Определение № 50203 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. З. Ч., [населено място], приподписана от пълномощника му адвокат Д., срещу решение № 931 от 23.06.2022 г. по в.гр.д. № 788/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е частично потвърдено решение № 26643 от 14.12.2021 г. по гр. д. № Е 7968/2019 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение в потвърдената му част на територията на Република България е признато и допуснато изпълнение на решение по семейни дела от 22.05.2015 г. по дело № 2-88/2015 на Реутовски градски съд на Руската федерация, с което по искови претенции за издръжка ответникът и понастоящем касатор С. Ч., български гражданин, е осъден да изплати в полза на В. В. П. издръжка на сина им И. С. Ч. за периода от 12.11.2011 г. до 12.11.2014 г. в размер на 545 523 руски рубли; текуща издръжка, започвайки от 13.11.2014 г. да навършване на пълнолетие на детето в двукратен размер на определения за жизнен минимум за децата, установен за Московска област, на стойност 17 494 руски рубли с последваща индексация; съдебни разноски в размер на 143 987,94 руски рубли; и разноски за превод на документи в размер на 35 000 руски рубли съгласно чл. 54, ал. 2 и чл. 49 от Договор между Република България и СССР за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела (обн. В ДВ, бр. 12/10.02.1975 г.). Софийският апелативен съд е приел, че производството е по реда на чл. 119, ал. 2 КМЧП, като е поискано да се допусне изпълнение на територията на Република България на чуждестранно решение от 22.05.2015 г., влязло в сила на 24.08.2015 г., постановено от Реутовски градски съд на Московска област по дело № 2-88/2015. Преценил е, че искът е основателен, тъй като са налице предпоставките, очертани в чл. 117, чл. 119 и чл. 120 КМЧП. Приел е, че страните не спорят, че решението на Реутовския градски съд е влязло в сила на 24.08.2015 г., а относно присъдената издръжка за детето подлежи на изпълнение от датата на постановяването му – 22.05.2015 г. При преценка на посочените предпоставки е установил, че няма постановено решение за присъждане на издръжка от български съд. Не е установил между същите страни, със същия предмет и на същите основания да е било постановено по-рано влязло в законна сила решение от компетентния съд на Република България, на територията на която решението трябва да бъде признато и изпълнено, нито че между същите страни, със същия предмет и на същите основания по-рано е било образувано дело в съда на Република България съгласно изискването на чл. 117 т. 3 и т. 4 КМЧП. Във връзка със служебното му задължение и по изричното възражение на ответника е изследвал компетентността си, като е приел, че не е налице изключителна компетентност на българския съд, тъй като съгл. чл. 85 вр. с чл. 87 КМЧП отношенията между родители и деца се уреждат от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето или от неговото отечествено право, ако то е по-благоприятно за него, когато родителите и детето нямат общо обичайно местопребиваване. Не е установил детето И. Ч. да има българско гражданско, което да обуслови прилагането на българското право като евентуално по-благоприятно. Разгледал е относимите към производството възражения на ответника, като е отхвърлил като неоснователно възражението за наличието на пречката по чл. 117, т. 5 КМЧП. Националния обществен ред в Република България също приема, че родителите дължат издръжка на децата си, когато не ги отглеждат лично, но в хода на развиващото се производството българският съд няма право отново да преценява финансовите възможности на жалбоподателя и относимите предпоставки за определяне на издръжка. Във връзка с това е приел и за неотносими и останалите възражения на С. Ч.. Счел е, че сезиращата молба е била подадена от детето чрез майка му като законен представител, а след като е навършило 14-годишна възраст И. Ч. надлежно е завил, че действа със съгласието на майка си, и е упълномощил свой представител, който е поддържал подадената въззивна жалба. Касационната жалба съдържа изтъкнатите и във въззивното производство оплаквания. В приложеното към жалбата изложение се изтъква основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като липсва надлежно формулиран въпрос, по който се твърди, че въззивният съд се е произнесъл. В писмен отговор от В. П. и И. Ч., подаден чрез процесуалния представител адв. Д. Ж. се поддържа, че касационната жалба е недопустима, а по същество – неоснователна, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. След преценка Върховен касационен съд, III гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В представеното изложение касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без връзка с конкретен въпрос. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. В настоящия случай няма формулиран правен въпрос. Изложени са само твърдения по съществото на делото, които представляват оплаквания относно правилността на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и не подлежат на разглеждане в настоящето производство по чл. 288 ГПК. На това основание и съобразно посоченото ТР не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Поради гореизложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване и Върховен касационен съд, състав на III г. о.