Определение № 197 от 08.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1486/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 217/09.04.2021г. по т.д.№ 2548/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260000/14.09.2020 г. по т.д.№ 2753/2019 г. на Софийски градски съд, като краен резултат е уважен предявеният от „Съни Маркет 2 „ ЕООД иск, с правно основание чл.55 ал.1 пр. трето ЗЗД, за сумата от 28 098,19 лева / предявен за сума от 29 000 лева, като частичен, при общ размер на вземането 98 710,31 лева /, съответно е отхвърлен за сума от 901,81 лева, при изложени от въззивния съд мотиви за неоснователност на вземането над размера от 28 098,19 лева, т.е. и до пълния размер на вземането от 98 710,31 лева. Първоинстанционното решение, по обективно съединения иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. първо ЗЗД и евентуалния спрямо същия иск по чл. 45 ЗЗД, като необжалвано е влязло в сила. Касаторът – ищец „Съни Маркет 2 „ ЕООД оспорва допустимостта, в евентуалност - правилността на въззивното решение. Довода си за недопустимост основава на съображението, че със същото е пререшен въпрос, решен със сила на пресъдено нещо – с решение № 1214/17.05.2018 г. по т.д.№ 5798/2017 г. на Софийски апелативен съд. Неправилността се обосновава с произнасяне на въззивния състав в противоречие с приетото в ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдът бил приел, че ипотекарният длъжник отговаря за задължението на главния длъжник до неговото погасяване, респ. че е длъжник в материалното правоотношение с кредитора, аналогично на длъжника по същото / договора за кредит /. Страната се позовава на обстоятелството, че качеството й на ипотекарен длъжник, обезпечаващ дълга на трето за настоящото производство лице – Д. К., по сключен между същата и ответника „Юробанк България ” АД договор за кредит - е приключило с успешното завършване на публичната продан по образуваното срещу Д. К. изпълнително дело за събиране вземанията на банката – кредитодатал. Поради това намира за неправилно съобразяването на междувременно настъпилата изискуемост на погасителни вноски по договора за кредит след този момент и до приключване на устните състезания във въззивното производство по настоящия спор, с оглед който размер на сумите е преценено и дали взискателят по проданта и ипотекарен кредитор - „Юробанк България „ АД е получил нещо без основание от постъпленията от публичната продан. Касаторът намира, че обективните предели на отговорността му към ипотекарния кредитор са лимитирани до размера на сумите, за които с влязлото в сила решение, по иск по реда на чл.422 ГПК / решение № 1214 по търг. дело № 5798/2017 г. на САС / са стабилизирани заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист срещу длъжника- кредитополучател, въз основа на които е образувано изпълнителното производство и проведена публичната продан на ипотекираните имоти – собственост на ищеца. Следователно, меродавен момент за преценка на дължимите от длъжника, обезпечени от ипотекарния длъжник суми по договора за кредит, е момента на приключване съдебното дирене във въззивна инстанция по производството, образувано по реда на чл.422 ГПК, но не и момента на приключване съдебното дирене във въззивното производство в настоящия спор, при това без участието на самия длъжник Д. К.. Касаторът счита въззивното решение за неправилно и предвид допуснатата от въззивния съд служебно съдебно-икономическа експертиза, за установяване размера на дълга – изискуеми вноски по договора за кредит до момента на приключване съдебното дирене във въззивна инстанция. По гореизложените съображения счита, че така събраните доказателства са неотносими към материалния спор, но преди всичко се позовава на неотправени доказателствени искания с този предмет от ответника, въпреки указаната му от първоинстанционния съд доказателствена тежест – да докаже основание за получаване на сумите - в който смисъл твърди, че е допуснато съществено процесуално нарушение. Касаторът – „Юробанк България „ АД – оспорва допустимостта, в евентуалност правилността на въззивното решение в частта му, в която е уважен предявеният иск, с правно основание чл. 55 ал.1 пр. трето ЗЗД. Недопустимостта основава на отказа на въззивния съд да спре производството по делото, на основание чл. 229 ал. 1 т.4 ГПК, до разрешаване със сила на пресъдено нещо на преюдициален, според касатора, спор – предмет на висящо съдебно производство по гр.д.№ 7110/2020 г. на СГС. Последното е образувано по осъдителен иск на „Юробанк България„АД против кредитополучателя Д. К., за осъждане ответницата да заплати на банката останалите неиздължени суми по договора за кредит, в общ размер от 39 393,96 евро / главница и лихви за забава /, извън установените за дължими с решението по реда на чл.422 ГПК. Касаторът обосновава неправилност на въззивния акт, поради ограничаване отговорността на ипотекарния длъжник до размера на изискуемите до 15.01.2021 г. / приключване на съдебното дирене в настоящата въззивна инстанция / погасителни вноски по кредита, в противоречие с чл. 150 ал. 1 вр. с чл. 174 ЗЗД, вместо до размера на всички изискуеми вноски, за събиране на които – при условията на предсрочна изискуемост - е образувано преждепосоченото гр.д.№ 7110/2020 г. на СГС. Счита за неправилно отричането на предсрочна изискуемост за част от погасителните вноски да има за последица отпадане на ипотечното правоотношение между кредитодателя - ипотекарен кредитор и ипотекарния длъжник, обезпечил с договорната ипотека целия дълг на кредитополучателя. Счита, че неизискуемостта на дълга не е равнозначна на липса на дълг, като в подкрепа сочи разпоредбата на чл. 422 ал. 4 ГПК. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната, вкл. поради необоснованост на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Съни Маркет 2„ ЕООД е предявил осъдителен иск, с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. трето ЗЗД, за осъждане на „Юробанк България” АД да му върне сума в размер на 29 000 лева. Искът е предявен като частичен, при заявен пълен размер на вземането на същото основание - 98 710,31 лева. Ищецът заявява следните обстоятелства: между ответната банка и Д. К. е сключен договор за кредит; изпълнението по договора е обезпечено чрез договорна ипотека, учредена от Д. К. върху собствени недвижими имоти; последващо същите са апортирани в ищцовото дружество, чийто едноличен собственик на капитала е Д. К.; банката се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, въз основа на които е образувано изпълнително дело и проведена публична продан на ипотекираните имоти; в полза на ипотекарния кредитор „Юробанк България „ АД е изплатена сума, съответна на главницата по заповедта за незабавно изпълнение, ведно с дължими разноски и такси за изпълнителното производство, преди влизане в сила на решението по предявен от кредитора иск, с правно основание чл.422 ГПК; с влязлото в сила решение по реда на чл.422 ГПК е прието, че към подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК не е надлежно предявена на длъжника по договора за кредит предсрочна изискуемост на целия дълг, поради което искът е уважен до размера на изискуемите към момента на подаване на заявлението погасителни вноски; така формираната разлика - между заплатеното съгласно заповедта за незабавно изпълнение и дължимото, според влязлото в сила решение по реда на чл.422 ГПК, ищцовото дружество претендира за връщане, като получено на отпаднало основание, очевидно визирайки отпаднал изпълнителен титул за част от сумите поо заповедта за изпълнение. Ищецът счита, че с публичната продан на имота е отпаднала отговорността му на ипотекарен длъжник и за всички последващо изискуеми погасителни вноски по договора за кредит не отговаря със стойността на ипотекирания имот / в рамките на която е вече заплатеното на взискателя /. Ответникът „Юробанк България„ АД оспорва иска, с довода че неизискуемостта на част от погасителните вноски не е равнозначно на липса на дълг и в размера на същите, който договорната ипотека обезпечава. Намира неправилно, в разрив с приетото в ТР № 8/2019 г. по тълк.дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, уважаване на иска по чл. 422 ГПК / с влязлото в сила решение по т.д.№ 5798/2017 г. на САС / до размера на изискуемите погасителни вноски към момента на подаване на заявлението по реда на чл.417 ГПК, вместо и тези с настъпила изискуемост до приключване на устните състезания във въззивна инстанция по същото дело, съгласно ТР. Направеното с тази обосновка искане за допълване на въззивното решение по т.д.№ 5798/2017 г. на САС, по реда на чл. 250 ГПК, е оставено без разглеждане. Всички суми по кредита остават дължими и след обезсилването на изпълнителния лист, тъй като релевантен за съществуването на дълга е валидно сключеният и действащ договор за кредит, а не изпълнителното основание, респ. изпълнителния лист, издаден въз основа на проведеното заповедно производство. Изпълнителният лист е процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото за принудително изпълнение, но не и материалноправното основание за дължимост на сумите. Неизискуемостта на вземането не засяга неговата изпълняемост, изразяваща се във възможността длъжникът да престира, в подкрепа на което страната сочи и чл. 422 ал. 4 ГПК. Ответникът е противопоставил междувременно настъпила изискуемост на всички, предявени със заповедта за незабавно изпълнение вноски – към 15.08.2018 г. възлизащи на 23 740,03 евро, вкл. на всички погасителни вноски по кредита – на основание предсрочна изискуемост, предявена на длъжника Д. К. с изявленията на кредитора в самото производство по реда на чл.422 ГПК. Първоинстанционният съд е счел иска по чл. 55 ал. 1 пр. трето ЗЗД за основателен и го е уважил изцяло като частичен, формирайки мотиви относно правопораждащите факти за цялото вземане. Приел е, че причината, поради която е отречено съществуването на цялото вземане по заповедта за незабавно изпълнение, не обвързва ипотекарния длъжник, който не е страна в заповедното и в производството по чл. 422 ГПК, но единственото основание за задържане от взискателя на сумата, получена от публичната продан на ипотекираните имоти, е проведеното законосъобразно принудително изпълнение и публичната продан, в рамките на присъденото с изпълнителния лист вземане / частично отречено с влязлото в сила решение по чл.422 ГПК /. Съдът е приел, че в конкретното принудително изпълнение на взискателя е дължим само онзи размер, който съответства на съдебно присъденото вземане – размера, за който е стабилизирана заповедта за незабавно изпълнение. Приел е, че с продажбата на ипотекираните имоти в хода на принудителното изпълнение по издадения изпълнителен лист ипотечното право на кредитора се е погасило. Последният сам е избрал за каква част от вземанията си и в кой момент да потърси съдебна защита. Сумата, получена над признатия от съда размер неоснователно е преминала у ипотекарния кредитор, който след влязлото в сила решение няма право да я задържи, тъй като няма правна възможност за повторно реализиране на ипотечното си право за същото вземане. Въззивният съд е променил правния резултат, частично отменяйки първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.55 ал.1 ЗЗД над размера от 28 098,19 лева и отхвърляйки го за разликата до предявените 29 000 лева. Изложил е мотиви за неоснователност на дължима сума над размера от 28 098,10 лева, от значение доколкото искът е предявен като частичен, при заявен пълен материален интерес от 98 710,31 лева. Позовавайки се на неизясненост на спора от фактическа страна въззивният съд е допуснал служебно СИЕ, за установяване размера на изискуемите погасителни вноски до приключване на съдебното дирене във въззивна инстанция по настоящия спор. Така съдът е преценявал дали с получената от проданта на ипотекирания имот сума е надвишен дълга, формиращ се от всички изискуеми погасителни вноски по договора за кредит, до приключване на устните състезания във воденото от него производство. Тези обстоятелства е счел за задължен да съобрази, на основание чл. 235 ал. 3 ГПК – значим за изхода на спора факт, настъпил в хода на производството. Счел е ,че само сума от 901,81 лева надхвърля размера на дължимото на взискателя по договора за кредит до приключване на устните състезания по делото, но не съобразно размера по стабилизираната, с влязлото в сила решение по реда на чл.422 ГПК, заповед за незабавно изпълнение, а и с оглед всички погасителни вноски, чиято изискуемост е настъпила до приключване на устните състезания по делото. Съдът е изложил съображения защо намира недоказана по делото настъпила предсрочна изискуемост на целия дълг, поради което съобразява уговорените в погасителния план падежи. Въззивният съд е споделил основателността на отказа на първоинстанционния съд да спре производството, до постановяване на влязъл в сила съдебен акт по гр.д.№ 7110/2020 г. на СГС, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК. Позовал се е на различие в страните и оттук на субективните предели на силата на пресъдено нещо / по гр.д.№ 7110/2020 г. на СГС ищец е банката, а ответник кредитополучателя Д. К. /, поради което решението по гр.д.№ 7110/2020 г. на СГС няма да е противопоставимо на ищцовото дружество, което може да предяви на кредитора собствени възражения срещу съществуването на дълга, вкл. на отговорността си на основание договора за ипотека. Съдът е посочил, като основание за отказа и неустановима идентичност на претендираните с иска по гр.д.№ 7110/2020 г. суми - кореспондират ли на вноските, претендирани като неоснователно погасени с постъпленията от публичната продан или кореспондират с други неиздължени погасителни вноски, като се съобрази и платеното с постъпленията от публичната продан / в който смисъл, корективно настоящият състав възприема тази част от мотивите на съда /. С въззивната жалба на „Юробанк България„ АД е подновено отправеното и пред първоинстанционния съд искане за спиране, на основание чл. 229 т.4 ГПК, до постановяване на влязло в сила решение по гр.д.№ 7110/2020 г. на СГС, в качеството му на преюдициален спор. Видно от представената искова молба / стр. 120 по номерацията на първоинстанционното дело / производството е образувано по осъдителен иск на „Юробанк България„ АД против кредитополучателя Д. К., за сума в размер на 39 393,19 евро, формирана от изискуема главница по договора за кредит – в размер на 18 752,83 евро – главница и 20 640,36 евро – законна лихва. Искът се основава на настъпила с падежа на трета пропусната погасителна месечна вноска - 15.12.2013 г. – предсрочна изискуемост, предявена с нотариална покана, като възпроизвежда развилите се предходно заповедно и производство по чл.422 ГПК, решението по което е признало вземанията на банката към кредитополучателя Д. К., формирани от изискуемите към момента на подаване на заповедта за незабавно изпълнение погасителни вноски. Като поддържа паралелно и тезата, че предсрочната изискуемост на целия дълг е надлежно предявена на длъжника в рамките на самото производство по чл.422 ГПК, кредитодателят претендира горницата от дълга по договора за кредит, над присъдения с решението по т.д.№ 5798/2019г. на САС / производството по чл.422 ГПК / размер – 18 752,83 евро, както и изтекли лихви за забава, в размер на 20 640,36 евро. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК на ищеца „ Съни Маркет 2 „ ЕООД, наред с поддържаната недопустимост на въззивното решение по гореизложените съображения, са формулирани следните въпроси: 1/ Ипотекарният длъжник длъжник ли е в материалноправните отношения между главния длъжник и кредитора ? – въпросът обосноваван поради противоречие с ТР № 4/2019 г. по тълк.дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Към кой момент следва да се определи размера на отговорността на ипотекарния длъжник – към момента на приключване на публичната продан, към момента на устните състезания в производството по чл.422 ГПК или към момента на приключване на устните състезания в последващ процес между ипотекарния длъжник и кредитора, без участието на главния длъжник ?; 3/ Към кой момент се погасява отговорността на ипотекарния длъжник - към момента на приключване на публичната продан с влизане в сила на постановлението за възлагане или към момента на погасяване на задължението на главния длъжник ?; 4/ Към кой момент ипотекарният длъжник престава да има това качество – към момента на приключване на публичната продан с влизане в сила на постановлението за възлагане или към момента на погасяване задължението на главния длъжник ?; 5 / Обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по чл.422 ГПК обвързва ли съдилищата в последващи процеси ? Може ли установено със сила на пресъдено нещо в производството по чл.422 ГПК задължение да се преразглежда в производството по иск, с правно основание чл. 55 ЗЗД, в което производство длъжникът не участва ? - всички въпроси от 2 до 5 вкл. – са обосновавани с формално посочване разпоредбата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, в титулната част на изложението. Касаторът сочи очевидна неправилност на въззивното решение, без самостоятелна обосновка на същата. Първият от въпросите е предпоставен от поддържан от ищеца аргумент, в подкрепа на основателността на иска – че ипотекарният длъжник не е длъжник в материалното правоотношение по договора за кредит. Точно това съображение е споделено и от въззивния съд / стр. 4 пар.5 изр. второ от съдебното решение /, но с пояснението, че независимо от това ипотекарният длъжник отговаря като длъжника, до размера, обезпечен с ипотеката, но за не повече от стойността на ипотекирания имот, като ипотеката не е учредена за задължението, такова каквото съществува само към един конкретен момент / в случая - на публичната продан, каквато е тезата на ищеца /. Въпросът не кореспондира с мотивите на въззивния съд, още повече, че се основава на изведено от контекста на мотивите в ТР № 4/2019 г. по тълк.дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, изречение с идентично съдържание, без да се отчете смисъла му, с оглед предмета на тълкувателното дело, конкретно – п. 2: квалификацията на ипотекарния длъжник като длъжник или трето лице, за нуждите на легитимацията му при обжалване действията на съдебния изпълнител по реда на чл.435 ГПК. Следователно, дори да се приеме за обоснован общия селективен критерий, не се явява обоснован допълнителния такъв, тъй като приетото в ТР не подкрепя тезата на ищеца по конкретния предмет на настоящия спор. Следващите три въпроса се отнасят до различните аргументи на ищцовата страна, в подкрепа на тезата й, че при предприето принудително изпълнение срещу длъжника, въз основа на определен изпълнителен титул, отговорността на ипотекарния длъжник се ограничава / в рамките на стойността на ипотекирания имот / до размера на вземането по изпълнителния титул и след публичната продан на имота се погасява, независимо от наличие на неиздължен остатък от обезпечения с ипотеката дълг. Въпросите не кореспондират със съществени за решаващите изводи на съда обстоятелства,в относимост към правното основание на иска: решението по чл.422 ГПК в конкретния случай не формира сила на пресъдено нещо за цялото вземане на взискателя, на основание договора за кредит с Д. К., в обезпечение на изпълнението на който е учредена договорната ипотека; заплатеното на взискателя от постъпилите от публичната продан суми, в повече от размера по конкретното изпълнително основание, след стабилизирането му с решението по чл.422 ГПК, е дължимо, но неизискуемо към момента на плащането, поради недоказана от кредитодателя предявена предсрочна изискуемост, т.е. отговорността на ипотекарния длъжник, ако би решил доброволно да погаси вместо длъжника, обезпечава и тази част от дълга към взискателя; към момента на предявяване настоящия иск е настъпила изискуемостта и на друга част от дълга; правното основание на което взискателят – ответник е получил плащане не е изпълнителният лист, респ. заповедта за изпълнение, стабилизирана с решението по чл. 422 ГПК, а договорът за кредит, изпълнението на задълженията на длъжника по който са обезпечени с договорната ипотека. Тези съществени аспекти, отсъстващи от въпросите, но обосновали решаващите мотиви на въззивния съд, изключват характеристиката им на правни въпроси, по смисъла на задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът се фокусира в принудителния способ за събиране на вземането от ипотекарния длъжник, макар че същият не е императивен начин за реализиране на отговорността му. Дори да се приеме, че въпросите удовлетворяват общия селективен критерий, напълно необоснован е допълнителният – с формалното цитиране на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т.4 на преждепосоченото ТР, този допълнителен селективен критерий изисква посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е провокирало противоречива практика, съответно посочена, или обосноваване на предпоставки за преодоляване на иначе непротиворечива съдебна практика, също посочена, явяваща се неправилна, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Касаторът не посочва изобщо правна норма или правен принцип, чието тълкуване обосновава тезата му. Петата група въпроси е несъответна на решаващите изводи на съда. С решението си съдът не се е ограничил до релевантност на размера на дължимото към датата на подаденото заявление по реда на чл.417 ГПК, както е сторил съдът, постановил решението по чл.422 ГПК, а счел за релевантно, с оглед правното основание на иска – връщане на получено от кредитора без основание – установяване размера на всички изискуеми задължения на длъжника, обезпечени с договорната ипотека, до приключване на устните състезания по настоящия спор, в съответствие със задължението си да съобрази всички релевантни за изхода му факти, настъпили в хода на производството, съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК. Поради това изобщо не се касае за преразглеждане на правен спор, по който вече има формирана сила на пресъдено нещо, тъй като предмета на иска по чл. 422 ГПК и предмета на настоящия иск са различни, като са постановени и между различни страни. По тези съображения е несъстоятелен и довода на касатора – ищец за недопустимост на въззивното решение, на основание чл. 299 ал.1 вр. с чл. 298 ал.1 ГПК. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК на ответника „Юробанк България„ АД, наред с поддържаната недопустимост на въззивния акт по съображенията в касационната жалба, са формулирани и въпросите: 1/ При реализирано обезпечение, собственост на ипотекарен длъжник в хода на изпълнително производство, в хипотеза на / впоследствие / отхвърлен установителен иск, поради неизискуемост на вземането, следва ли съдът да ограничи отговорността на ипотекарния длъжник само до размера на падежиралите вноски по договора за кредит ?; 2/ Отпаднало ли е основанието / по смисъла на чл.55 ал.1 ЗЗД / на получена от кредитора сума / вследствие на осъществена публична продан в хода на изпълнително дело / в случай, че вземането съществува към деня на плащането, но предсрочната изискуемост не е обявена по надлежния ред ?; 3/ Следва ли съдът да съобрази разпоредбата на чл. 422 ал. 4 ГПК и по отношение на ипотекарния длъжник в хипотеза на предявен срещу кредитора иск по чл. 55 ал. 1 ЗЗД ?; 4/ При заявено искане за това следва ли съдът да спре производството по делото, образувано от ипотекарния длъжник, с основание чл.55 ал.1 ЗЗД, до приключване на производството по предявен от кредитора срещу длъжника осъдителен иск, в който изискуемостта на вземането ще бъде съдебно установена ? – всички въпроси са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Касаторът поддържа и очевидна неправилност, обоснована с отказа на съда да приложи чл. 422 ал. 4 ГПК, както и съобразяваната от съда изискуемост на главницата по кредита, вместо съществуването й и нейната изпълняемост. Позовава се и на грешка при определяне размера на изискуемите погасителни вноски до приключване на устните състезания във въззивна инстанция. Първият въпрос не кореспондира с поддържана от страната защитна теза, в съответствие с която въззивният съд да е дължал произнасяне. Въпросът предпоставя отговор, че следва да бъдат съобразени, като получени с правно основание от взискателя, от постъпленията в публичната продан на ипотекирания имот, и суми, кореспондиращи на все още неизискуеми, вкл. до приключване на устните състезания във въззивна инстанция, парични вноски по договора за кредит. Отделно от изначалната несъстоятелност на подобна теза, страната е поддържала основание за получаване на сумите, съответно неотпаднало с обратна сила основание за това, само досежно изискуеми погасителни вноски до приключване на устните състезания по делото, вкл. при условията на предсрочна изискуемост. Следователно въпросът е чужд на решаващите мотиви на съда, вкл. съобразявайки обхвата на проведената от самия касатор защита. На втория въпрос съдът е отговорил в съответствие с тезата на касатора „Юробанк България„АД, поради което същият няма характеристиката на правен въпрос - чийто отговор би бил от естество да промени правния резултат, но без да наруши правилото за невлошаване положението на жалбоподателя, по чиято касационна жалба обосновава основание за допускане на касационното обжалване / арг. от чл. 271 ал. 1 пр. първо ГПК /. Третият въпрос не удовлетворява общия селективен критерий – предмет на спора не е издаването на обратен изпълнителен лист в полза на ипотекарен длъжник, за събиране на преждевременно събрани от взискател, в резултат на осъществена публична продан, суми. Нормата на чл. 422 ал. 4 ГПК ответникът е ползвал само като аргумент за неоснователност на предявения иск, но въззивният съд не я е коментирал и в този смисъл. Поради това въпросът е напълно чужд не само на решаващите, а изобщо на мотивите на въззивния съд. Независимо от неудовлетворяване на общия, неудовлетворен по всеки от въпросите е и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, с простото цитиране на нормата, по идентични на изложените по-горе съображения по изложението на касатора – ищец, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Четвъртият от въпросите се отнася към довода за недопустимост на въззивното решение, поради отказ да бъде спряно производството до разрешаването на преюдициален, според страната, висящ спор, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК. За недопустимостта съдът следи служебно и без обосноваване на основание за допускане на касационното обжалване, поради което коментар на въпроса и допълнителния селективен критерий е излишен. Недопустимост, обаче, не може да бъде споделена най-малкото поради липса на идентичност между страните, поради което решението по „преюдициалния” спор би било непротивопоставимо на ищеца в настоящото производство, доколкото не намират приложение хипотезите на чл. 298 ал. 2 и ал. 3 ГПК. Отделно липсва и сочената преюдициалност, дори ищецът да би участвал в производството по гр.д.№ 7110/2020 г. на СГС. Същото е образувано по осъдителен иск срещу длъжника, за събиране на целия остатък от дълга по договора за кредит, извън изискуемите към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК вноски / за които кредитодателят се ползва от стабилизиралата се с решението по чл.422 ГПК заповед за незабавно изпълнение /, предвид обявена предсрочна изискуемост на този остатък, ведно с дължими лихви за забава. Действително и в настоящото производство съдът е коментирал, като релевантно обстоятелство, размера на изискуеми погасителни вноски до приключване на устните състезания по делото, вкл. изискуеми при условия на предсрочна изискуемост – изрично отречена, като недоказана в настоящото производство. Простото съвпадение на релевантни за изхода на отделните спорове факти, подлежащи на самостоятелно изследване, не обуславя преюдициалност, по смисъла на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, съобразявайки правното основание на отделните искове. Не се обосновава и очевидна неправилност на въззивното решение.Същата е свързана с особено тежки пороци, изводими единствено от мотивите му, без анализ на действително извършените от страните и съда процесуални действия или от действително събраните доказателства и тяхното съдържание. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Самият касатор не я извежда от съдържанието на мотивите, а от собствената си теза за неоснователност на иска за връщане на получените от взискателя суми, дори за тази част от тях, чиято изискуемост не е настъпила до приключване на устните състезания във въззивна инстанция. Този извод не следва пряко от императивна правна норма, а да се отговори - дали би могъл да се изведе от чл. 422 ал. 4 ГПК - е необходимо тълкуване, което също изключва очевидна неправилност на споделеното от въззивния съд. Грешката в пресмятанията, предвид която също се твърди очевидна неправилност,, предпоставя допълнителна проверка от настоящия състав, вкл. въз основа на събраните доказателства /заключение на СИЕ / и също е несподелима, само въз основа на посочените във въззивното решение стойности. Касаторът „ Съни Маркет 2 „ ЕООД е претендирал възмездяване на разноски, понесени във връзка с осъществена защита срещу касационната жалба на противната страна – 1 030 лева, заплатено адвокатско възнаграждение, каквито следва да й се присъдят, с оглед изхода – недопуснато касационно обжалване по жалбата на „Юробанк България „ АД. Такива разноски банката не е претендирала и доказала, с оглед недопуснатото касационно обжалване и по жалбата на „Съни Маркет 2 „ ЕООД. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение