Определение № 2300 от 24.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2820/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 и с чл. 279 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника по делото А. Н. Т. срещу разпореждане № 211/20.02.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 458/2022 г. на Софийския окръжен съд (СОС). Разпореждането се обжалва в частта, с която е върната касационната жалба с вх. № 1363/16.02.2023 г., подадена от жалбоподателя срещу решение № 12/06.01.2023 г., постановено по същото въззивно гражданско дело. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване пред ВКС разпореждане на окръжния съд (така – разясненията в мотивите към тълкувателно решение № 2/2018 от 23.06.2022 г. на ОСГТК на ВКС). В частната жалба се поддържа, че разпореждане № 211/20.02.2023 г. било нищожно, евентуално – недопустимо в обжалваната част, евентуално – неправилно в тази част. Изтъква се, че в деня на връчването на преписа от него, на жалбоподателя е бил връчен препис и от друго разпореждане по същото дело, с което касационната жалба с вх. № 1363/16.02.2023 г. се оставя без движение, с указания за отстраняване на нередовности на същата. Жалбоподателят сочи, че двете разпореждания са взаимно изключващи се, „с което аргументира“ частната си жалба. Поддържа и че изводът на СОС, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, също бил неправилен, но без да излага в жалбата си конкретни съображения в тази насока. Насрещната страна – ищецът по делото С. Н. Т., в отговора си на частната жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Жалбоподателят е подал касационната си жалба с вх. № 1363/16.02.2023 г. срещу въззивното решение № 12/06.01.2023 г. на СОС, с което, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение по делото, е обявен за относително недействителен по отношение на ищеца С. Т., по предявения от него иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД срещу жалбоподателя А. Т. и другата ответница Д. А. Т., договорът за продажба на недвижим имот от 28.10.2016 г., обективиран в нотариален акт № от същата дата, том, рег. №, дело № г. на нотариус с рег. №, в частта му относно 1/2 идеална част от продадения имот УПИ ХХ-552 в кв. от ПУП на в.з. „К., Г. и П.“, [населено място], общ. С., заедно с построената в имота масивна вилна сграда и с всички трайни подобрения, приращения и насаждения. Видно и от исковата молба по делото, искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е предявен за обявяването на относителната недействителност на процесния договор само за 1/2 идеална част от продадения с него процесен недвижим имот. В молба с вх. № 3645/19.12.2019 г. ищецът С. Т. е посочил, че цената на предявения от него иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е 2 504.10 лв. – 1/2 от данъчната оценка на целия имот, която е в размер 5 008.20 лв., видно и от приложеното към същата молба удостоверение за данъчна оценка. Въпрос за така посочената от ищеца цена на иска, която е определена съгласно разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4, предл. последно, във вр. с т. 2, предл. 1 от ГПК, не е повдиган по делото нито от някой от ответниците по иска (включително от жалбоподателя), нито служебно от съда – по реда на чл. 70, ал. 1, изр. 2 и 3 от ГПК – в преклузивния срок, посочен там – до приключването на първото заседание за разглеждане на делото пред първата инстнция. Поради това, посочената от ищеца цена на иска в размер 2 504.10 лв., остава неизменна за цялото производство по делото – в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 8/31.10.2012 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Искът за недействителност по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД не е иск за собственост или друго вещно право върху недвижим имот, нито в случая е съединен с такъв иск, поради което не е налице посоченото изключение. При това положение, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, въззивното решение № 12/06.01.2023 г. на СОС не подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по иск с цена до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, това въззивно решение е влязло в сила, именно поради неговата необжалваемост, а подадената срещу него касационната жалба с вх. № 1363/16.02.2023 г. е процесуално недопустима. Първоначално въззивният съд не е съобразил гореизложеното и с разпореждане № 197/17.02.2023 г. е оставил без движение касационната жалба с вх. № 1363/16.02.2023 г., като е дал указания на жалбоподателя за отстраняване на нередовности на същата. При постановяването на атакуваното разпореждане № 211/20.02.2023 г. СОС е извършил повторна преценка на допустимостта на касационната жалба с вх. № 1363/16.02.2023 г., при което е констатирал нейната процесуална недопустимост, излагайки в тази насока съображения, аналогични на тези на настоящата инстанция, възприети по-горе. С оглед това, бланкетният довод на жалбоподателя за неправилност на извода на въззивния съд, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, е неоснователен. Неоснователен е и доводът в частната жалба, че тъй като разпореждане № 197/17.02.2023 г. и разпореждане № 211/20.02.2023 г. на СОС са взаимно изключващи се, това водело до порок на последното – според жалбоподателя – нищожност, евентуално – недопустимост на обжалваната му част, евентуално – неправилност на същата част. С необжалваемата и необжалваната от жалбоподателя част от разпореждане № 211/20.02.2023 г. въззивният съд сам е отменил предходното си разпореждане № 197/17.02.2023 г. В тази връзка съдът е изложил съображения, че след като касационната жалба с вх. № 1363/16.02.2023 г. е насочена срещу необжалваем съдебен акт и е процесуално недопустима, не е било необходимо да се дават указания за отстраняване на нередовности на същата, тъй като отстраняването им не би обусловило обжалваемост на постановеното въззивно решение № 12/06.01.2023 г. Обжалването на съдебните актове и влизането им в сила не произтичат от волята на съда, а са регламентирани с императивни правни норми в процесуалния закон, в случая – цитираните по-горе разпоредби на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 и на чл. 296, т. 1 от ГПК. Поради това, погрешно предприетите от съда процесуални действия по администриране на подадена недопустима жалба, с даване на неправилни указания към жалбоподателя за отстраняване на нередовности на същата, които действия и указания са в противоречие с тези императивни процесуалноправни норми, не могат да превърнат окончателното и влязло в сила решение, в обжалваемо такова, респ. – тези неправилни процесуални действия и указания на съда не могат да породят процесуално право на обжалване за страната, нито правомощие за горестоящия съд да разгледа недопустимата `и жалба, след като такива не произтичат от закона. В случая СОС сам е отменил предходното си разпореждане № 197/17.02.2023 г., което е неправилното, поради което обективно вече не е налице соченото от жалбоподателя противоречие между двете разпореждания на въззивния съд, респ. разпореждане № 211/20.02.2023 г. не страда от никой от пороците, сочени в частната жалба. При извършената и служебна проверка съдът намира, че разпореждане № 211/20.02.2023 г. на СОС е валидно, процесуално допустимо е в обжалваната част, а по горните съображения е и правилно в тази част, поради което същата следва да бъде потвърдена. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение