Определение № 50179 от 06.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 784/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. В. П., Р. В. Г. и Г. В. Г., и тримата представлявани от адв.К. Й., срещу въззивно решение №1296/06.12.21г. г. по в.гр.д.№334/21г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260155/23.09.2020г. по гр.д.№9084/17 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу „К. Животозастраховане“ АД, регистрирано в Република Франция, действащо чрез клона „К. Животозастраховане, клон България“ КЧТ – [населено място], иск за заплащане в полза на „Уникредит Булбанк“АД на сумата 70 000 лв. /предявена като част от общата сума 68 184,14 евро/, представляваща остатък по банков ипотечен кредит от 16.04.2013г., съгласно договор за застраховка „Кредитна протекция“, при определено от въззивния съд правно основание по чл.199а КЗ/отм./ вр. §22 ПЗР на КЗ. В касационната жалба са наведени оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Порокът недопустимост се поддържа с аргументи за произнасяне на въззивната инстанция при нередовна искова молба, която нередовност се обосновава с твърдения за неправилен отказ по исканото с въззивната жалба увеличение на иска до пълния му размер. По отношение оплакването си за неправилност касаторите се позовават на допуснати нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неразпределена доказателствена тежест и недадени указания при извършената промяна на правната квалификация на предявения иск, както и на нарушения при събирането и преценката на доказателствата по делото във връзка с установяването на здравословното състояние на кредитополучателя В. В..Поддържат теза за материална незаконосъобразност на оспорения съдебен акт – неправилно приложение на чл.183 – чл.189, чл.193 ал.1 и чл.199а ал.4 и ал.6 КЗ /отм./. Наведено е и оплакване за необоснованост на извода за липса на сключен договор за застраховка на живота на починалия кредитополучател В. В.. Касаторите предявяват искане за обезсилване на обжалваното решение е връщане на делото за ново разглеждане, евентуално – за неговата отмяна и уважаване на иска с присъждане на направените на три инстанции разноски по воденето на делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да установи нередовността на исковата молба и да даде указания на ищеца да отстрани тази нередовност? 2. Длъжен ли е въззивният съд да уведоми страните и да им даде указания, ако е преценил, че дадената от първата инстанция квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответни доказателства?; 3. Нарушава ли въззивният съд принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивното начало, ако измени правната квалификация на иска, определена от първата инстанция, без да уведоми страните за това, без да им даде възможност за становище и указания във връзка с подлежащите на доказване факти?; 4. Какъв е порокът на съдебното решение, постановено при нарушение на принципа на диспозитивното начало /чл.6 ал.2 ГПК и чл.155 ГПК/?; 5. Задължен ли е съдът, включително въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона?; 6. Задължен ли е съдът, включително въззивният, да мотивира своите решения?; 7. Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове?; 8. Длъжен ли е съдът да осигури на страните възможност и да им съдейства за установяването на фактите, които са от значение за решаването на делото? По тези въпроси касаторите считат,че е приложима допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. В обосноваване наличието й във връзка с въпросите от 1 до 4 включително сочат ТР №1/17.07.2001г. по т.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР №2/29.02.12г. по тълк.д.№2/2011г. на ОСГТК на ВКС, ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290 ГПК решение по гр.д.№5189/14г. на второ г.о. на ВКС, гр.д.№978/18г. на първо г.о. на ВКС, гр.д.№689/17г. на трето г.о. на ВКС, гр.д.№3144/14г. на трето г.о. на ВКС, гр.д.№1514/10г. на второ г.о. на ВКС, гр.д.№1692/14г. на четвърто г.о. на ВКС. Въпроси от 5 до 8 включително, според касаторите, въззивният съд е разрешил също в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №1/1953г., ППВДС №7/1965г., ППВС №2/1967г. и ППВС №1/1985г., ТР №1/04.01.2001г. по гр.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, ТР №1/17.07.2001г. по гр.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР №1 /09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, ТР №2/29.02.2012г. по тълк.д.№2/11г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на ВКС по чл.290 ГПК, постановени по т.д.№823/10г. на второ т.о. на ВКС, т.д.№183/18г. на второ т.о. на ВКС, гр.д.№3037/18г. на трето г.о. на ВКС, т.д.№587/18г. на първо т.о. на ВКС, гр.д.№2332/18г. на второ г.о. на ВКС, гр.д.№2589/17г. на четвърто г.о. на ВКС, гр.д.№1499/18г. на четвърто г.о. на ВКС, гр.д.№59/17 на четвърто г.о. на ВКС, т.д.№1882/15г. на първо т.о. на ВКС, гр.д.№1331/12г. на четвърто г.о. на ВКС, т.д.№866/12г. на първо т.о. на ВКС, гр.д.№2151/18г. на първо г.о. на ВКС. При приложимост на същата допълнителна предпоставка касаторите поддържат,че съдът се е произнесъл по материално -правните въпроси: 9. Длъжен ли е застрахователят да заплати обезщетение след настъпване на застрахователното събитие?; 10. Липсата на подпис върху представена от страна на наследниците на застрахованото лице застрахователна полица означава ли липса на застрахователен договор, ако са платени първата и следващите застрахователни премии?; 11. Застрахователният договор абсолютна търговска сделка ли е и прилага ли се по отношение на него разпоредбата на чл.293 ТЗ? в отклонение от разрешенията, дадени в ТР №1/07.03.2019г. по тълк.д.№1/2018г. на ОСТК на ВКС, както и в решенията по т.д.№348/12г. на първо т.о. на ВКС, т.д.№95/11г. на второ т.о. на ВКС, т.д.№1805/16г. на второ т.о. на ВКС, т.д.№727/12г. на второ т.о. на ВКС, т.д.№3012/17г. на второ т.о. на ВКС, т.д.№467/11г. на първо т.о. на ВКС, т.д.№1655/15г. на второ т.о. на ВКС, и т.д.№3394/15г. на второ т.о. на ВКС. Касаторите поддържат и наличието на основание за допускане на касационния контрол при хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба „К. Животозастраховане“ АД, регистрирано в Република Франция, действащо чрез клона „К. Животозастраховане, клон България“ КЧТ – [населено място], в подаден от процесуалния му представител адв.В. К. писмен отговор, изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на изложените в касационната жалба оплаквания. Претендира направените за производството пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Третото лице помагач „Уникредит Булбанк“АД не се е възползвало от правото си на отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд Търговска колегия Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да мотивира съдебния си акт, въззивният съд е приел, че, квалифицирайки предявения иск като такъв по чл. 382 ал. 3 КЗ, вр. с чл. 448 ал. 7 КЗ, вместо по действащата към момента на сключване на договора разпоредба на чл.199а КЗ/отм./, първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на повдигнатия пред него с исковата молба материалноправен спор, но това обстоятелство само по себе си не е опорочило съдебното решение до степен на неговата недопустимост, тъй като решаващият състав се е произнесъл по наведените фактически твърдения от ищците в исковата молба – неизпълнение от страна на застрахователя на договорното му задължение за заплащане в полза на третото лице на застрахователно обезщетение при настъпил покрит застрахователен риск - смърт на кредитополучателя, по сключен договор за имуществено застраховане „Финансов риск”. Посочил е,че от съвкупната преценка на всички събрани по делото писмени и гласни доказателствени средства не е установено възникнало между кредитополучателя В. В. и застрахователното дружество застрахователно правоотношение по договор за имуществено застраховане „Финансов риск” в полза на банката в качеството ѝ на трето лице. Съобразил е, че, според нормата на чл.293 ал.3 ТЗ, когато търговска сделка, каквато е застрахователният договор, не е сключена в изискуемата от закона форма за действителност, страните не могат да се позовават на тази нищожност ако не са оспорили действителността на изявлението,но е посочил, че въпреки това в процеса на доказване следва да се установи, че между страните по застрахователното правоотношение е налице съгласие за постигането на правомерен правен резултат, а в случая това не само не е доказано, но и се опровергава от извършените /или не/ от страните правни и фактически действия – неполагане на подпис на кредитополучателя В. върху сертификата за застраховка /приет от съда само като проект на съглашение при липса на отразена в него дата/; отправеното на 17.04.2013г. от банката, в качеството ѝ на агент на застрахователя, до последния запитване дали би покрил отговорността на В. за срока на действие на договора за кредит с оглед представеното от него решение на ТЕЛК; изрично писмено противопоставяне на представител на застрахователя, обективирано в писмо от 19.04.2013г. с предложение да бъде застрахован вторият кредитополучател. Че именно последният е сключил застраховката, съдът е приел за установено освен от неоспорената писмена кореспонденция и писмени доказателства, така и от данните, изнесени от разпитания по делото свидетел Д.. Показанията на последния, според които застрахователят е приел да сключи застраховка с втория кредитополучател – ищцата Л. П., съдът е кредитирал с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК, но и като е констатирал съответствието им с установените с останалите доказателствени средства обстоятелства.В тази връзка е съобразил: клаузите на чл. 5.2. от Добавък № 2/16.09.2008 г. към Групов застрахователен договор за застраховка „Кредитна протекция на кредитополучателите” на „УниКредит Булбанк” АД и на чл.4.1.2 от Общите условия по груповата застраховка /с които застрахователят изрично е предвидил, че в случаи като разглеждания - когато две или повече лица са длъжници по договор за банков кредит може да бъде застрахован и вторият кредитополучател, като той е длъжен да заплаща допълнителна застрахователна премия с 20% отстъпка/; подписаният на 23.05.2013 г. Анекс № 1 към договора за банков кредит, в който страните са приели, че премиите по застраховката ще бъдат заплащани от втория кредитополучател Л. П.; подписаният на същата дата 23.05.2013 г. от Л. П. и представител на застрахователния агент сертификат за застраховка „Кредитна протекция“ след надлежно попълнен от нея анкетен лист за здравословното ѝ състояние /при липса на изискани от първия кредитополучател такива документи/; заключението на неоспорената в производството пред първата инстанция счетоводна експертиза, според което до смъртта на кредитополучателя В. е съставен само един погасителен план за дължими месечни застрахователни премии, като през целия срок на договора за кредит е заплащана само една застрахователна премия, заедно с дължимата погасителна вноска по договора за банков кредит. Обстоятелството,че вноските,заедно със застрахователните премии, са изплащани от сметката на В. съдът е приел за негодно да опровергае извода,че между него и застрахователя не е сключван твърдения договор за застраховка, като е намерил за житейски логично, когато двама кредитополучатели са в близки отношения, което е установено в случая от свидетелските показания, само единият от тях да погасява всички повтарящи се задължения към кредитора, без значение кой от двамата е страна по договора за застраховка. Допълнителен аргумент за този извод съдът е намерил в изначално установените от застрахователя клаузи в сключваните еднообразно с кредитополучатели на банката застрахователни договори, че при двама застраховани се дължат две застрахователни премии. Въз основа на така извършената преценка на доказателствата съдът е достигнал до правния извод за липса на проведено от ищците пълно и главно доказване на твърдяното от тях правнорелевантно обстоятелство, че към момента на смъртта на кредитополучателя В. ответният застраховател е обезпечавал риска от невъзможността този длъжник да погаси съществуващите парични задължения по договора за банков кредит, поради което, доколкото не е установен един от правопораждащите спорното материално право юридически факти, субективно съединените осъдителни искове, като неоснователни, подлежат на отхвърляне. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай съответният въпрос би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на решението до касационен контрол. Съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС когато съществува вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо касационната инстанция е длъжна и служебно, без да е направено възражение от страната, да допусне обжалваното решение за проверка на неговата валидност и допустимост. В случая касаторът изрично се позовава на въведената от законодателя с нормата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК такава предпоставка, но извод за наличие на вероятност обжалваното решение да е недопустимо, не може да бъде направен от данните по делото. Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т.9 на ППВС №1/85г. – съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне и отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие; по устно предявен иск, в които случаи втората инстанция трябва да обезсили решението и да прекрати производството.В случаите на недопустимост, поради неподведомственост или родова неподсъдност на спора, второинстанционният съд обезсилва решението и изпраща делото за разглеждане на компетентния орган или съд. Недопустимо е и решението, с което не е разгледан иск на предявеното основание, или е разгледан иск, който не е предявен, вместо предявения такъв, в който случай въззивната инстанция, е длъжна да обезсили първоинстанционния съдебен акт и да върне делото на същия съд, за да разгледа предявения иск. Недопустимо е решението, което е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар, в които случаи, съгласно т.5 от ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е длъжен да обезсили решението на първата инстанция и да ѝ върне делото за конституиране на надлежната страна и произнасяне по спора с нейно участие, с оглед зачитане правото ѝ на защита.Недопустимо би било и решение на въззивния съд, постановено по нередовна искова молба, изразяваща се в несъответствие между обстоятелствена част и петитум, доколкото такова несъответствие е пречка да се определи правната квалификация, при която следва да бъде дадена защита на нарушеното материално право с оглед съответните релевантни за нея факти. Първият въпрос в изложението на касатора е свързан с оплакването му за недопустимост на решението, което се обосновава с доводи за неправилен отказ въззивната инстанция да допусне увеличение на иска от предявения му като частичен до пълния му размер. Подобен довод, освен че не може да обуслови изначална нередовност на исковата молба, не може и да бъде споделен като основателен. Отказът на въззивния съд да допусне увеличение на иска е съобразен с разпоредбата на чл.214 ал.1 изр.3 ГПК, което не допуска изменение в размера на иска да бъде правено след приключването на устните състезания в първоинстанционното производство. Предвид това и доколкото не е налице нито една от изброените по-горе хипотези, опорочаващи решението на апелативния съд до степен на недопустимост, настоящият състав няма основание да квалифицира същото като вероятно недопустимо, за да приеме,че е налице основанието за селектиране на касационната жалба по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Оттам и поставеният в т.1 от изложението въпрос не представлява обуславящ по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК с оглед разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Следващите три въпроса са обвързани с действието на въззивната инстанция по промяна на правната квалификация на иска. В основната си част същите представляват оплаквания за неуведомяване на страните за новата правна квалификация, за недадени от въззивния съд, съобразно нея, указания и разпределяне на доказателствената тежест. Изменението в правната квалификация на иска, предприето от въззивния съд, се заключава в подвеждането на наведените в исковата молба твърдения за обстоятелства под действащата към момента на твърдяното сключване на застрахователния договор /2013г./ относима правна уредба – тази на отменения Кодекс на застраховането,а не на Кодекса на застраховането в сила от 01.01.2016г., чиито разпоредби е приложил първоинстанционния съд. Въпреки че двете материалноправни норми имат сходен фактически състав, уреждайки по един и същи начин правоотношение по застраховка за обезпечение на банков кредит, с определение №447/15.02.2021г. въззивният състав, изрично позовавайки се на разясненията в ТР №1/2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, е дал указания на страните по отношение на подлежащите на доказване правнорелевантни факти /включително е посочил конкретните материални предпоставки, пораждането на които дължат да докажат ищците/; дал им е възможност да предприемат съответни процесуални действия, включително да ангажират доказателства във връзка с дадените указания, като е приел за допустимо като непреклудирано направеното във въззивната жалба доказателствено искане. С така предприетите от съда процесуални действия настоящият състав приема,че въззивният съд не се е отклонил от цитираната от касаторите съдебна практика на ВКС, поради което дори да бъдат счетени като осъществяващи общия критерий за допустимост формулираните от касаторите въпроси, сами по себе си не могат да обосноват допускане на касационния контрол без наличието на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Поставените в т.т.5-8 от изложението въпроси от процесуалноправен характер са релевантни, тъй като касаят задълженията на въззивния съд при осъществяването на решаващата му дейност, но и по отношение на тях не се констатира противоречие със сочената от касатора практика на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в сочената от касатора незадължителна практика, но и в други, служебно известни на състава постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и много други. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235 ал. 2 ГПК и чл. 236 ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263 ал.1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, поради което не е налице твърдяното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. От мотивите към въззивното решение е видно, че въззивният съд е извършил самостоятелна решаваща дейност като инстанция по съществото на правния спор и е формирал свои правни и фактически изводи по спора след съвкупна преценка на счетените за относими доказателства. В мотивите - противно на твърденията на касатора, съдът е изложил съображения, основани на доказателствата и приложимите към установените с тях обстоятелства правни норми, произнесъл се е по доводите и възраженията на страните, след като, както бе посочено по-горе, предварително им е съдействал, като им е дал указания и възможност да предприемат допълнителни действия за ангажиране на относими към спора доказателства. Правилността на направените от въззивния съд изводи не е предмет на производството по чл. 288 ГПК, а след като разрешението на поставените в изложението процесуални въпроси не противоречи на сочената от касатора практика на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Останалите три материално-правни въпроса не осъществяват общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване, тъй като са поставени в контекста на изводи, каквито съдът не е правил. Положителният отговор на деветия въпрос, какъвто се търси с поставянето му, не би могъл да обуслови различен правен резултат, тъй като съдът не е отрекъл необходимостта да бъде изпълнено задължението на застрахователя да плати при настъпването на застрахователно събитие,а е приел,че изобщо липсва възникнало застрахователно правоотношение между наследодателя на втория и третия от ищците и ответното дружество, покриващо риска от неговата смърт; не е приел липсата на подпис върху сертификата като единственото обстоятелство, от което да е извел липса на застрахователен договор, а е обсъдил всички относими към установяването на този факт доказателства, събрани по делото, включително е изложил мотиви защо счита,че плащането от страна на кредитополучателя, живеещ на съпружески начала със застрахованото лице – съкредитополучател, на премии не води до извод,че именно той е бил застрахован, а не съкредитополучателката –ищца. Не би могъл да постигне различен правен резултат и отговорът на последния от въпросите, предвид това,че въззивният състав не е отрекъл характера на застрахователния договор като абсолютна търговска сделка, нито е формирал извод,че по отношение на него не намира приложение разпоредбата на чл.293 ал.3 ТЗ,а е посочил,че дори при приложението й страната не се освобождава от задължението да докаже постигнато съгласие по съществените условия на договора за застраховка, каквото в случая не само не е доказано, но е и опровергано от останалите обсъдени от състава доказателства. Не е налице и сочената предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281 т. 3 ГПК, а предполага особено тежки пороци на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Постоянната и непротиворечива съдебна практика на ВКС приема, че това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Макар да се позовава на така възприеманото в съдебната практика, касаторът излага доводи, с които на практика възпроизвежда изложените в касационната жалба оплаквания за неправилност, поради неправилна интерпретация на доказателствата и несъобразяване на процесуалното поведение на застрахователя, на изводите на въззивния съд за липса на сключен с починалия кредитополучател застрахователен договор. Проверката доколко тези доводи са основателни е относима към преценката за неправилност, която касационната инстанция извършва само след допускане на касационно обжалване, за каквото в случая липсват обосновани предпоставки. Тези съображения налагат недопускане на обжалваното решение до касационен кънтрол. В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на 5490 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран Върховният касационен съд в състав на Второ търговско отделение