Определение № 602 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1306/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 229 от 06.12.2024 г. по в. гр. д. № 461/2024 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 339 от 05.08.2024 г. по гр. д. № 525/2023 г. на Хасковския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от С. С. П. срещу Община Любимец искове: по чл.49 ЗЗД за сумата 150 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия вуйчо Г. Д. Г., настъпила при ПТП на 29.07.2018 г., както и по чл.86 ЗЗД за сумата 47160 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 31.07.2020 г. до 31.07.2023 г. и за законната лихва от датата на завеждане на исковата молба - 31.07.2023 г., до окончателното изплащане.

Въззивният съд е приел следното:

Г. Д. Г. е починал при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 29.07.2018 г. в [населено място], [община], Хасковска област. Г. управлявал състав от пътни превозни средства - трактор с прикачено към него ремарке, натоварено с прясна оборска тор. Движел се нагоре по улица с надлъжен наклон на изкачване средно 20-22%, на места до 26-27%, с разрушена и липсваща асфалтова настилка. При изкачване по наклона тракторът преминал през дупка, разположена на платното за движение и при контакт с челния борд на дупката тракторът спрял. Водачът направил опит за потегляне от място по наклона, но тракторът се преобърнал надлъжно, при завъртане на рамата около оста на задните колела Г. бил затиснат между трактора и ремаркето, кормилната уредба на трактора го притиснала в зоната на гръдния кош, а непосилната тежест на обърналото се върху него МПС довела до асфиксия и смърт на водача. С постановление от 19.09.2019 г. на прокурор от Окръжна прокуратура-Хасково досъдебното производство е прекратено, като е прието, че настъпилото ПТП се дължи изцяло на действията на водача на трактора и няма фактическа и правна възможност да се търси отговорност от трето лице.

Прието е, че един от основните спорни въпроси е дали ищецът е от кръга на правоимащите да получат обезщетение от смъртта на вуйчо му.

Съдът е обсъдил приетото в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Според него материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. /т. е. съпруг или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано дете, и родител, включително осиновител или отглеждащ/ и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение в тази хипотеза се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че привързаността трябва да е много по-силна от характерната за традиционните за българското общество семейни отношения и смъртта на единия от родствениците трябва да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.

Съдът е обсъдил и предходната практика на ВКС относно кръга на лицата, които могат да получат обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на техен близък - ППВС № 4/1961 г., според което това са низходящи, съпруг и възходящи, и ППВС № 5/1969 г., с което са включени отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.

Прието е, че съгласно посочената задължителна практика на ВС и ВКС, за да бъде основателна претенцията за обезщетение за неимуществени вреди от смърт на родственик от лице извън посочения кръг, трябва да бъде установена не просто създадена близка връзка между тях, а трайна и дълбока емоционална връзка, много по-силна от традиционните семейни отношения за българското общество, и от друга страна - продължителни болки и страдания, които ищецът търпи от смъртта на починалия, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка.

Прието е, че в конкретния случай искът за обезщетение за неимуществени вреди е предявен от племенник на починалото лице.

За установяване на отношенията между тях съдът е обсъдил свидетелските показания:

От една страна свидетелят Д. А. твърди, че бил в братски отношения с починалия, но почти не познава ищеца и останалите племенници на приятеля си, с които бил само на здравей-здрасти. Г. започнал да работи във фирма „Еконт“ в Свиленград 3-4 години преди да почине. Той нямал семейство, а такова било семейството на сестра му и децата й, за които се грижел и живеели заедно. Отношенията между Г. и С. били много добри, децата израснали пред очите му, всеки ден водел С. на училище, на тренировки, на занималня, на футболни мачове, ходел на родителски срещи и възприемал С. като син, а последният го имал за свой татко. Свидетелят не знае как се е развил животът на ищеца след смъртта на вуйчо му. Преди да отиде в „Еконт“, Г. работел в каменна кариера в [населено място], като през деня бил на село, а вечер се прибирал в града. Бащата на ищеца починал, но свидетелят не знае кога е станало това, нито дали децата му са живели с него преди смъртта на баща си и къде, но знае, че Г. си намерил жилище в блока на сестра си, което имал намерение да закупи, за да е близо до сестра си и децата.

Прието е, че в някаква степен тези факти се потвърждават от свидетеля Т. Н., според когото ищецът винаги бил весел и забавен човек, но след смъртта на вуйчо си се затворил в себе си, не споделял, не искал да коментира темата, само веднъж казал, че той му бил като баща и много му липсвал; в хола поставил много негови снимки и пазел един стар автомобил „Мерцедес“ от него, въпреки че ремонтът му струвал скъпо.

Прието е, че показанията на втория свидетел са доста неконкретни, неточни и не отразяват в пълнота релевантните факти, а тези на първия свидетел са обстоятелствени досежно отношенията между вуйчо и племенник и в същото време са неочаквано неясни относно други свързани обстоятелства /например къде са живеели сестрата на починалия и децата й до смъртта на съпруга й, кога е станало това, дали ищецът е живял с баща си приживе и къде, които при наличие на твърдени братски отношения между Г. и свидетеля последният трябва да знае/.

Според съда дори да се приеме, че от показанията на свидетеля А. се установяват близки връзки между ищеца и вуйчо му, те се отнасят за период от около 3 години преди смъртта му, доколкото той е живеел в Свиленград от около 3-4 години според св. А. или 2-3 години според св. Х. Д.. Преди това Г. е живеел на село, където е работел. Единствено в този 3-4 годишен период той е можел да осъществява постоянни ежедневни дейности като водене на детето на училище и тренировки. Тогава ищецът С. вече е бил в юношеска възраст и не е имал нужда от толкова интензивни грижи, а привързаността му към Г. е била нормална с оглед близките им родствени връзки.

От друга страна свидетелите Д. Х. Д., Х. Д., Г. Я. и Д. Н. Д. не установяват наличие на изключително близка връзка и привързаност между ищеца и вуйчо му, дори напротив.

Свидетелят Д. Х. Д., който живее в [населено място], където е станал инцидентът, посочва, че е виждал ищеца и братята му като малки, когато идвали да помагат на баба си и дядо си с отглеждането на тютюн и животни, но не и по-късно.

Свидетелят Х. Д. е виждал един или два пъти ищеца в домакинството на починалия Г. от [населено място], с когото свидетелят бил близък съсед и в добри отношения, а Г. трайно живеел и работел от 2-3 години в [населено място] и се прибирал на село в събота и неделя, като преди това живеел в [населено място]. Сестрата на починалия също живеела в [населено място], а след смъртта на брат си не е идвала в селото.

Свидетелят Г. Я. /кмет на [населено място] не познава ищеца и никога не е виждал него и брат му в селото, не е работил там преди или след смъртта на Г., не знае нищо за отношенията между починалия и племенника му. Г. идвал в селото в събота и неделя, за да помага с отглеждането на животни, останали от дядо му. В семейството му /майка му В., вуйчо му Я., сестра му христина и той/ имало разправии между тях и с комшиите, като съседите се оплаквали и дори пускали жалби до него като кмет.

Свидетелят Д. Н. Д. също не познава ищеца. Може и да го е виждал около къщата на Г., но тогава той бил малък. Знае, че племенниците му били трима, но не знае към момента на инцидента на каква възраст бил най-големият от тях, както и не му е известно след това някой от тях да е идвал да работи в селото, за да изкара някой лев.

Въз основа на гласните доказателства съдът е приел, че не е установено при условията на пълно главно доказване да е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка между С. П. и починалия, която е по-силна от обичайната, водеща до приравняване по сила на тази между прекия кръг лица, подлежащи на обезщетяване. Не е имало и т. нар. заместваща грижа, както и не е доказано, че в резултат на смъртта на Г. Г. за С. П. са настъпили сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания.

При мотивиране на този извод съдът отчел традициите в българското общество, при които братята и сестрите обикновено са израснали заедно и след това продължават връзките помежду си, в т. ч. с техните деца, като изпитват чувство на обич, доверие, привързаност и подкрепа, понякога и материална, които продължават през целия им живот. Кръвната връзка и създадените близки отношения обаче не са достатъчни според задължителната съдебна практика, за да приравнят преживелия роднина по съребрена линия автоматично до лицата от тесния роднински кръг, като те трябва да установят изключително дълбока и трайна емоционална връзка с починалия, за да имат право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му, каквато в случая не е доказана. От една страна ищецът не е от кръга на правоимащите да получат обезщетение от настъпилото непозволено увреждане, а от друга страна не е доказано той да е претърпял претендираните неимуществени вреди от деликта.

Прието е, че по изложените съображения искът по чл.49 ЗЗД е неоснователен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. С. П..

Жалбоподателят поддържа, че съдът превратно тълкувал свидетелските показания, поради което достигнал до неправилен извод, че между него и починалия му вуйчо не е била създадена близка връзка и че той не е в кръга на лицата, които могат да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта му. Счита, че по делото са установени създалите се близки отношения с вуйчо му, които са надхвърлили нивото на обществено установените и са прераснали в такива като между баща и син. Изложени са подробни доводи в тази насока.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да обяви предварително на страните по делото онези фактически положения, които приема за традиционни – т. е. такива, които се предполагат и не се нуждаят от доказване според съда;

2. Може ли все още да се приеме, че традиционно за българското семейство е наличието на братска любов, обич и взаимно уважение между братя и сестри след израстването им и навършване на пълнолетие, като се вземе предвид наличната съдебна практика, изобилстваща от дела между братя и сестри, така и между лели и племенници, вуйчовци и племенници, чичовци и племенници по спорове за наследство и имоти;

3. Традиционно ли е за българското семейство брат да заживее в едно домакинство със семейството на сестра си;

4. Може ли да се приеме, че за срок от 2-3 години е възникнала „заместваща грижа“ в случай като конкретния, в който братът на майката, който живее в дома й със семейството на последната, поема грижата за племенниците си, конкретно племенника си, след смъртта на техния баща;

5. Може ли да се приеме, че срок от 2-3 години е недостатъчен, за да се приеме, че е била налице „заместваща грижа“ в случай като конкретния, в който братът на майката, който живее в дома й със семейството на последната, поема грижата за племенниците си, конкретно племенника си, след смъртта на техния баща;

6. За да възникне „заместваща грижа“ в случай като конкретния, в който братът на майката, който живее в дома й със семейството на последната, поема грижата за племенниците си, конкретно племенника си, след смъртта на техния баща, необходимо ли е да измине минимален период от време;

7. Допустимо ли е въвеждането на възрастов критерий, за да се приеме дали племенник, който е загубил единствения си родител – конкретно баща си, се привързва към вуйчо си, с който живеят в едно домакинство;

8. Има ли значение на каква възраст е племенникът, за да може да възникне особено близка връзка между него и негов вуйчо, когато грижите по племенника са поети от вуйчо му, наред с тези на неговата майка, след смъртта на единия от родителите на племенника;

9. Изключително по характер ли е обстоятелството, в случай като конкретния, когато вуйчо заживява в едно домакинство с овдовялата си сестра и започва да полага грижи за децата й;

10. Следва ли на база на свидетелски показания, целящи да опровергаят наличие на особено близки отношения между две лица в родствена връзка, от които след събирането им единствено се установява, че тези свидетели не са познавали едното лице, да бъдат кредитирани като установяващи наличие на обикновена /традиционна за българските традиции/ връзка между тези лица;

11. Следва ли да се приемат за противоречиви свидетелски показания само поради това, че излагащият ги свидетелства за период, в който е имал преки възприятия от първо лице за отношение между двама души, но не може да назове точната дата на осъществило се негативно събитие, засегнало тези лица, но в по-ранен период;

12. Допустимо ли е да се кредитират свидетелски показания, от които не се установява осъществяването на положителен факт – създадени особено близки отношения, като самите свидетели заявяват, че не познават едно от лицата, между които се твърди, че е породена особена връзка и по този начин да се обръща предмета на доказване и да се стига до извода, че не е имало такава връзка, т. е. да се приеме, че е бил установен нещо като „отрицателен факт“;

13. Допустимо ли е да се кредитират свидетелски показания, от които не се установява положителен факт – създадени особено близки отношения, като самите свидетели заявяват, че не познават едно от лицата, между които се твърди, че е породена особена връзка, но само няколко пъти, и то в период, който е извън този, в който връзката е била възникнала и по този начин да се установява липсата на такава връзка;

14. Представлява ли разместване на доказателствената тежест кредитирането от страна на съда на свидетелски показания на противникови свидетели, които заявяват в своите показания, че дори не познават едно от лицата, за които се цели установяване на особено близки отношения и по този начин се приема, че липсват такива отношения;

15. Допустимо ли е съдът да приема, че не се доказва особено близка връзка между две лица, поради това, че част от разпитаните свидетели установяват, че никога не са виждали едно от лицата, а друга част – че са го виждали, но в период, който не попада в този, за който се претендира, че са били в особено близки отношения.

По въпроси № 1 и № 9 се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по останалите – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Сочи се следната практика на ВКС: решение № 95 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5371/2015 г., IV г. о., решение № 304 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1514/2023 г., IV г. о., решение № 504 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2023 г., III г.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът в производството Община Любимец оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество. По първите девет въпроса въззивното решение било в съответствие с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, а останалите въпроси представлявали оплаквания за неправилност на решението поради нарушаване на съдопроизводствените правила и по тях не можело да се допусне касационно обжалване, съгласно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Решението не било и очевидно неправилно.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричната претенция над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

На първо място – обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от неговия прочит не личат груби нарушения на закона или правилата на формалната логика. Затова не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроси № 1 и № 9. По първия въпрос липсва противоречие между въззивното решение и посоченото в изложението към жалбата решение № 95 от 16.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5371/2015 г., IV г. о. Решението на ВКС съдържа произнасяне по въпроса длъжен ли е съдът да съобщи на страните служебно известните му обстоятелства, които е взел предвид в решението по делото. Този въпрос не възниква по настоящото дело. Преценката за изключителност на връзката между починало лице и негов близък по смисъла на т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, винаги е комплексна и зависи от конкретни обстоятелства, но те не са служебно известни на съда, а са установени по делото чрез разпит на свидетели. Другите две решения - № 304 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1514/2023 г., IV г. о., и № 504 от 29.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1455/2023 г., III г., не дават отговор на въпрос № 9, който е много конкретен, затова те също не сочат на противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Касационното обжалване обаче следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по групата въпроси № 10 - № 15, които, обобщени от настоящия състав съобразно приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до начина на обсъждане и преценка на свидетелските показания. Касационното обжалване следва да се допусне с цел извършване на преценка дали обжалваното въззивно решение съответства на практиката на ВКС по този въпрос.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,