Определение № 599 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 111/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“АД, чрез Адвокатско дружество „Ч., П. и И.“, [населено място], представлявано от адв.Х. И. от САК, срещу определение № 441/01.08.2024г. по възз.ч.гр.д.№ 497/2024г. на ОС - Пазарджик. С него е потвърдено определение № 1245/02.05.2024г. по гр.д. № 550/2024г. на РС - Пазарджик за прекратяване на производството по делото, поради липса на международна компетентност на българския съд, и за обезсилване на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, като постановено в нарушение на чл.47 ГПК и на Регламент/ЕС № 1215/2012г. на ЕП и на Съвета. Искането е за отмяна на обжалваното определение и за връщане на делото на първоинстанционния съд с указания за продължаване на съдопроизводствените действия.

В приложеното към частната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касацаионен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, са въведени и основанията за допускане на обжалване по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, обосновани с доводи за противоречие на даденото разрешение с решение от 11 април 2024г. по дело С -183/23 на СЕС по следните правни въпроси:

1. Може ли въз основа на свидетелски показания на „съседи на ответника“ съдът да счете, че същият има местоживеене в друга държава, в случай, че лицето има регистриран и постоянен, и настоящ адрес на територията на Република България? и

2. Как следва да се определи местоживеенето на ответника, в случай, че лицето има регистриран и постоянен, и настоящ адрес на територията на Република България ?

Не е постъпил в срок писмен отговор на частната жалба от ответника Б. Р. А..

Съставът на I т.о., въз основа на доводите в частната жалба и данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е констатирал, че производството е образувано по иск по чл.422 ГПК, предявен от „Юробанк България“АД против Б. Р. А. с посочен адрес в България, за установяване съществуване на парични вземания, за които в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Констатирал е, че първоинстанционният съд е разпоредил изпращане на препис от исковата молба с приложенията за отговор по чл.131 ГПК на посочения в ИМ адрес на ответника в България, но съобщението е върнато в цялост с констатация на връчителя, че по данни от съседи лицето трайно живее в Германия и апартаментът е необитаем. Отчел е извършеното след това въз основа на разпореждане на съда залепване на уведомление по реда на чл.47, ал.1 ГПК на входната врата на на адреса и извършената от първоинстанционния съд служебна справка в НБД „Население“, от която е установено, че адресната регистрация на ответника съвпада с адреса, посочен в ИМ. При тези данни въззивният състав е приел за безспорно установено, че местоживеенето на ответника не е в България, а е в Германия и е споделил извода на първоинстанционния съд за липса на международна компетентност по спора на българския съд.

Производството по делото е образувано по предявени установителни искове за парични вземания в размер на 4 190.18лв. – главница и в размер на 383.34 лв. – лихва за забава.

Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, изключени от обхвата на касационния контрол са въззивните определения по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване, като съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК това са актовете на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лева и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лева.

Предвид цената на исковете, предмет на прекратеното производство, атакуваното въззивно определение не подлежи на касационен контрол, на основание чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. чл. 280, ал. 3 ГПК. Този извод не се променя от неправилно посоченото в обжалваното определение, че е подлежащо на касационно обжалване, тъй като не това не може да създаде право на обжалване, каквото произтича от процесуалния закон.

Налице е процесуална пречка за допустимост на касационното производство, поради което частната касационна жалба следва да се остави без разглеждане.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: