Определение № 5257 от 17.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2736/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Г. К. И. и Й. Г. И., двамата чрез адвокат С. И. от АК- Хасково, срещу решение № 1164/18.11.2024 г. по в.гр.д.№ 3403/2023 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдил решение № 9043/14.12.2016 г. по гр.д.№ 17542/2013 г. на Софийски градски съд и е уважил искът на В. Ц. Ц. против Г. К. И. и Й. Г. И., на основание чл.135 ЗЗД, да се признае за относително недействителен спрямо ищеца сключеният между ответниците договор за дарение от 16.03.2009 г. с нот.акт № 43, том І, рег.№ 486, н.д.№ 36/2009 г. на нотариус с рег.№ * от Нотариалната камара, до размер на 1/2 ид.част от имот в [населено място]. Касационната жалба съдържа доводи за необоснованост и неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в противоречие със задължителната практика на ВКС в ТР № 1/09.12.2013 г., тъй като са нарушени основни начала в гражданския процес, делото не е било изяснено от обективна страна, а ответниците са лишени от защита поради смъртта на процесуалния им представител, но без да формулират правен въпрос. От В. Ц. Ц., чрез адвокат В. В. от АК - Русе, е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба, като считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и претендират разноски по делото. За да уважи предявения иск на основание чл.135, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е възприел крайните изводите на първоинстанционния съд, че ищецът е установил качеството си кредитор на първия ответник с влязло в сила решение по в.гр.д.№ 220/2012 г. на АС Велико Търново, поправено по реда на чл.247 ГПК, с което се признава съществуване на вземане на ищеца по договор за заем от 13.01.2009 г. за главница в размер на 57 674,90 лева, със законната лихва от 18.01.2011 г. и 15 043 лева разноски. /Решението не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила на 17.02.2014 г./. Вземанията на ищеца не са погасени, но са възникнали преди оспорената сделка, поради което въззивният съд приема, че длъжникът е бил наясно, че с договора от 16.03.2009 г. с нот.акт № 43, том І, рег.№ 486, дело № 36/2009 г. на нотариус с рег.№ * от Нотариалната камара, с който длъжникът и съпругата му даряват на дъщеря им свое имущество, се намаляват възможностите на кредитора да се удовлетвори от това имущество. Възприето е становището, че всеки правен и фактически акт, с който се засягат правата на кредитора води до неговото увреждане, доколкото цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори (чл.133 ЗЗД). В производството по чл.135 ЗЗД е без значение дали длъжникът притежава друго имущество, от което да се удовлетвори кредитора, след като разпоредителната сделка намалява общото обезпечение на дълга. Съдът е установил, че първият ответник е длъжник на ищеца, а оспорената разпоредителна сделка е в полза на низходящ, поради което знанието за увреждане на приобретателя се предполага съгласно чл.135, ал.2 ЗЗД, а прехвърлянето на собствеността не може да се противопостави на кредитора. Когато увреждащата сделка има за предмет прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, притежаван в режим на съпружеска имуществена общност, за относително недействителна се обявява само частта на съпруга – длъжник, с оглед на което въззивният съд е потвърдил постановеното първоинстанционно решение. Настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва нарушение на основните принципи в гражданския процес, във връзка с предпоставките за уважаване на иск по чл.135 ЗЗД, когато кредиторът е поискал обявяване на недействителна по отношение на него увреждаща го безвъзмездна сделка, а приобретателят е лице измежду посочените в чл.135, ал.2 ЗЗД, Мотивите съдържат конкретната преценка на съда за установените по делото факти и приложението на закона към тях, поради което не е налице и явна необоснованост на съдебния акт, а при липсата на съображения за нарушения на императивни правни норми, във връзка с преценката на знание за увреждане от приобретателя при безвъзмездно разпореждане с имущество от длъжника, не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението като „очевидно неправилно” по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страните защита. Направените оплаквания от касаторите в изложението по чл.284, ал.3 ГПК, във връзка с допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения при водене на делото, по своята същност представляват доводи за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно дадените разяснения в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, допускането на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК се предпоставя от произнасянето на въззивния съд по материалноправен въпрос или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора, обуславя правните изводи на съда по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК, обаче, касаторът не формулира правен въпрос, а твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно, като преповтаря оплакванията в касационната жалба, т.е. излага доводи за допуснато съществено нарушение на процесуалния закон по чл.281, т.3 ГПК, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК. Отделно от изложеното, решението е съобразено изцяло с установената съдебна практика по тълкуване и прилагане на материалния закон – знанието на приобретателя за увреждане на кредитора по атакуваната сделка е предпоставка за уважаване на отменителния иск само когато действието е възмездно. Когато увреждащото действие се изразява в извършено от длъжника дарение в полза на негов низходящ, доколкото същото е безвъзмездно, съгласно чл.135, ал.2 ЗЗД, не е нужно да се доказва наличието на знание у приобретателя. Длъжникът винаги знае за увреждането, ако разпоредителната сделка е извършена след възникване на вземането, като при безвъзмездно разпореждане е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него /решение № 18/04.02.2015 г. по гр.д. № 3396/2014 г., IV г.о., решение № 195/31.12.2020 г. по гр.д. № 622/2020 г., IV г.о. и решение № 68/27.07.2020 г. по гр.д. № 2077/ 2019 г., III г.о./. От ответника по касационната жалба В. Ц. Ц., чрез адвокат В. В. от АК - Русе, са поискани разноски, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение