Определение № 3038 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 89/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. М., [населено място], чрез адвокат Д. С., и касационна жалба на Е. Г. В., [населено място], чрез адвокат Н. Б., срещу въззивно решение № 213 от 04.08.2025 г. по в.гр.д. № 48/2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 333 от 15.07.2024 г. по гр.д. № 403/2023 г. на Окръжен съд – Русе. С първоинстанционното решение М. Г. М. и Н. П. К. са осъдени солидарно за заплатят на основание чл. 45 ЗЗД на ищеца Е. Г. В. сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от непозволено увреждане, ведно със законната лихва от 10.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът на ищеца е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 70 000 лв. Касационната жалба на Е. Г. В. е срещу въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен до пълния предявен размер от 70 000 лв. а на М. Г. М. – в частта, с която е осъден да заплати 35 000 лв.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил и отговор от Е. Г. В. срещу жалбата на М. М., в който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски по реда на чл. 38 ЗАдв.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл. 45 ЗЗД от Е. Г. В. срещу М. Г. М. и Н. П. К. за солидарно заплащане на обезщетение за вреди. С влязла в сила присъда №52 от 29.04.2022 г. ответниците са признати за виновни в това, че в съучастие като помагач и извършител са причинили на ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, резултат от двустранно счупване на долната челюст, довело до трайно затрудняване дъвченето и говоренето за срок повече от тридесет дни, като деянието е извършено по хулигански подбуди - престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 1, вр. ал. 2 НК. За да възникне отговорност за вреди от непозволено увреждане, трябва да са налице четири предпоставки: противоправно действие или бездействие; вреди; причинна връзка между действието или бездействието и вредите, и вина на делинквента. Съдът е споделил правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от него фактическа обстановка, поради което е препратил към мотивите му относно основателността и доказаността на предявените искове в постановените размери, след което се е произнесъл по направените пред него възражения. Отхвърлил е като неоснователно оплакването, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди е завишен. От свидетелските показания е установено, че в нощта на деянието ищецът е намерен в безпомощно състояние от съпругата си, която го е откарала до спешното отделение в града, откъдето впоследствие по спешност е откаран във В., където му е била извършена черепно-лицева интервенция. Същата свидетелства, че устата му е била зашита и се е хранел само през сламка, като състоянието му е било допълнително влошена от вариращата кръвта захар, тъй като ищецът е диабетик. Излага, че след побоя ищецът започнал да има проблеми с очите и с един зъб, както и че унижението било голямо за цялото семейство. Посоченото е потвърдено и от другия свидетел – приятел на семейството. От представените експертни решения на ТЕЛК „Общи заболявания“ при УМБАЛ „Канев“ АД - Р. е установено, че ищецът е с диагноза „Инсулинозависим захарен диабет“ и е с 60% трайно намалена трудоспособност. От заключението по назначената по делото медицинската експертиза е установено, че на ищеца е причинено счупване на долната челюст, причиняващо болки при отваряне на устата и дъвченето за определен период от време около 30-45 дни, като пълното зарастване на костта отнема 8-12 месеца. От медицинската документация е установено, че в периода на болнично лечение от 23.05.2019 г. до 26.05.2019 г. на ищеца е извършена „закрита репозиция на мандибуларната фрактура“ в Клиника по лицево-челюстна хирургия към МБАЛ „Света Марина“ ЕАД – [населено място], като на горна и долна челюст са поставени шини, махнати впоследствие на 05.07.2019 г. Вещото лице е посочило, че при болни със захарен диабет възстановителният период може да се удължи, поради трудния контрол на кръвната захар, предвид храненето с течно-кашава храна и консумацията на храна с високо съдържание на захари. При направения на 27.05.2024 г. личен преглед на ищеца е установено, че долната челюст е напълно възстановена.

При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид, освен физическите болки и страдания, и изпитаните от ищеца чувство на срам, притеснение от външния му вид и невъзможност му да говори, поради зашиването на устата, неудобство от храненето със сламка, страх от влошаване на диабетното му заболяване, тревога, напрежение, потиснатост, чувство за малоценност, както и нарушения на съня. Посочил е още, че размерът на обезщетението е съобразен и със съдебната практика в сходни случаи и икономическите условия в страната към датата на определянето му. Във връзка с направеното възражение, че ищецът е бил с шина само около месец и се е върнал сравнително бързо към обичайните си дейности, съдът е приел, че това обстоятелство не обосновава по-нисък размер на обезщетението, тъй като общият възстановителен процес е бил в продължение на година, през която ищецът е търпял значителни неудобства, болки и страдания, допълнително влошени от диабетното му заболяване.

Съдът е отхвърлил и възраженията на ищеца, че определеното обезщетение е занижено. Приел е твърдението му за възможността да получи рефлукс по време на сън и да умре поради поставената шина, за неоснователно и опровергано от експертното заключение. Посочил е, че всички останали обстоятелства от значение за размера на обезщетението са били обсъдени и преценени и не обосновават по-висок размер на обезщетението, доколкото неговата функция е компенсаторна и не следва да води до неоснователно обогатяване.

В заключение, съдът е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните му части.

В приложеното към жалбата на М. М. изложение на основанията за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. „Когато в предмета на делото са наведени твърдения за факти и те се оспорват от страна в процеса, установяването на които е свързано със специални знания, следва ли по делото да се изслуша експертно заключение?“.

2. „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва ли да отчете икономическите условия в страната към датата на процесното увреждане с оглед общия критерии за справедливост по чл. 52 ЗЗД на съответния етап от развитието на обществото и стандартът за живот в страната, за да не става обезвредата източник на неоснователно обогатяване?“.

Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В приложеното към жалбата на Е. В. изложение на основанията за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се също, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

По първия въпрос от изложението, приложено към жалбата на М. М.:

Въпросът е относим, доколкото съгласно общото правило на чл. 154 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Безспорно е в практиката на ВКС, че неимуществените вреди се състоят във вътрешно емоционално състояние на пострадалия, поради което може да се установява само техният външен израз, като няма ограничения за използваните доказателствени средства. В този смисъл не се поставя изискване за задължително назначаване на експертиза, а е допустимо същите да бъдат установени и посредством свидетелски показания. Съдът в конкретния случай не се е отклонил от посоченото, като е направил своя извод за наличието на претърпени неимуществени вреди въз основа на целия събран доказателствен материал, включително и приетото по делото експертно заключение.

По въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД, поставен и от двамата жалбоподатели:

Въпросите относно приложението на чл. 52 ЗЗД и задълженията на съда в тази връзка са относими, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, според която съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца и други съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Размерът на присъденото обезщетение също така не може да служи като източник за неоснователно обогатяване за пострадалия. В случая въззивният съд е направил всичко това. Видно от мотивите на обжалваното решение, са обсъдени всички относими към спора доказателства и доводи на страните, като не е дадено разрешение по поставения от касаторите въпрос, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 235 ГПК, в противоречие с трайно установена съдебна практика. Становището на страните с конкретната преценка на съда на установените обстоятелства е оплакване относно правилността на обжалваното решение, която не подлежи на проверка преди допускането на касационния контрол по същество. В този смисъл е и аргументацията, съдържаща се в изложението към касационната жалба на Е. В., която е относима към основанието по чл. 281, т. 3 ГПК, а не към това по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Видно от посоченото във връзка с определянето на обезщетението за неимуществени вреди е налице непротиворечива практика, която няма необходимост от изоставяне или осъвременяването, поради което не е налице и бланкетно посоченото в изложението на единия касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По отношение на очевидната неправилност:

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване.

Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция не трябва да се присъждат деловодни разноски.

С оглед изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд