Определение № 50696 от 14.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2583/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „Агроимпулс 2000" ООД срещу решение № 71 /09.07.2021г. по в. гр. д. № 145/2021г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено решение № 260033/02.12.2020г. по гр. д. № 22/2020г. на Районен съд - Тервел, с което са уважени предявените от „ДЕНЕВ ЛЕС“ ЕООД против „АГРОИМПУЛС 2000“ ООД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, във връзка с чл. 266 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумата от 20 548,80 лева, представляваща сбор от издадени и незаплатени фактури, ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска - 21.01.2020г., до окончателното изплащане на сумата. Касаторът твърди, че въззивното решение е недопустимо на с оглед даденото разрешение в т.1 от Тълкувателно решение№ 1/2017г. от 09.07.2019г. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е постановено при наличие на основание по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по делото – наличие на висящо производство по тълк.д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, имащо преюдициален характер по отношение на направеното от „Агроимпулс 2000" ООД възражение за прихващане и образувано по-рано производство по т. д. № 5 /2020г на ОС-Добрич, по която няма влязло в сила решение, съответно няма и формирана сила на пресъдено нещо по възражението за прихващане по чл. 298, ал.4 ГПК. Излагат се доводи, че в производството по т.д. № 5/2020г на ОС-Добрич са предявени от същия ищец „ДЕНЕВ ЛЕС“ ЕООД искове на обща стойност 82 411,40 лева и е направено от същият ответник „Агроимпулс 2000" ООД възражение за прихващане със свое вземане в общ размер на 134 482,80 лева. Посоченото е, че разликата между размера на ищцовата претенция до размера на вземането на ответника е 52 071, 40 лева в полза на „Агроимпулс 2000“ ООД, поради което след евентуално прихващане от съда на двете насрещни вземания ще остане неприхванат остатък - вземане на ответника в размер на 52 071,40 лева. Направените от ответника „Агроимпулс 2000" ООД и в двете искови производства възражения са за насрещни вземания, които имат едно основание, но в настоящия случай възражението за насрещно вземане по разглежданото сега производство /в.гр.д.№145/2021г на ДОС/ е в размер на 22 565,92 лева, което е част от остатък от вземане в размер на 52 071,40 лева, която при всички положения няма да може да бъде прихванат с предявеното вземане на ищеца, дори и ако исковете по т.д. № 5/2020г на ДОС бъдат възприети изцяло за основателни и се уважи възражението за прихващане. Касаторът се позовава на служебното задължение на съда да следи за валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, което се разпростира и във фазата по чл.288, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Ответникът по жалбата и ищец по делото „ДЕНЕВ ЛЕС“ ЕООД, счита, че атакуваното решение е допустимо и правилно и нито едно от посочените основания за допускане на касационно обжалване не е налице. Излага становище, че тълкувателното дело никога не може да има „преюдициален характер”, защото по см. на чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК такова значение може да има само дело относно конкретно правоотношение, а не дело, което би завършило с постановяването на задължителна тълкувателна практика относно приложими по конкретните дела правни норми. Сочи, че всяко спиране на едно дело води до временно блокиране на правото на достъп до съд, до осуетяване на постановяването на решение в разумен срок и до невъзможност за извършване на действия по събиране на доказателствата. Също така ищецът счита, че не са налице предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като гр. д. № 145/2021 г. на ОС-Добрич и т.д. № 5/2020 г. на ОС-Добрич са с различен предмет, доколкото исковете са пердявени на различно правно основание. По двете производства жалбоподателят в качеството си на ответник е направил идентично възражение за прихващане като средство за защита срещу предявените искове. Намира за правилно и законосъобразно приетото от въззивния съд, че възражението за прихващане в настоящото производство е недопустимо и не подлежи на разглеждане, като не представлява основание по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК за спиране на производството по делото. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Окръжният състав е намерил първоинстанционното решение за валидно като постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му, в изискуемата форма, мотивирано и разбираемо. Също така е счел, че актът е допустим, съответно правилен. Производството по гр. д. № 22/2020 г. на Районен съд - Тервел е образувано по повод искова молба вх. № 174/21.01.2020г., с която са предявени от „Денев лес“ ЕООД срещу „Агроимпулс 2000“ ООД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, вр. с чл.266 от ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 20 548,80 лева, представляваща сбор от вземания по издадени и незаплатени фактури, които суми представляват неизплатено възнаграждение по облигационно отношение между страните по договор № 36А/2019г. за извършване на дейности в ДГТ по Обект ТП „ДЛС Тервел“, позиция № 1, сключен на 29.01.2019г., ведно със законната лихва върху горните суми, считано от датата на предявяване на исковете, до окончателното изплащане на сумите. От събраните по делото доказателства е установено следното: На 29.01.2019г. между ищеца „Денев лес“ ЕООД, в качеството на изпълнител, и ответника „Агроимпулс 2000“ ООД, в качеството на възложител, е сключен договор № 36А/2019 г. за извършване на дейности в ДГТ на Обект ТП „ДЛС Тервел“, позиция № 1, като според т. 1.2 от договора, възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва дейността по ползване на дървесина 2 983 пл. куб.м в горски насаждения в горски територии - държавна собственост, в района на дейност на ТП „ДЛС Тервел“, с предмет-извършване на добив на дървесина, извоз до временен склад и рампиране на добитата дървесина. Според т. 1.4 от договора, страните са длъжни да спазват разпоредбите на нормативните документи за ползване на дървесината от горите. Съгласно клаузи на договора: т. 4.4.8 - изпълнителят следва да осигурява присъствие на свой представител при изпълнение на дейностите по договора и при случаите на осъществяване на контрол по дисциплината на ползване от служители на СИДП ДП, ДГС/ДЛС и пр. да съдейства на възложителя последният да изпълнява своите задължения по т. 3.4.2 от договора, които са възложителят да извършва контрол на изпълнението относно количеството, качеството, технически параметри, наличие на трудови договори за работещите физически лица и професионалната им квалификация, реалната наличност на декларираната преносима техника, трактори, самоходна горска техника, да предприема действия и съдействие от компетентните органи за установяване на факти относно настъпили промени спрямо изпълнителя, вследствие на които последният вече не отговаря на изискванията на възложителя за изпълнение на дейността; т. 4.4.19 - изпълнителят е длъжен за срока на изпълнение на договора да поддържа в реална наличност декларираната от него преносима техника, трактори, самоходна горска техника и прикачен инвентар и др. изисквания на възложителя, въз основа на които е избран за изпълнител; т. 4.4.20 - изпълнителят е длъжен да допуска до работа само физически лица, назначени от него по трудов договор и притежаващи необходимата професионална квалификация. Окръжният състав е намерил всички изброени клаузи на договора, за които се твърди от ответното дружество „Агроимпулс 2000“ ООД, че не са изпълнени от ищцовото дружество „Денев лес“ ЕООД, и по тази причина последното е неизправна страна по договора, респ. заради това неизпълнение ответникът не дължи заплащане на претендираното от ищеца възнаграждение, за напълно неотносими към предмета на спора, който е, дължи ли ответникът на ищеца заплащане на възнаграждение за свършената от втория работа по изпълнение на договора, изразяваща се в добиване на дървесина, нейното извозване и рампиране. Приел е, че дори и да е налице неизпълнение на горните уговорки по договора от изпълнителя, този факт не освобождава възложителя от задължението му да заплати на изпълнителя дължимото възнаграждение за извършената по договора дейност. При множество хипотези, обосноваващи възможност за възложителя да прекрати договора, клаузите на договора предвиждат изрично, че възложителят е длъжен да заплати на изпълнителя действително извършената до прекратяването дейност /така т.3.4.8 и т.3.4.9 от договора/. Счетено е, че принципът за уговорено заплащане на реално извършената дейност от изпълнителя е въведен и с относимата за спора клауза на т. 2.2 от договора, според която заплащането се извършва на база действително добитите количества по договорената цена за един пространствен куб.м за дадения асортимент дървесина. Съдът се е позовал и на т. 2.5 от договора, съгласно която заплащането се извършва в рамките до 60 дни след изготвяне на предавателно - приемателни протоколи и издаване на фактура от изпълнителя. Въз основа на гороното решаващият състав е заключил, че за удостоверяване на свършената от изпълнителя работа /добитите количества дървесина/ е необходимо да се изготви предавателно-приемателен протокол, който е двустранен и се подписва от двете страни, като на база на протокола изпълнителят издава фактура /така т.3.3.6 от договора/. В тази връзка е и клаузата на т. 3.3.6 от договора, според която възложителят /в случая „Агроимпулс 2000“ ООД/ е длъжен да приема от изпълнителя до края на всеки месец извършената от изпълнителя „Денев лес“ ЕООД работа по действително добитото количество дървесина, като подпише двустранния предавателно-приемателен протокол. В случая процесните фактури са издадени въз основа на изискуемите предавателно-приемателни протоколи, подписани от двете страни, като с подписване на протоколите е счетено, че работата е била приета от възложителя. С оглед на това решаващият състав е наплавил извод, че приемането й е основание за издаването от изпълнителя на процесните фактури. Констатирано е, че в съдебно заседание на 07.10.2020г. пред РС-Тервел ответникът изрично е заявил, че не оспорва издаването на фактурите за процесните вземания, и е признал, че същите са осчетоводени в счетоводството на ответното дружество и че по тях не е осъществено плащане в полза на ищеца. Предвид изложеното, съдът е заключил, че при задължение на възложителя да заплати в срок до 60 дни от издаване на фактурите възнаграждение за реално извършената от изпълнителя - ищец работа, признатото от самия ответник - възложител по договора, неплащане на сумите обосновава основателност на предявения иск. Констатирал е, че размерът на исковата претенция не е оспорен от ответното дружество, което не е възразило осчетоводените стойности да не отговарят на дължимите суми за съответната изпълнена работа. При преценката за дължимост на претендираните от ищеца вземания съдът е приел за недопустимо евентуалното възражение на ответното дружество за прихващане със сумата от 22 565,92 лева - обезщетение за пропуснати ползи от неизпълнение от ищеца на договор № 36А/2019г. на задължение за сеч, извоз и рампиране на 304 пл. куб.м. дървесина акация от отдели 88а, 88л, 93а, 95д, 96з и 171л. Изложил е съображения, че идентично възражение за прихващане е направено от „Агроимпулс 2000“ ООД и в производството по висящото т. д. № 5/2020 г. на ОС-Добрич /копия от книжата по делото са приложени на листи 32-108 от в.гр.д. № 145/2021 г. на ОС-Добрич/. Това възражение за прихващане е заявено в първоначален размер от 134 482,80 лева в отговора на исковата молба /на листи 45-47 от настоящото дело на Окръжен съд - Добрич/ с вх.№ 1291/18.02.2020г. По настоящото дело възражението за прихващане е заявено с отговор вх. № 1687/05.03.2020г. Счетено е, че със съдебното възражение за прихващане се въвежда допълнителен предмет на спора, тъй като по съдебното възражение за прихващане решението на съда формира сила на пресъдено нещо /чл.298 ал.4 от ГПК/, с оглед на което е прието за недопустимо заявяването на едно и също възражение в две паралелни съдебни производства. Процесното възражение за прихващане е наведено на 18.02.2020г. първо в производството по т. д. № 5/2020 г. на ОС - Добрич, поради което по аналогия на хипотезата по чл. 299 ал.2 от ГПК е прието, че по-късно наведеното на 05.03.2020г. по в. гр. д. № 145/2021г. на Окръжен съд - Добрич възражение за прихващане е недопустимо. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се обосновава с въпросите: „1. При произнасяне на съда (с уважаване, съответно отхвърляне) по заявено възражение за прихващане с вземане на ответника, надвишаващо по размер исковата претенция, силата на пресъдено нещо цялото вземане на ответника ли обхваща или само тази част, съответстваща на размера на иска?; 2. При уважаване на възражението в хипотезата на т. 1, може ли ответникът да претендира разликата до пълния размер на своето вземане в последващ процес?“. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: С определение № 218/30.05.2022г. по ч. т. д. № 523/2022г. на I т.о. на ВКС е отменено определението на АС-Варна, с което е спряно на основание чл. 229, ал.1, т.4 ГПК въззивното производство, образувано по жалба срещу постановеното решение по т. д. № 5/2020 г. на ОС-Добрич, до приключване на производството по в. гр. д. № 145/2021г. на Окръжен съд – Добрич. Прието е, че обстоятелството, че се прави изявление за прихващане по различни дела между страните с едно и също вземане /изцяло или частично/, не води до връзка на обусловеност между производствата. Счетено е за допустимо ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца, като изцяло негова е преценката, дали ще защитава своето субективно право с иск или ще направи компенсационно изявление за цялото или за част от вземането. Налице е и позоваване на трайна и непротиворечива практика на ВКС, че е допустимо като защитно средство срещу предявен иск да се направи съдебно възражение за прихващане с насрещно вземане на ответника, дори когато се претендира самостоятелна защита на това насрещно вземане чрез предявяване на осъдителен иск в отделно производство. В тази хипотеза не е налице забраната по чл.126 ГПК, като при предявено евентуално възражение за прихващане като самостоятелно защитно средство във висящото производство, съдът при отхвърляне на главните възражения срещу иска е длъжен да го разгледа и да установи дали са налице условията за прихващане- компенсационно право на ответника и наличието на негово изискуемо вземане. Едва тогава насрещното право на ответника става част от предмета на спора и по отношение на него с влизане в сила на съдебното решение ще се формира сила на пресъдено нещо, която следва да бъде зачетена в исковото производство по предявения от ответника иск за същото вземане /решение № 193 от 18.12.2009г., т.д. № 13/2009г., ІІ т.о. и решение № 134 от 11.11.2011г., т.д. №61/2011г., І т.о. на ВКС/. Въз основа на посоченото разрешение по въпроса за съотношението между възражението за прихващане и предявен отделен иск за същото вземане е направен извод за липса на преюдициалност между двете дела /определение № 479 от 08.06.2012г., ч.т.д. №347/2012г., ІІ т.о. на ВКС/. Счетено е, че на още по-голяма основание няма процесуална пречка ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражения за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца. Посочено е, че исковият съд по всяко едно от делата е длъжен при отхвърляне на главните възражения срещу иска да разгледа и да се произнесе по евентуалното защитно възражение за прихващане на ответника. Не е споделено разбирането, че хипотезата на направено възражение за прихващане с едно и също вземане или части от него в две отделни висящи производства между едни и същи страни е идентична с хипотезата на две висящи дела между едни и същи страни, на едно и също основание, когато претенцията е с различни части на едно и също вземане /частични искове/. Налице е позоваване и на задължителната съдебна практика на ВКС, че не е налице процесуална пречка по смисъла на чл.126 ГПК за допустимост на последващия частичен иск, когато е за различна част от вземането, като в този случай производството по последващия частичен иск следва да бъде спряно на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК или двете дела да бъдат съединени за разглеждане в едно и също производство /ТР № 3/2016 от 22.04.2019г. по тълк. д. № 3/2016г., ОСГТК на ВКС/. Изложени са и допълнителни съображения, че за разлика от иска, възражението за прихващане е защитно средство на ответника в процеса, целящо отхвърляне на предявения срещу него иск, поради погасяване на двете насрещни вземания и то към един минал момент, т.е. то е погасителен способ. В хипотезата на две висящи дела между едни и същи страни, образувани по искове за защита на различни субективни притезателни права, по които ответникът е направил евентуално възражение за прихващане с едно и също вземане или част от него, не е налице връзка на обусловеност между двата спора, тъй като не е налице преюдициално правоотношение. Напълно е възможно по едно от делата изобщо да не бъде разгледано възражението за прихващане, т.е. то да остане извън предмета на спора, по който съдът ще се произнесе със сила на пресъдено нещо. Връзката на преюдициалност не се определя от момента на образуване на делото, предявяването на иска или отправянето на изявлението за прихващане, а от връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти като съдържание на конкретните правоотношения. В очертаната хипотеза няма връзка на обусловеност, а единствено е налице идентичност на активното вземане по прихващането или на части от него. При наличието на процесуалните предпоставки за разглеждане на възражението /установяване на пасивното вземане и отхвърляне на главните възражения срещу иска/, исковият съд по всяко от делата е длъжен да се произнесе по защитното възражение на ответника, като установи дали има компенсационно право и изискуемо активно вземане. Посочено е, че обратното разбиране би довело до правния абсурд да бъдат спрени и двете дела, образувани за защита на различни субективни права, по които ответникът се защитава с възражение, че вземането на ищеца не съществува, защото е погасено чрез прихващане с негово насрещно вземане или части от него. Прието е, че както образуването на делото, така и датата, на която е обективирано възражението за прихващане, са ирелевантни за определянето на момента, в който двете насрещни вземания ще се считат погасени, поради прихващане. На последно място е мотивирано, че съгласно чл.235, ал.3 ГПК, решаващият съдебен състав следва да съобрази всички релевантни за основателността на иска факти, вкл. при сбъдване на процесуалните условия за разглеждане на възражението за прихващане - и относимите за съществуването на активното вземане факти, настъпили към устните състезания по делото, вкл. наличието на друго влязло в сила съдебно решение, с което активното вземане е отречено или признато /изцяло или частично/. Налице е и позоваване на постановките на Тълкувателно решение № 2/2020г. от 18.03.2022г., т. д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, че с възражението за прихващане ответникът отправя изявление за прихващане в процеса по предявения иск, като действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, настъпва с обратна сила - от момента, в който прихващането е могло да се извърши - когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Посочено е, че активното вземане внася допълнителен предмет на делото, но погасителният ефект на прихващането настъпва в пределите на вземането, установено с иска – до размера, необходим за прихващането. Когато възражението е неоснователно, съдът уважава иска според заявения и установен размер на пасивното вземане, като самото съществуване на активното вземане се отрича със сила на пресъдено нещо, но само когато е прието, че не е възникнало или е погасено /не и когато не е настъпила изискуемостта му или липсва компенсируемост/. Когато е основателно възражението, съдът отхвърля иска /изцяло или частично/ като погасен чрез прихващане до заявения и установен размер на по-малкото от насрещните вземания. Непогасената горница след прихващането остава извън процеса, като решението поражда сила на пресъдено нещо за правопораждащите активното вземане факти. Съдът, разглеждащ иск за горницата, вкл. и възражение за прихващане с тази част от вземането, е обвързан от правоустановителната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Влязлото в сила съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по спор между страните, като е разгледал и възражение за прихващане на ответника с негово насрещно вземане от ищеца, е нов факт, който съдът, разглеждащ друг спор и възражение за прихващане със същото вземане, следва да съобрази, като прецени обективните предели на силата на пресъдено нещо. С оглед даденото разрешение в цитираната практика на ВКС, не е налице поддържаната от касатора евентуална недопустимост на акта на въззивната инстанция, обоснована с неспиране на производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК във връзка с висящ спор между същите страни по друго предходно дело, по което е направено възражение за прихващане със същото вземане. Същевременно, не е било налице и основание за спиране на въззивното производство, поради образуването на тълкувателна процедура във връзка с възражението за прихващане, тъй като, както е посочил и ищецът, „преюдициален характер” по см. на чл. 229, ал.1, т.4 от ГПК може да има само дело относно конкретно правоотношение, а не дело, което би завършило с постановяването на задължителна тълкувателна практика относно прилагането на конкретни правни норми. От друга страна, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да бъде допустано на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивното решение с формираната практика ВКС в определение № 218/30.05.2022г. по ч. т. д. № 523/2022г. на I т.о., по конкретизирания, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение №1/2010г. по тъл. д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос: „ Допустимо ли е извършването на изявление за прихващане по различни висящи дела между страните с едно и също вземане /с пълния размер на вземането или с част от него/?. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът, „Агроимпулс 2000" ООД, следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 410,98 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд