаващият съд да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт е недоказан;

5. Въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада от първоинстанционния съд и дадените указания;

6. Отговорността по чл. 49 ЗЗД предпоставя ли се от вреди, причинени на пострадалия, от обстоятелството вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, от обстоятелството вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от привлечения за отговорност по чл. 49 ЗЗД, както и от обстоятелството лицето, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, да има вина за причинените вреди;

7. Подлежи ли на доказване противоправността на деянието на дееца при иск за непозволено увреждане;

8. Каква е обвързващата доказателствена сила на частния свидетелстващ документ;

9. Следва ли решаващият съд при преценка на свидетелските показания на заинтересован свидетел да вземе предвид другите доказателства от съдопроизводството относно спорните факти и обстоятелства;

10. Следва ли решаващият съд при преценка на размера на справедливото обезщетение да се съобрази с обективно съществуващите обстоятелства относно претърпените от пострадалия болки и страдания;

11. Бездействието на пострадалия относно предотвратяване и/или намаляване на болките и страданията и техния интензитет основание ли е за намаляване на обезщетението за непозволено увреждане, изразяващо се в болки и страдания;

12. Нарушава ли равенството пред закона обосноваването на съдебното решение с доказателства и доказателствени средства, които не са предварително допуснати като допустими в съдопроизводството.

Касаторът поддържа, че въпрос № 1 е решен в противоречие с Решение № 7 от 30.06.2020 г. по к.д.№ 11/2019 г. на КС на РБ. По отношение на останалите въпроси поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: втори въпрос – в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 1 от 10.11.1985 г., ППВС № 6 от 21.02.1979 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 62 от 06.04.2015 г. по гр.д.№ 5310/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др., трети въпрос – в противоречие с Решение № 127 от 10.01.2018 г. по гр.д.№ 679/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 19 от 30.05.2011 г. по гр.д.№ 262/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 271 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 2853/2014 г. на ВКС, І г.о., Определение № 469 от 07.12.2020 г. по ч.гр.д.№ 2940/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о., четвърти въпрос – в противоречие с Решение № 25 от 27.01.2012 г. по гр.д.№ 1832/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 78 от 16.04.2014 г. по гр.д.№ 5479/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 137 от 17.06.2014 г. по гр.д.№ 6868/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 188 от 13.05.2014 г. по гр.д.№ 5563/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 512 от 29.06.2010 г. по гр.д.№ 1082/2009 г. на ВКС, І г.о., пети въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, шести въпрос – в противоречие с ПППВС № 7 от 29.12.1958 г., седми въпрос – в противоречие с Решение № 131 от 01.11.1967 г. по гр.д.№ 99/1967 г. на ВС, ОСГК, Решение № 964 от 11.04.1964 г. по гр.д.№ 124/1964 г. на ВС, I г.о., Решение № 945 от 15.03.2010 г. по гр.д.№ 3026/2008 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 141 от 08.01.2021 г. по гр.д.№ 3052/2019 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 50025 от 18.01.2023 г. по гр.д.№ 2079/2022 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 491 от 29.06.2020 г. по гр.д.№ 524/2020 г. на ВКС, ІV г.о., осми въпрос – в противоречие с Решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр.д.№ 4880/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 7171/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 213 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 856/2017 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр.д.№ 801/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 375 от 28.12.2012 г. по гр.д.№ 1347/2011 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 243 от 14.01.2019 г. по гр.д.№ 269/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 218 от 18.07.2012 г. по гр.д.№ 195/2011 г. на ВКС, ІV г.о., девети въпрос – в противоречие с Решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр.д.№ 1618/2019 г. на ВКС, ІV г.о., Определение № 473 от 18.05.2016 г. по гр.д.№ 1735/2016 г. на ВКС, ІV г.о., десети въпрос – в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., Решение № 223 от 20.12.2018 г. по гр.д.№ 1594/2018 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 274 от 17.01.2020 г. по гр.д.№ 4473/2018 г. на ВКС, ІV г.о., единадесети въпрос – в противоречие с ППВС № 17 от 18.11.1963 г., Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк.д.№ 1/2014 г. на ВКС, ОСТК, Решение № 50007 от 27.07.2023 г. по търг.д.№ 2205/2021 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 151 от 12.11.2012 г. по търг.д.№ 1140/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., Решение № 98 от 24.06.2013 г. по търг.д.№ 596/2012 г. на ВКС, ІІ т.о.

Относно дванадесетия въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по въпроси №№ 2 и 4 от изложението. Във връзка с тези въпроси се установява съответствие между произнасянето на въззивния съд и практиката на ВКС, доколкото са обсъдени събраните по делото доказателства, допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна. Въззивният съд е посочил върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Решението е мотивирано съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като са изложени фактически и правни изводи по съществото на спора и произнасяне по доводите и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт. Изложеното обосновава също отсъствието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по отношение на въпроси № 1, доколкото – противно на поддържаното от касатора, въззивният съд е изложил собствените си мотиви, въз основа на които е формирал извод за основателност на разгледания иск. Въпроси №№ 3 и 12 не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В настоящия случай при служебната проверка за допустимост на обжалвания въззивен съдебен акт настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил правната квалификация на предявения иск въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал иска съобразно въведените в първоинстанционното производство твърдения от ищцата. Въззивният съд не се е произнесъл по незаявено искане, нито е извлякъл правни последици от фактически обстоятелства, които не са посочени и от доказателства, които не са събрани по делото. По въпрос № 5 - правомощията на въззивния съд в случаите, когато извършеният от първата инстанция доклад е непълен или неточен, или изобщо не е извършен такъв, са разяснени в т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. С тълкувателното решение е прието, че докладът по чл. 146 ГПК е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Ако във въззивната жалба страната се позове на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая, с оглед изложените от насрещните страни твърдения, районният съд е изготвил доклад със съдържание, отговарящо на изискванията по чл. 146 ГПК, поради което за въззивния съд не е възникнало задължение да дава указания до страните относно предприемането на процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства и съответно - отсъства противоречие с разясненията по т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ВКС, ОСГТК. Питанията под №№ 6 и 7 от изложението са общи и теоретични и нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същите поставят проблема за елементите от фактическия състав на отговорността за вреди по чл. 49 ЗЗД. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил задължителната практика на ВС, обективирана в Постановление № 7 от 29.12.1958 г. на Пленума на ВС, разясняващо предпоставките за възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД и нейната обезпечително-гаранционна функция. В ППВС № 7/1958 г. е прието, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и възниква при кумулативната даденост на следните предпоставки: да са причинени вреди на ищеца; тези вреди да са причинени от лице, на което ответникът е възложил работата; вредите да са причинени при или по повод изпълнение на възложената от ответника работа, и работникът да има вина за тяхното причиняване. Посочено е, че лицето, което е възложило работата, може да се освободи от отговорност в няколко хипотези: ако този, на когото е възложил работата, не е причинил вреди; ако вредите не са причинени при или по повод на възложената работа; или ако действията на натовареното лице не са виновни и противоправни. Правилността на преценката относно наличието или отсъствието на правнорелевантни факти, обуславящи основателността на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД, не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, а в производство по чл. 290 ГПК, развитието на което обаче предполага допуснато касационно обжалване на атакуваното решение при предпоставките на чл. 288 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпрос № 8 не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС относно доказателственото значение на частните свидетелстващи документи. В случая във въззивното решение е прието, че представената по делото служебна бележка е частен свидетелстващ документ, удостоверяващ неизгоден за ответника факт, и същата е обсъдена в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и установените с тях обстоятелства, като въззивният съд е заключил, че фактите, предмет на удостоверителните изявления, не са опровергани. Въпрос № 9 относно задължението на съда да извърши преценка на обективността на свидетелските показания и да изложи съображения защо ги кредитира също не обосновава допускане на касационно обжалване. В своята практика ВКС последователно приема, че не съществува забрана съдът да даде вяра на показанията на свидетел, който поради особените си отношения с някоя от страните може да се счита заинтересован от изхода на делото, но преценката за тяхната достоверност следва да бъде направена при засилена критичност и след като се съпоставят с всички доказателства по делото. В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, доколкото показанията на свидетелите Б. Б. и И. Б., не се опровергават от останалите събрани по делото доказателства. Въпрос № 10 от изложението е включен в предмета на спора и е от значение за изхода на конкретното дело, но по отношение на същия не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В ППВС № 4 от 23.12.1968 г. е прието, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението и които съдът е длъжен да обсъди – характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на всички факти, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди – съобразил е вида и характера на увреждането, степента, интензитета и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания, продължителността на възстановителния период, причинените неудобства от ограничените движения и необходимостта от чужда помощ, възрастта на ищцата, липсата на трайни последици за здравето, обществения критерий за справедливост и създадения от съдебната практика ориентир при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в сходни случаи. В този смисъл, решението на съда е постановено при съобразяване с дадените в ППВС № 4/1968 г. указания и не влиза в противоречие с останалите релевирани от касатора актове. По въпрос № 11 - произнасянето по основателността на възражението за съпричиняване е резултат от анализ на събраните доказателства, които не подкрепят твърденията на ответника за принос на пострадалата. Според задължителните указания в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода на делото следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда по предмета на правния спор, не и за правилността на обжалваното решение. Преценката на доказателствата и установяването на фактическата обстановка по делото касаят изцяло правилността на въззивния акт, поради което са относими към производството по чл. 290 ГПК. Въпрос № 12 нито има обуславящо значение за изхода на спора, доколкото въззивният съд не е основал изводите си на доказателства, които не са надлежно събрани в процеса, нито пък касаторът е аргументирал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в съответствие с разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Служебната проверка не сочи на вероятност за нищожност на въззивния акт.

Относно недопустимостта, в постоянната си практика Върховният касационен съд приема, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателно процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Недопустимо е решението, когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество, макар че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие, когато то не е констатирано от съда. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. Такива пороци в случая не се установяват, поради което отсъства и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката.

С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на отвеницата по касация разноските за защитата й пред ВКС – сумата 830 лв., представляваща заплатено в брой възнаграждение за един адвокат (л. 150).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия