Определение № 3106 от 26.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 2319/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

Образувано е по подадена от „Лазов 15“ЕООД частна касационна жалба, чрез адвокат И. Г., срещу Определение № 493 от 25.07.2024г. по в.ч.т.д. № 602/2024г. на Софийски апелативен съд. С посочения акт, след като е отменил изцяло Определение № 147 от 25.03.2024г. по т.д. № 170/23г. на Окръжен съд Благоевград, с което е оставено без уважение искането на „Търговска банка Д“ АД за изменение на постановеното по делото протоколно определение № 64 от 28.02.2024г. в частта за разноските, въззивният съд частично е уважил искането по чл.248 ГПК, като „Търговска банка Д“ АД е осъдена да заплати на „Лазов 15“ ЕООД сумата от 1 200 лв., с ДДС, представляваща разноски за прекратеното производство по делото. Частният касатор излага подробни съображения срещу извода на въззивния съд за основателност на възражението за прекомерност на заплатеното от „Лазов 15“ ЕООД адвокатско възнаграждение, което от 24 000 лв. с ДДС е намалено на 1 200 лв. с ДДС.

Като значими за изхода на спора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК са поставени въпросите:

1. Когато направеното от страна в процеса възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК е немотивирано и бланкетно, следва ли в този случай съдът да го остави без уважение като неоснователно само поради този факт ?

Въпросът е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, обоснована с противоречие на атакувания акт с Определение № 27/5.02.2019г. по т.д. № 1744/ 2017г. на ВКС, ІІ т.о.; Определение № 672/26.11.2019г. и Определение № 49 от 27.02.2020г., постановени по т.д. № 626/2019г. на ВКС, ІІ т.о.

2. Как следва да се изчислява минималното адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство във фазата на разглеждане на молба по чл.625 от ТЗ, когато не се стигне до откриване на производство по несъстоятелност, респективно до фазата на предявяване на вземанията, с оглед разпоредбата на чл.7, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения в последната й редакция, обнародвана в ДВ бр.88 от 04.11.2022г.?

Вторият въпрос е обоснован с допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с твърдение за необходимост от осъвременяване тълкуването на разпоредбата на чл. 7, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004г. поради настъпили промени в законодателството.

Частният касатор се позовава и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2 ГПК – в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответникът по частната касационна жалба - „Търговска Банка Д“ АД представя отговор, с който възразява срещу искането за допускане на касационното обжалване. Излага съображения и за неоснователност на подадената жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК.

Сезиран с частна жалба на „Търговска Банка Д“ АД, въззивният съд е установил, че образуваното в Окръжен съд Благоевград дело за откриване на производство по несъстоятелност на „Лазов 15“ ЕООД е прекратено с Определение от 28.02.2024г. поради оттегляне на молбите, подадени от първоначалния кредитор „Мибу 17“ ЕООД и от присъединения по реда на чл.629, ал.5 ТЗ кредитор „Търговска Банка Д“ АД. Споделен е изводът на първоинстанционния съд за дължимост на разноски в полза на ответника в хипотезата на чл.78, ал.4 ГПК. С обжалваното определение, постановено в производство по чл.248 ГПК, окръжният съд е оставил без уважение искането на „Търговска Банка Д“ АД да измени определението, с което е осъдено да заплати на ответника „Лазов 15“ ЕООД разноски в размер на 24 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по молбата на присъединения кредитор.

За разлика от първоинстанционния съд, въззивният съд е намерил за основателно своевременно заявеното възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение от 24 000 лв., с включен ДДС, договорено за процесуалното представителство по защита срещу молбата на присъединения кредитор „Търговска Банка Д“ АД. Изложените в тази връзка аргументи са, че размерът на минималното адвокатско възнаграждение във връзка с осъществено процесуално представителство във фазата на разглеждане на молбата по чл.625 ТЗ се определя като по неоценяем иск, тъй като предмет на производството не е вземането на кредитора, а състоянието на неплатежоспособност/ свръхзадълженост. Посочено е също така, че съгласно т.1 и т.3 от диспозитива на Решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съдът не е обвързан от минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.3 от НМРАВ, възлизащ в случая на 1 500 лв., като може да определи по-нисък размер от посочените в наредбата. След преценка, че делото не е сложно от фактическа и правна страна, по същото само са разменени книжа и е изготвено заключение на вещо лице, което не е прието, съставът на САС е стигнал до извода, че на ответника следва да се определи възнаграждение в размер на 1 000 лв. без ДДС или 1 200 лв. с включено ДДС.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване.

Поставеният в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК първи въпрос не съответства на данните по делото, доколкото при заявяване на възражението за прекомерност в съдебно заседание от 28.02.2024г. процесуалният представител на „Търговска Банка Д“ АД е изложил съображения, по които процесуалният представител на насрещната страна е взел отношение. При положение, че на страната е предоставена възможност за становище по направеното възражение, заявеното за пръв път в частната касационна жалба оплакване за неговата немотивираност е и недопустимо. Освен че въпросът не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, не се установява и допълнителният критерий за искания достъп до касационна проверка. Определенията на ВКС, на които касаторът се позовава, са постановени в производства по чл.248 ГПК за изменение на постановения от съответния състав на ВКС акт в частта за разноските, поради което не съдържат разрешения на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и не се включват в понятието „практика на ВКС“, използвано в текста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (в този смисъл Тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Вторият въпрос изхожда от несъгласието на частния касатор с доводите на въззивния съд, че размерът на минималното адвокатско възнаграждение във връзка с осъществено процесуално представителство във фазата на разглеждане на молбата по чл.625 ТЗ се определя като по неоценяем иск. Сочи се допуснато противоречие с материалния закон, според който в приложимата към случая редакция чл.7, ал.3 на Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения в последната й редакция, обнародвана в ДВ бр.88 от 04.11.2022г., по дела за несъстоятелност възнаграждението се изчислява на база на стойността на вземанията, въз основа на които се претендира откриване на производство по несъстоятелност, по методиката по ал.2, но не по-малко от 1 500лв., за разлика от предходната редакция на разпоредбата, според която възнаграждението се е изислявало на база стойността на предявените вземания, т.е. когато процесът се намира вече във втора си фаза и е постановено решение за откриване на производство по несъстоятелност.

На първо место следва да се отбележи констатираното от настоящия състав противоречие в мотивите към обжалваното определение, доколкото изхождайки от разбирането, че размерът на минималното адвокатско възнаграждение в този случай се определя като по неоценяем иск, съдът не е приложил кореспондиращата на това становище разпоредба на чл.7, ал.1,т.4 от НМРАВ, според която минималното възнаграждение по неоценяеми искове е в размер на 1000 лв., а се е позовал на разпоредбата на чл.7, ал.3 от наредбата. Тази неяснотата досежно волята на съда за приложимата в случая разпоредба е без значение за крайния извод, доколкото при обсъждане на възражението за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, решаващ за определяне на размера му е мотивът на въззивния съд, че след Решението на СЕС от 25.01.2024г. по дело С–438/22 не е обвързан от минималния размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.3 от НМРАВ. Съставът на САС е определил размера на адвокатското възнаграждение след преценка на фактическата и правна сложност на делото, вида и количеството на извършената от адвоката работа, които са сред изведените от практиката на ВКС критерии за определяне на справедливия размер на цената на услугата при съществуващата след решението на СЕС празнота в законодателството досежно минималните размери на адвокатските възнаграждения.Следователно, въпросът не е съобразен с решаващия за изхода на спора мотив в атакуваното определение, че при основателност на възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК съдът не е обвързан с императивно фиксираните в НМРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения. Щом няма нужното за спора правно значение, въпросът няма характеристиките на правен съгласно задължителните указания на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Неустановяването на една от кумулативните предпоставки е пречка за допускане на касационната проверка.

Не се установява и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, аргументирано с доводите, че въззивният съд погрешно е тълкувал разпоредбата на чл.7, ал.3 от Наредба № 1/2004г., както и че е разгледал и уважил бланкетно и немотивирано възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Поддържаните доводи не насочват към квалифицираната форма на неправилност, уредена в чл.280, ал.2,предл.3 ГПК, а и въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява обжалваното определение като очевидно неправилно, поради което няма основание то да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2,предл.3 ГПК.

По изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение