Определение № 50450 от 14.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2087/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на „Универсал Кемикал“ ООД, [населено място] и А. Ч. от [населено място] и по касационна жалба на „Финко Бул“ ООД, [населено място] срещу решение № 760 от 08.12.2021 г. по т. д. № 74/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав решение от 12.03.2020 г. по т. д. № 682/2019 г., е уважен предявеният от „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] срещу касаторите иск с правно основание чл. 464 ГПК за признаване за установено, че не съществува вземането на „Финко Бул“ ООД – присъединен кредитор по изп. д. № 20179210400556 по описа на ЧСИ, рег. № 921, с район на действие СГС, по изпълнителен лист от 04.07.2018 г., срещу длъжниците „Универсал Кемикал“ ООД, [населено място] и А. Ч., в общ размер на 141 513.26 лв., от които 136 908.10 лв. – главница по договор за кредит за оборотни средства от 15.05.2010 г. и 4 605.16 лв. – разноски в заповедното производство. В касационните жалби се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално – че е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Касаторите считат решението за недопустимо по съображения, че: ищецът не е заявил в какво качество е предявил исковете; същият не доказал активната си легитимация на кредитор, тъй като вземането му към „Универсал Кемикал“ ООД и А. Ч. не съществува поради това, че произтича от нищожен договор предвид наличието на неравноправни клаузи в него, респ. поради погасяването му по давност; за ищеца липсва правен интерес от предявяване на исковете, доколкото възражение за погасяване на процесното вземане по давност може да бъде направено само от длъжниците, но не и от друго лице. Според касаторите, при постановяване на обжалвания акт въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на релевираните от тях възражения за нищожност на процесния договор за банков кредит поради наличие на неравноправни клаузи и поради погасяването на вземанията по давност, както и в необсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, доколкото съдът се е концентрирал единствено върху свидетелските показания, без да обсъди писмените доказателства, като неправилно е тълкувал същите и е счел, че не е извършено пълно и главно доказване на достоверността на датата на съставяне на писмото от 15.04.2015 г., сдържащо признание на дълга към „Финко Бул“ ООД. В касационните жалби е изразено несъгласие и с извода, че съдлъжникът по процесния договор за банков кредит А. Ч. не се ползва от защитата по ЗЗП, защото няма качеството „потребител“, като това му качество се обосновава с факта, че същият е обезпечил кредита чрез ипотека на собственото си жилище. Подробни съображения са изложени и в подкрепа на поддържаната теза, че банката-ищец не разполага с правото да заяви възражение за изтекла погасителна давност за задълженията на своите длъжници към друг техен кредитор. Касаторите молят за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение по съображенията, изложени в касационните жалби, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ПК – очевидна неправилност, аргументирана с произнасянето по недопустими искове, в противоречие с практиката на СЕС досежно защитата на потребителите и задължението на съда да се произнесе служебно за наличието на неравноправни клаузи в договора, както и поради допуснато „тежко нарушение на закона“ – чл. 117, ал. 2 ЗЗД, доколкото вземането на кредитора „Финко Бул“ ООД е установено с влязла в сила заповед за изпълнение и поради това е недопустимо да бъде оспорвано от банката. Освен това, в приложените към касационните жалби изложения (почти напълно идентични по съдържание) са поставени следните въпроси: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви; Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе само по наведени основания с въззивната жалба; Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото; 2. За правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК; 3. За задълженията на въззивния съд за проверка на валидност, допустимост и неправилност на съдебното решение; 4. Следва ли съобразно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК мотивите на решението на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни; 5. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо приема едните и не приема другите, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои - не, кои възприема и кои - не; 6. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея; 7. Процесуалноправни въпроси, свързани с разпределението на доказателствената тежест при иска по чл. 464 ГПК; 8. Допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 464 ГПК, който се основава на твърдения на кредитора за погасителна давност, изтекла преди влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК; 9. За понятието „трети лица“ по отношение достоверността на отразената в частен документ дата; 10. Длъжен ли е въззивният съд при преценка на събраните гласни доказателства да ги прецени заедно с всички останали доказателства по делото; 11. Преклудират ли се възраженията срещу основателността на претенцията, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, включително и възраженията, че вземането е погасено по давност и допустим ли е отрицателен установителен иск, основан на тези възражения; 12. Материалноправен въпрос за погасителната давност; 13. За признанието на дълга, което произвежда предвидените в чл. 116, б.“а“ ЗЗД правни последици, свързани с прекъсването на давността; 14. Процесуалноправен въпрос дали съдът следи служебно за нищожност на клаузи в договор за кредит поради неравноправност; 15. Материалноправен въпрос за качеството потребител“ и наличието на неравноправни клаузи; 16. Процесуалноправен въпрос за наличието на правен интерес; 17. Материалноправен въпрос за качеството „потребител“ на физическо лице, съдлъжник, което е ипотекирало основното си жилище като обезпечение по кредита; 18. За възражението за погасяване по давност и може ли друг кредитор на длъжника, взискател по изпълнителното дело, при наличие на издадена заповед за незабавно изпълнение в полза на присъединен взискател, обезпечен кредитор с ипотека с оспорено вземане от конкуриращия взискател, срещу която длъжникът не е подал възражение и е влязла в сила при предявен иск по чл. 464 ГПК да направи възражение за погасяване по давност на вземането на присъединения взискател, настъпило преди влизане в сила на заповедта за незабавно изпълнение; 19. Лично ли е възражението за погасяване по давност и може ли да бъде упражнено от кредитор и по какъв процесуален ред и допустимо ли е това да стане в производство по чл. 464 ГПК или трябва да бъде упражнено само чрез иск по чл. 134 ЗЗД и в случай, че възражението за погасяване по давност не е упражнено от длъжника нито извънсъдебно, нито в рамките на изпълнителното производство, а и дългът е признат от длъжника в писмен документ и в съдебни заседания ”. По отношение на въпросите по т. 1 - т. 15 се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, (конкретно посочена в изложението); за въпросите по т. 16 и т. 17 е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решение № 4 от 11.03.2014 г. по к. д. № 12/2013 г., решение № 8 от 27.05.2021 г. по к. д. № 9/2020 г. и решение № 4 от 21.04.2021 г. на Конституционния съд на Република България, а за въпросите по т. 18 и т. 19 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без същото да е аргументирано. Освен това, касаторите молят за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение, като съображения за наличието на такава са изложени само от касатора „Финко Бул“ ООД, според когото тя произтича от разглеждането на недопустими искове; от неправилното прилагане на чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП и от допуснатото „тежко нарушение на закона“ – прилагането на чл. 117, ал. 2 ЗЗД в неговия противоположен смисъл. В изложението на касатора „Финко Бул“ ООД е направено искане и за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по въпроса: „Следва ли понятието потребител съгласно чл. 2, б.“б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори да се тълкува, че потребител може да е физическо лице, съдлъжник, което е ипотекирало основното си жилище като обезпечение по кредита, като другият длъжник по договора за кредит е юридическо лице, в което физическото лице е управител и съдружник и допуска ли Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори национално правна разпоредба като § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, в която понятието потребител е негативно дефинирано като „физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, или което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност“ и съдебна практика на националната юрисдикция, която ограничава приложното поле на института на нищожност на неравноправните клаузи в потребителските договори до наличието на формално качество потребител-физическо лице, без националният съд да разглежда по същество договорите за кредит, за да се прецени наличието на качеството на потребител и съответно на неравноправни клаузи“. Ответникът по касация – „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] – оспорва жалбите и моли за недопускането им до разглеждане, респ. за отхвърлянето им като неоснователни по съображения в писмен отговор от 11.05.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че: Ищецът „УниКредит Булбанк“ АД е кредитор на ответниците „Универсал Кемикал“ ООД и А. Ч. с вземания, произтичащи от договор за револвиращ кредит № 202 от 11.12.2009г., сключен между банката като кредитор, „Универсал Кемикал“ ООД, като кредитополучател, и А. Ч., като солидарен длъжник, за обезпечаването на който кредит физическото лице е учредило втора по ред договорна ипотека върху свой недвижим имот – апартамент, находящ се в [населено място]; За вземанията си по този договор за главница, възнаградителни и наказателни лихви, такси и разноски, банката се е снабдила със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 15890/2017 г. на Софийски районен съд, 32 състав срещу „Универсал Кемикал“ ООД, А. Ч. и „Универс Кафе“ ЕООД; Въз основа на заповедта за изпълнение е издаден изпълнителен лист, по който е образувано изп. д. № 20179210400556 на ЧСИ, с рег. № 921 срещу посочените лица; Ответникът „Финко Бул“ ООД е кредитор на ответниците „Универсал Кемикал“ ООД и А. Ч. с вземания, произтичащи от договор за заем за оборотни средства в размер на сумата 136 908.10 лв., равностойни на 70 000 евро, със срок на погасяване 18.10.2010 г., сключен между „Финко Бул“ ООД, като кредитор, „Универсал Кемикал“ ООД, като кредитополучател, и А. Ч., като солидарен длъжник, за обезпечаването на който кредит „Универсал Кемикал“ ООД е учредило втора по ред договорна ипотека върху свой недвижим имот – УПИ с площ 700 кв. м, находящ се в [населено място], район „Витоша“; За вземането си по този договор за главница и лихва „Финко Бул“ ООД се е снабдило със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 04.07.2018 г., издадени по ч. гр. д. № 17145/2018 г. на Софийски районен съд, 42 състав; С молба от 03.09.2018 г. ответникът „Финко Бул“ ООД се е присъединил като взискател в производството по образуваното от „УниКредит Булбанк“ АД изп. д. № 20179210400556 в качеството си на ипотекарен кредитор; С протокол № 126 от 12.04.2019 г., на основание чл. 462, ал. 1 от ГПК, съдебният изпълнител е предявил на страните изготвеното от него разпределение на сумата от 187 084.00 лв., събрана от публичната продан на ипотекирания в полза на „Финко Бул“ ООД имот, с което, след погасяване на вземанията за начислени незаплатени обикновени такси по ТТР към ЗЧСИ и за неплатен данък за недвижимия имот в полза на СО-МДТ „Витоша“, на основание чл. 136, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, в полза на същия кредитор са разпределени останалите суми за погасяване на адвокатско възнаграждение, съдебни разноски, законна лихва за периода от 14.03.2018 г. до 12.04.2019 г., както и част от главницата по изпълнителния лист в размер на сумата 124 949.70 лева. По основния спорен по делото въпрос за това, дали вземането на присъединилия се взискател „Финко Бул“ ООД е погасено по давност, на което възражение е основана претенцията на ищеца по чл. 464 ГПК, въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция, че към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК и образуване на заповедното производство, по което са издадени заповедта за изпълнение и изпълнителният лист, давността не е била изтекла, тъй като същата е прекъсната съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД с изричното признание на дълга, направено в съставеното от А. Ч., лично и като управител на „Универсал Кемикал“ ООД, писмо от 15.04.2015 г., адресирано до кредитора „Финко Бул“ ООД. След задълбочен анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели С. и К., допуснати с оглед заявеното от ищеца оспорване достоверността на датата на писмото, решаващият състав е счел, че същите не установяват по категоричен начин подписването на документа именно на посочената в него дата – 15.04.2015. Съобразявайки практиката на ВКС по приложението на чл. 172 ГПК (решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на IV г. о.), според която, освен в предвидените в самата разпоредба хипотези, е възможна заинтересованост на свидетеля, изразяваща се в наличието на неформални отношения, които са от естество да го мотивират да свидетелства в полза или във вреда на някоя от страните, включително съображения от етично-нравствен характер, въззивният съд е преценил, че в случая по отношение на двамата свидетели такава заинтересованост е налице. Аргументирал е същата с особените отношения на свидетеля С. с управителя на „Универсал Кемикал“ ООД и с един от съдружниците на „Финко Бул“ ООД и със собственото му признание за неговата морална ангажираност пред кредитора за връщането на сумата по кредита, като своеобразен гарант по сделката, а по отношение на свидетелката К. – със зависимостта й от свидетеля С., предвид обстоятелството, че е сътрудник в адвокатското дружество, в което той е управляващ съдружник. Освен това, въззивният съд е констатирал противоречия в показанията на свидетелите както относно обстоятелствата, при които е подписан документът, така и относно обстоятелствата, при които е бил предаден на кредитора „Финко Бул“ ООД, който е адресат на съдържащото се в него волеизявление, по-конкретно: на свидетелката не е известно къде А. Ч. е подписал писмото – при посещението му в офиса на адвокатското дружество или съгласно установената практика, проектът да му бъде изпратен по електронен път и след неговото одобрение, подписан екземпляр от него да бъде върнат в кантората, но твърди, че след приключване на срещата на Ч. със свидетеля С., последният щ е дал писмото, за да го изпрати на адресата – „Финко Бул“ ООД, докато свидетелят С. е заявил, че при оформянето на писмото в офиса на адвокатското дружество, освен него и А. Ч. е присъствала и свидетелката К., както и че по-късно в същия ден той лично го е предал на съдружника Искрен Ц., а не е възложил връчването му на някой от сътрудниците в кантората, в частност на свидетелката К.. С оглед на това и като е взел предвид липсата на други доказателства по делото, които макар и косвено да индицират, че твърдяният от свидетелите факт – съставянето на документа на посочената в него дата – 15.04.2015 г. действително се е осъществил, решаващият състав е направил извод, че по делото не е установено при условията на пълно и главно доказване признание на вземанията на кредитора „Финко Бул“ ООД, прекъсващо давността, което да е направено преди изтичането й на 18.10.2015 г., т. е. че вземанията са погасени по давност и следователно издаденият в негова полза изпълнителен лист не обективира изпълняемо право, подлежащо на принудително изпълнение. Като неоснователно е преценено възражението на „Универсал Кемикал“ ООД и А. Ч., че задължението по договора за кредит не се погасява с общата петгодишна давност, а с изтичане на десетгодишния срок по чл. 172, ал. 1 от ЗЗД на действие на ипотеката, учредена за обезпечаването му, по съображения, че с изтичане на давностния срок по чл. 110 от ЗЗД се погасява правото на иск и на принудително осъществяване на вземането, което се трансформира в естествено задължение по чл. 118 от ЗЗД, докато с изтичане на 10-годишния срок на действие на ипотеката по чл. 172 ЗЗД, ако тя не бъде подновена преди това, се погасява правото на кредитора да се удовлетвори предпочтително от стойността на ипотекирания имот, съобразно реда, който тя е придобила при вписването щ, т.е. не се погасява самото ипотечно право, а единствено привилегията за удовлетворяване на кредитора при конкуренцията с други кредитори, вписали последващи ипотеки върху същия имот. Въззивният съд не е споделил и становището на ответниците, че възражението за погасяване на иска по давност е лично имуществено право, чието упражняване зависи единствено от волята на длъжника- ответник по делото. Приел е, че това възражение не почива на друго субективно право на длъжника (какъвто е случаят с възраженията за прихващане и за право на задържане), а е насочено към запазване имуществото му чрез предотвратяване намаляването на неговите активи и затова може да бъде направено като процесуално средство за защита срещу предявения иск и от трето лице-помагач, встъпило или привлечено на страната на ответника, дори длъжникът да не е направил такова. С оглед на това е счел за допустимо ищецът по иск с правно основание чл. 464 ГПК да оспори вземането на ответника - конкуриращ взискател и поради погасяването му по давност при бездействие на длъжника да му противопостави такова възражение. По отношение заявеното от ответниците „Универсал Кемикал“ ООД и А. Ч. оспорване на материалноправната легитимация на „УниКредит Булбанк“ АД като кредитор с довода за нищожност на договора за банков револвиращ кредит за оборотни средства поради наличието на неравноправни клаузи, решаващият състав изцяло е възприел становището на първата инстанция, че в случая потребителската защита е неприложима, тъй като кредитополучател по този договор е търговско дружество – „Универсал Кемикал“ ООД и предназначението на кредита е за отпускане на оборотни средства за финансиране на търговската му дейност, т. е. по своите обективни и субективни характеристики така сключеният договор няма потребителски, а търговски характер. Като ирелевантно е преценил обстоятелството, че А. Ч., като физическо лице, е съдлъжник по кредитния договор, доколкото от една страна той не е кредитополучател по него и договорът не е сключен за задоволяване на негови нужди, а за такива, свързани с осъществяване на обичайната търговска дейност на юридическото лице-кредитополучател, а от друга – самият съдлъжник е съдружник в „Универсал Кемикал“ ООД и същевременно като негов управител осъществява органното му представителство, поради което между него и дружеството съществува тясна функционална връзка, която изключва възможността да се приеме, че при сключване на кредитния договор като съдлъжник на управляваното от него дружество той е действал като потребител, по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, извън рамките на своята професионална дейност и компетентност. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не е налице поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното решение. Обобщено, изложените от тях доводи в тази връзка са за недоказаност на материалноправната легитимация на банката-ищец като кредитор на „Универсал Кемикал“ ООД и А. Ч. и за липса на правен интерес от водене на делото, обоснована с недопустимостта банката да заяви от името на своите длъжници възражение за изтекла погасителна давност за вземането на друг техен кредитор, както и да предяви иск за сума, надхвърляща твърдяното от нея вземане. Всички тези доводи обаче, касаят основателността на предявения иск и съответно правилността на въззивния акт, а не неговата допустимост. Касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставените от касаторите въпроси. Преди всичко, следва да се посочи, че преобладаващата част от въпросите са поставени абстрактно и без връзка или в явно несъответствие с мотивите на обжалваното решение, поради което не могат да бъдат преценени като значими за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Такива са въпросите, касаещи правомощията на въззивната инстанция и задължението й да мотивира своя акт, като се произнесе по всички заявени от страните доводи и възражения и да обсъди релевантните за спора доказателства (въпросите по т. 1 – т. 7 и т. 10), доколкото касаторите не са посочили в какво именно се изразява допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение – кои са необсъдените техни доводи и възражения, кои доказателства не са взети предвид, кои са „противоречивите“ доказателства, за които съдът не се е аргументирал „кои възприема и кое – не“. Същото се отнася и за въпросите по т. 9, т. 12 и т. 13, свързани с понятието „трети лица“ по смисъла на чл. 181 ГПК и с прилагането на погасителната давност и признанието на дълга като основание за прекъсването й, като се отчете, че именно в съответствие с искането на самите ответници съдът е преценил за допустими съгласно чл. 181, ал. 2 ГПК гласните доказателства за установяване достоверността на датата на представеното от тях писмо от 15.04.2015 г., както и че не е отрекъл прекъсването на давността като последица на признанието на дълга, но е счел, че по отношение вземането на кредитора „Финко Бул“ ООД тази последица не е настъпила, защото не е доказано признанието да е направено преди да е изтекла давността. Несъответстващ на мотивите на обжалвания акт е и въпрос № 14, тъй като в случая ответниците по иска са заявили изрично възражение за неравноправни клаузи в сключения с банката-ищец договор за банков револвиращ кредит и по него съдът се е произнесъл, като е счел същото за неоснователно. Изцяло абстрактен е и въпросът по т. 16 „за наличието на правен интерес“, доколкото липсват твърдения за какъв именно правен интерес се касае. Макар и значими за изхода на делото, останалите въпроси също не могат да обосноват допускане на касационното обжалване. По отношение на въпросите по т. 8 и т. 11, свързани с това преклудират ли се възраженията, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, включително и възраженията, че вземането е погасено по давност, не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените от касаторите съдебни актове – определение № 480 от 27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на IV г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на I т. о. и решение № 781 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на III г. о. – не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като те касаят исковата защита на самия длъжник срещу издадената заповед за изпълнение, а не защитата на друг негов кредитор, който не е участвал в заповедното производство, в което е издадена тази заповед. Останалите цитирани определения не следва да се обсъждат, тъй като с тях не е допуснато касационното обжалване и поради това нямат характер на „практика на Върховен касационен съд“. Не са налице поддържаните от касаторите основания за допускане на касационния контрол и по отношение на въпросите по т. 15 и т. 17 от изложението, свързани с понятието „потребител“ по смисъла на Закона за защита на потребителите, съответно за въпрос № 15 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за въпрос № 17 – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посочените в изложението решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не доказват търдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като същите не касаят въпроса в кои хипотези дадено физическо лице има качеството „потребител“, а въпроса дали определени договорни клаузи са неравноправни, по какъвто въпрос в случая въззивният съд не се е произнесъл, доколкото е преценил, че физическото лице А. Ч. няма качеството „потребител“. Релевантна към така поставения въпрос всъщност е практиката, посочена от първата инстанция и съобразена от въззивния съд (изцяло споделяна и от настоящия състав), а именно – решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т. о., съобразно която: „Физическо лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; Обезпечението на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални /функционални/ връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото." В същия смисъл е и практиката на СЕС, която именно е в основата на цитираното решение на ВКС, поради което не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл. 290, ал. 1, т. 2 ГПК. Що се отнася до последните два въпроса, свързани с релевирането на възражение за погасяване по давност не от длъжника, а от друг негов кредитор, напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване по тях е бланкетното заявяване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с цитиране на законовата разпоредба, без да е аргументирано наличието на формиращите я две кумулативни предпоставки „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“, каквото е задължението на касаторите съобразно разясненията в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. На последно място, касационният контрол не следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът „Финко Бул“ ООД е аргументирал това основание с доводи за недопустимост на предявените искове, които обаче са относими към основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост (обсъдено по-горе) и с оплаквания за нарушение на материалния закон (нормите на ЗЗП и чл. 117, ал. 2 ЗЗД), които не покриват изведените в практиката критирии за „очевидна“ неправилност. Предвид всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. С оглед недопускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение, неоснователно е и заявеното от касатора „Финко Бул“ ООД искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставения от него въпрос. Още повече, че по същия вече е налице произнасяне на СЕС с множество решения, цитирани и от самите касатори. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на заявено искане, не се обсъжда дължимостта на разноски в полза на ответника. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК