Определение № 1984 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3636/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Делото е образувано по касационната жалба на Е. П. Д.-П. и Д. А. П., двамата чрез процесуалния им представител адв. Н. М. от АК – Русе, против въззивното решение № 192 от 26.05.2022 год. на Окръжен съд – гр. Велико Търново, постановено по в. гр. д. № 498/2021 год. С него е отменено първоинстанционното решение от 15.03.2021 год. по гр. д. № 1786/2020 год. на Районен съд, гр. Велико Търново и вместо това е постановено друго решение, с което въззивният съд отхвърлил иска на касаторите за делба на гараж с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], находящ се в УПИ *-*, кв. 6 по плана на града и осъдил същите да заплатят на ответника по иска направените по делото разноски. Касаторите излагат съображения за неправилност на извода на съда за неоснователност на предявения иск за делба поради нарушение на материалния закон – чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в служебно констатирана нищожност на договор, с което е нарушен принципа на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, липса на съответни указания към страните за становище по този въпрос, респ. представяне на доказателства и необсъжддане всички доводи и възражения на страните. Позовават се и на необоснованост на въззивното решение с искане същото да се отмени и вместо това се допусне делба на съсобствения имот. Ответницата по касация В. Г. И., чрез адв. Н. К. от АК – Велико Търново, в представения писмен отговор поддържа становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, респ. неоснователност на подадената жалба. Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни – ищците в производството, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. По поддържаните в изложението на касаторите основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: За да отмени първоинстанционното решение, с което делбата на процесния гараж е била допусната при равни квоти между страните, и вместо това постанови друго решение, с което искът за делба е отхвърлен, възззивният съд приел, че ответницата В. И. не е придобила възмездно по време на брака си с длъжника по изпълнителното дело Н. И. този гараж, тъй като договорът по представения нотариален акт № 370 по нот. дело № 178/2003 год. е нищожен, съгласно чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 183 ЗЗД – в него е „уговорено прехвърляне на две вещи – жилище и гараж, а е определена една глобална цена за двете вещи“. Нищожността е обусловена от липсата на съгласие на страните за цената, на която всяка от вещите се прехвърля. Съдът се е позовал най-общо на нормите на ЗУТ и ЗКИР относно законовата уредба на въпроса за самостоятелната вещноправна характеристика на жилището и гаража, на чл. 183 ЗЗД, изискващ срещу една вещ страните да постигнат съгласие за определена цена, както и на практическото значение на това изискване в хипотезата на чл. 189 и сл. ЗЗД и опасността с такава сделка да се увредят интересите на трети лица и с това да се застраши оборотът. Поради извода за нищожност на сделката от 2003 год., ответницата не е придобила права върху гаража, такива не са придобити и от съпруга й, длъжник в изпълнителното производство, в което е издадено възлагателното постановление в полза на ищците. Затова въз основа на същото последните не са придобили права – чл. 496, ал. 2 ГПК и твърдяната съсобственост не съществува. Искането за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1.“ Възможно ли е съдът да открие служебно нищожността на правна сделка при хипотезата на липса на съгласие по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД“ и 2.“ Как следва да процедира въззивният съд, когато констатира нищожност на сделка, относима към правата на страните“, като касаторите се позовават на противоречие в произнасянето на въззивния съд по тях със задължителната практика на ВКС - ТР № 1/2020 год. на ОСГТК на ВКС, в което е разяснено, че при нищожност поради липса на воля и съгласие, и при привидните сделки е налице външно обективирана воля, но зад нея липсва вътрешно волево решение или същинската воля остава скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не би могъл да открие нищожността, като на нея трябва да се позове заинтересованата страна. В същото решение е прието и, че в подобни хипотези съдът процедира по реда по т. 2 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС – даване на указания на страните. Тъй като произнасянето по тези процесуалноправни въпроси е обусловило решаващата воля на съда за липса на придобити права поради нищожност на договора от 2003 год., а оттук и липса на съсобственост между страните, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед проверка дали произнасянето на съда по тези въпроси съответства на горната задължителна съдебна практика. Този извод изключва произнасяне по останалите релевирани от касаторите основания за допускане на касационното обжалване. По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.