Определение № 5027 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4305/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Ф. Н. М. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу въззивно решение № 121 от 03.07.2023 год., постановено по в. гр. дело № 266/2023 год. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 3-ри граждански състав, като ищецът го обжалва в частта му, в която е потвърдено решение № 354 от 20.03.2023 год., постановено по гр. дело № 1822/2022 год. по описа на ОС – Пловдив, с което е отхвърлен предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер от 30 000 лв., а ответникът – в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът по чл. 2, ал. 1, т 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 20 000 лв. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на всяка от жалбите. В жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в занижен размер, в противоречие с принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и без да обсъди всички установени по делото обстоятелства и в частност, че на ищеца били наложени тежки мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „парична гаранция“, както и забрана за напускане на пределите на страната, за продължителен период от време, обвинението станало достояние на близки, познати, както и на широк кръг от хора чрез публикации в пресата, като авторитетът на ищеца бил уронен; докато бил задържан били ограничени контактите му с приятели, загубил приятели, а други се отдръпнали. Предишните осъждания на ищеца не следвало да се вземат предвид от въззивния съд, тъй като процесното обвинение било за тежко престъпление – разпространение на наркотични вещества по смисъла на чл. 354а, ал. 1 НК, което само по себе си било силно укоримо. Въззивната инстанция не била отчела и редица други обективно съществуващи обстоятелства, от значение за определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди, като не били изложени и мотиви защо справедливото по размер обезщетението възлиза на 20 000 лв. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД? 2/ Въпрос на фактическа преценка ли е, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди? 3/ Подлежат ли на пълно и главно доказване неимуществените вреди, претърпени от ищеца по иск по ЗОДОВ? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 год., решение № 16 от 02.02.2011 год. на ВКС по гр. дело № 396/2010 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 3 от 13.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 637/2011 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 55 от 11.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 1107/2012 год., ІV г. о., ГК решение №480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 115 от 24.10.2017 год. на ВКС по гр. дело № 4521/2016 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 267 от 21.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4587/2018 год., ІV г. о., ГК, решение № 116 от 22.05.2019 год. на ВКС по гр. дело № 4121/2017 год., ІV г. о., ГК и решение № 50097 от 22.06.2023 год. на ВКС по гр. дело № 2983/2022 год., ІV г. о., ГК. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор. В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие с принципа на справедливост, установен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като е надценил характера и тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, тежестта на мярката за неотклонение, както и цялостното й неблагоприятно въздействие върху ищеца. Представените доказателства по делото не установявали по несъмнен начин настъпването на твърдените вреди, като показанията на разпитаните свидетели не следвало да бъдат изцяло кредитирани, съгласно чл. 172 ГПК. Недоказано било и твърдението, че обвинението било медийно разгласено. Ищецът бил осъждан през 2018 год. за престъпление по чл. 354а, ал. 1, предл. 1 НК. Въззивният съд не бил изложил мотиви защо справедливото по размер обезщетението възлиза на 20 000 лв. Този размер не бил съобразен с това, че при по-продължителни наказателни производства и взети мерки за неотклонение „задържане под стража“ съдебната практика определяла значително по-ниски обезщетения за неимуществени вреди. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси, уточнени от съда, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК: 1/ Относно причинната връзка между незаконния акт и вредите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение? 2/ Кои са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че първият от поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК и решение № 449 от 17.06.2009 год. на ВКС по гр. дело № 3696/2007 год., ІV г. о., ГК, а вторият въпрос – в противоречие с ППВС № 4/1968 год., решение № 832 от 10.12.2010 год. на ВКС по гр. дело № 593/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 5 от 13.03.2013 год. на ВКС по гр. дело № 638/2012 год., ІІІ г. о., решение № 25 от 11.02.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5302/2013 год., ІІІ г. о., решение № 115 от 05.04.2012 год. на ВКС по гр. дело № 593/2011 год., ІV г. о., ГК и решение № 186 от 20.06.2013 год. на ВКС по гр. дело № 30/2013 год., ІІІ г. о., ГК. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че срещу ищеца било повдигнато обвинение на 17.12.2020 год. в извършване на престъпление по по чл. 354а, ал. 1, пр. 1 НК, като с определение от 18.12.2020 год., постановено по ЧНД № 2544/2020 год. по описа на ОС – Пловдив му била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, а впоследствие с постановление от 23.04.2021 год. на прокурор от ОП – Пловдив мярката била променена на „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв.; с постановление от 29.04.2021 год. на прокурор от ОП – Пловдив на ищеца била наложена мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“; с постановление от 13.08.2021 год. на прокурор от ОП – Пловдив наказателното производство било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК поради недоказаност на обвинението и били отменени наложените на ищеца мярка за неотклонение „парична гаранция“ и процесуална мярка „забрана за напускане пределите на Република България“. Позовавайки се на т. 7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК, въззивният съд е извел от правна страна, че е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди. Като е констатирал, че ищецът претендира присъждането на обезщетение за претърпени от воденото срещу него наказателното производство неимуществени вреди за претърпени болки и страдания, изразяващи се в напрежение, страх и стрес от възможността да бъде осъден, без да е извършил престъплението, в което е обвинен и за което всъщност е набеден, ограничаване на социалните контакти, дискредитиране, накърняване на доброто име, неудобство и срам от положението на обвиняем, оставане без работа и доходи за срока на задържането, невъзможност да подпомага материално семейството си, промяна в емоционалното и психическото състояние, влошаване на здравословното състояние, въззивният съд е приел, че поначало наличието на отрицателни стресови преживявания, притеснения и напрежение по време на продължилото в периода от 17.12.2020 год. до 13.08.2021 год. /7 месеца и 27 дни/ наказателно производство е обичайно, настъпва несъмнено винаги при лица с нормална психика и не се нуждае от специално доказване. Счел е, че в хода на цялото производство ищецът не се е признавал за виновен; в периода на задържането от 4 месеца не е могъл да работи и да осигурява доходи за себе си и за своето семейство; провеждането на наказателното производство в период от почти 8 месеца с обвинение за тежко престъпление /по чл. 354а, ал. 1, пр. 1 НК – за което е предвидено наказание лишаване от свобода от 2 до 8 години/ му е причинило стрес и притеснения; ищецът е търпял мярка за неотклонение „задържане под стража“ в продължение на 4 месеца и 5 дни, която след това е била променена на „парична гаранция“ в размер на 1 000 лв., а на 29.04.2021 год. му е била наложена и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“. Въззивният съд е отчел и спецификата на процесното обвинение, отразена в постановлението за прекратяване на наказателното производство, като е приел, че в случая ищецът е търпял отрицателни стресови преживявания, притеснения и напрежение значително над обичайните при провеждане на наказателно производство, тъй като то било провеждано за действия, които той не бил извършил, а в които бил набеден с участие на полицейски служители, след като преди това бил отвлечен, изтезаван и заплашван, при реална опасност да бъде осъден за престъпление, което не е извършил, поради което ще следва да изтърпи и предходно наказание, които обстоятелства обосновават присъждането на обезщетение за неимуществени вреди в по-висок размер. Съобразявайки всички горепосочени обстоятелства, както и животът на ищеца неоснователно и несправедливо бил в сериозна негативна степен променен – той бил отделен от семейството си, ограничени били социалните му контакти, засегната била неговата трудова реализация – не можел да получава доходи за себе си и семейството си; засягането на емоционалния му статус било съществено, но обратимо, а за здравословното му състояние няма настъпили трайни последици, въззивният съд е намерил, че справедливият паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди възлиза на сумата от 20 000 лв., до който и размер релевираната претенция е основателна – така, както е приел и първоинстанционният съд. Счел е за неоснователен довода на жалбоподателя-ответник за липсата на причинна връзка между незаконното обвинение и задържането и твърдените вреди, поради това, че последните са настъпили в резултат на действия на трети лица, като е изложил съображения, че в случая тези действия се отчитат като обстоятелства, които са повлияли за по-тежки преживявания от ищеца при процесното задържане и обвинението, предходното отвличане, изтезанията и заплахите, като същите не се приемат като пряк източник на търпените в резултат на задържането на 16.12.2020 год. и обвинението вреди. Във връзка с оплакванията на страните е посочил, че при определяне на размера на обезщетението окръжният съд изрично е приел, че искът е основателен за сумата от 20 000 лв. поради посочени в първоинстанционното решение обстоятелства, сред които не е накърняване на имиджа на ищеца поради разгласа и медийни публикации – представените по делото публикации не касаели неговото задържане на 16.12.2020 год. и обвинението срещу него, а били в аспекта на неговата връзка с обвиненията срещу задържаните впоследствие полицейски служители. Въззивният съд е приел, че събраните доказателства по делото не установяват да е настъпила промяна в отношението на близките и приятелите към ищеца след задържането му на 16.12.2020 г. и повдигнатото му обвинение. За неоснователно е счетено възражението на ищеца, че при определяне на размера на обезщетението не следва да се отчита обстоятелството, че той вече има две присъди, една от които е за притежание и разпространение на наркотици, като въззивният съд е приел, че наличието на двете влезли в сила присъди несъмнено е обективно обстоятелство, което дава отражение на репутацията на ищеца, а, от друга страна, то се отразява и на интензитета на преживяванията му, които са различни от обичайните за лице, което не е било задържано и осъждано, което съответно обосновава определяне на обезщетение в размер по-нисък от претендирания от ищеца. С тези мотиви първоинстанционното решение е потвърдено в обжалваните от страните части по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не е налице поддържаното от всеки от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, тъй като въззивното решение не е очевидно неправилно. При служебната му преценка, независимо от липсата на обосновка на твърденията на страните, не се установява от съдържанието на обжалвания съдебен акт наличието на хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт: законът да е приложен в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или изводите на съда да са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /общата и допълнителната/ и по двете касационни жалби по поставения от всяка от страните въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка и анализ от съда на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства, установени по делото, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 4 ЗОДОВ /който обобщава по съдържание и втория формулиран от касатора-ищец въпрос/. Този въпрос е обуславящ за изхода от спора и е необходима проверка за разрешаването му от въззивния съд в съответствие със практиката на ВКС, в т.ч. задължителната такава, по приложението на по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД /цитирана от касаторите/, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи и проявени обстоятелства, като: тежестта на незаконното обвинение; продължителността на наказателното производство; срокът на изтърпяване и вида на мярката за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като: има ли влошаване на здравословното състояние на ищеца, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало, наличието на други висящи наказателни производства срещу ищеца през времетраенето на незаконния наказателен процес, от който се претендират вредите, обществено-икономическата ситуация в страната и други подобни. В решението си по съществото на спора ВКС ще се произнесе по останалите поставени от касаторите въпроси, които по съществото си представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение. На основание чл. 18, ал. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът-ищец Ф. Н. М. следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на спора по същество в размер на 5 лв. Прокуратурата на Република България е освободена от държавна такса /Тълкувателно решение № 7 от 16.11.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 7/2014 год., ОСГК/. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд