Определение № 2336 от 22.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2428/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ - МВР - [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 503/31.07.2024 г. по в. т. д. № 196/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 102/18.01.2024 г. по т. д. № 409/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-8 състав, е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Давит Ек“ ЕООД - [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване по отношение на ответника, че в полза на ищеца съществува вземане в размер на сумата 315 200 лева, представляваща неустойка по чл. 14 от Договор за обществена поръчка с рег. № УРИ 5785опд-115/29.10.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 25.08.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 25216 от 5.09.2022 г. по ч. гр. д. № 46009/2022 г. на Софийския районен съд, ГО, 35 състав. С касационната жалба се релевират основания за неправилност -материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, поради което се моли за неговата отмяна и за уважаване на предявения иск, евентуално – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Претендират се разноски. Оплакванията на касатора са насочени против изводите на съда за нищожност на клаузата за неустойка, от която произтича вземането (в тази връзка се твърди допуснато противоречие с Тълкувателно решение от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС), както и се поддържа, че въззивният съд не е имал основание да извършва проверка относно действителността на клаузата, поради липса на своевременно заявено възражение за нейната нищожност (твърди се противоречие с Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС). Навеждат се и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивния съдебен акт. Искането за достъп до касация се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси, като разрешени в противоречие с практиката на ВКС, евентуално – като значими за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/. Може ли въззивният съд да признава за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради това, че предвидената в договора методика за изчисление на дължимата неустойка за забава води до изчисляване на размер на неустойката, който е многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди? 2/. Може ли въззивният съд да се произнесе служебно по възражение за нищожност на неустоечна клауза, когато нищожността не произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, като не е уведомила страните предварително, че ще се произнася по нищожността на клауза на облигационен договор? 3/. Може ли въззивният съд да признава за нищожна клауза за неустойка, която не е обезпечена с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др., за която в съдържанието на решението не е изследван видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна), както и видът на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част, като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, поради това, че според решаващият съдебен състав уговорената неустоечна клауза излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като още към момента на сключване на процесния договор тази клауза създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора? 4/. Може ли въззивният съд да признава за нищожна клауза за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради това, че според решаващия съдебен състав уговорената неустоечна клауза излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като още към момента на сключване на процесния договор тази клауза създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, без в съдържанието на постановения съдебен акт да са изложени мотиви, защо решаващият съдебен състав счита процесната клауза за неустойка за излизаща извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като в съдържанието на постановения акт единствено е изложен изводът на съда за нищожността, но не и предпоставките, въз основа на които съдът е стигнал до този свой извод? 5/. Следва ли въззивният съд да обсъди всички представени от страните доказателства в мотивите на постановеното от него съдебно решение и да постанови акт, в който да прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правнорелевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени, както и въз основа на кои доказателства, както и кои доказателства счита за негодни, неотносими и недостатъчни за установяване на релевантния факт? Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК се мотивира с доводи за недопустимо позоваване на нищожност на неустоечната клауза от страна на ответника, доколкото такова е направено едва във въззивното производство и то по спор, свързан с изпълнение на договор за обществена поръчка. Против подадената касационна жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от насрещната страна – „Давит Ек“ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, с мотивирано становище за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и с оглед предпоставките на чл. 280 ГПК приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е приел от фактическа страна, че с Договор за обществена поръчка № 5785опд-115/29.10.2020 г. Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ - МВР - [населено място] е възложила на „Давит ЕК“ ЕООД - [населено място] извършването на следгаранционно обслужване на леки автомобили от марката „Опел“ за срок от 24 месеца, считано от подписването на договора, на обща стойност 1 600 000 лева, с включен ДДС, при цена на един човекочас сервизен труд - 2.40 лева, с включен ДДС. Със Заявка № 2А/ 26.01.2021 г. на изпълнителя бил възложен ремонта на лек автомобил „Опел Астра“ с рег. [рег.номер на МПС] - „диагностика и ремонт на двигател“ и с приемо-предавателен протокол от същата дата автомобилът бил предаден в автосервиза на ответника. С приемо-предавателен протокол от 25.03.2022 г. същият бил предаден на възложителя след извършването на заявените авторемонтни дейности. Изпълнителят издал фактура № 48880/28.03.2022 г. за извършените ремонтни дейности, включително и основен ремонт на двигателя, на обща стойност 7 223.69 лева, с включен ДДС. С писмо № УРИ 578500-5446/ 28.06.2022 г. ответникът бил уведомен, че във връзка със забавеното изпълнение на ремонта на автомобила е начислена неустойка в размер на 315 200 лева, която трябва да бъде платена в десетдневен срок от получаването на писмото по посочената банкова сметка. От правна страна въззивният съд е приел, че правоотношението между страните е възникнало по силата на договор за изработка, валидно сключен при условията на Закона за обществените поръчки. Основателността на претенцията по чл. 92 ЗЗД е обусловена от установяването от ищеца при условията на пълно и главно доказване на валидно уговорена клауза за неустойка за забавено изпълнение и забава на изпълнителя, за която той отговаря. Защитната теза на ответника е основана на генералното възражение, че уговорката за неустойка за забава е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. Доколкото дължимостта на неустойката е предпоставена от установяването на правопораждащия факт - виновно забавено изпълнение, съдът е обсъдил основанията за възникване на отговорността на изпълнителя. Според чл. 2 от договора срокът за приемането на превозното средство в сервиз на изпълнителя бил 24 часа, считано от датата на получаването на заявката от възложителя, а този за извършването на основен ремонт на двигателя - 20 работни дни от приемането на автомобила в сервиза на изпълнителя. Страните не спорят, че автомобилът е бил предаден на изпълнителя на 26.01.2021 г. и приет от възложителя след извършването на ремонта на 25.03.2022 г. - 394 дни след изтичането на срока по чл. 2, ал. 5 от договора. След като е разгледал и е приел за неоснователни възраженията на ответника за липса на забава, евентуално за безвиновност на същата, съдът е достигнал до извода, че ответникът е изпълнил ремонтните дейности по Заявка № 2А/ 26.01.2021 г. на възложителя - „диагностика и ремонт на двигател“ на лек автомобил „Опел Астра“ с рег. [рег.номер на МПС], със забава от 394 дни, като забавата не се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Забавеното изпълнение обуславя ангажирането на отговорността на изпълнителя за заплащането на уговорената в договора неустойка, в случай, че такова задължение е валидно възникнало, предвид своевременно въведеното от ответника възражение за нищожност на неустойката в хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. По него въззивният съдебен състав е приел, че уговорката в чл. 14 от договора, която предвижда при забава на изпълнение на задължение по договора изпълнителят да дължи неустойка в размер на 0.05 % от общата цена по чл. 12, ал. 1 за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от общата цена на договора, излиза извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, предвид разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ВКС, ОСTK. Изложени са съображения, че в съответствие с мотивите на тълкувателния акт преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, при съобразяване с вида на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част, както и на съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В случая причинените на ищеца вреди от забавеното изпълнение се съизмерват единствено с претърпяната загуба, тъй като възложителят е държавно учреждение и не може да използва автомобилите за стопанска дейност, от която да реализира печалба, за да може да претендира вреди и под формата на пропуснати ползи. Освен това забавеното извършване на ремонтните дейности не е довело до влошаване на общото техническо състояние на автомобила, което означава, че претърпяната от възложителя загуба може да се свързва единствено с евентуалната обезценка в резултат на „остаряването“ му, което пък е от значение само при продажбата на автомобила, и не се отразява на нормалната му експлоатация. При това положение е очевидно, че размерът на уговорената неустойка надвишава несъизмеримо очакваните от забавеното изпълнение на задължението вреди, тъй като независимо от това, че в хипотезата на чл. 92, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вредите от неизпълнението не е нужно да се доказват, да се приеме, че вследствие на забавата от 394 дни за извършването на ремонта автомобилът се е обезценил с 315 200 лева, противоречи на здравия разум. В съответствие с изложеното е формиран извод, че при забавено изпълнение само на част от общия обем възложена работа, а не на цялата поръчка, неустойката ще изпълни своите функции единствено ако бъде начислена само върху стойността на изпълнената със закъснение работа - именно тогава възложителят ще бъде обезщетен за вредите вследствие забавеното изпълнение на съответната част от работата, а изпълнителят ще бъде санкциониран за забавеното й изпълнение. В настоящия случай съдът е приел, че неустойката би изпълнила присъщите й функции, ако нейният размер се изчислява при база цената на извършените ремонтни работи по конкретния автомобил, остойностени в издадената от изпълнителя фактура - 7 223.69 лева, с включен ДДС. При преценката дали забавеното изпълнение на задължението е съществено или за незначителна негова част, следва да бъде отчетено, че стойността на извършената със забава част от работата - 7 223.69 лева, отнесена към общата стойност на договора - 1 600 000 лева, съставлява едва 0.0045 % от общия обем работа. При това положение единственият възможен извод е, че определеният съгласно чл. 14 от договора размер на неустойката - 800 лева за всеки ден просрочие (0.05 % х 1 600 000 лева), при цена на изпълнената със забава част от работата - 7 223.69 лева, несъмнено накърнява добрите нрави, тъй като изгубвайки предназначението си да служи за обезщетяване на кредитора за претърпените вреди, неустойката се превръща в средство за неоснователното му обогатяване. В заключение е прието, че уговорката в договора - размерът на неустойката да се изчислява не върху стойността на изпълнената със забава част от работата, а върху стойността на общия обем на работата (включително и върху останала част, която е била изпълнена в срок) е нищожна, като накърняваща добрите нрави. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Относно естеството на правния въпрос като обща селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е постановено Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверка за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба по същество (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая първите четири въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не удовлетворяват общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондират с изложените от въззивния съд мотиви, респективно – на правнорелевантната воля на съда, обусловила обжалвания краен резултат. Посредством тяхното формулиране в действителност са изложени оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите, касаещи действителността на клаузата за неустойка, респективно се иска формиране на преценка относно правилността на същите, каквато в настоящата фаза от касационното производство не е допустимо да се извършва (извън хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК). На първо място съставът на въззивния съд е приел, че разгледаното от него възражение за нищожност на неустоечната клауза е своевременно предявено от ответното дружество (това се установява и от отговора на исковата молба, в който са релевирани фактически обстоятелства в подкрепа на заявеното, че клаузата нарушава добрите нрави), поради което въпросът относно служебното произнасяне на съда по нищожността на договорната клауза не притежава нужното за спора правно значение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С въпроси № 1, № 3 и № 4 се оспорва спазването от страна на въззивния съд на критериите, примерно посочени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, относно това, кога клаузата за неустойка в търговските договори може да се квалифицира като нищожна поради накърняване на добрите нрави, с оглед на което същите следва да се квалифицират като основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Дори въпросите да бъдат обобщени и преформулирани, по тях не се установява наличието на допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по въпроса за нищожността на неустойката на основанието по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД въззивното решение не се намира в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е преценил съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди към момента на сключване на договора, като е акцентирал върху това, че забавата в ремонта на един единствен автомобил не може да обуслови действителност на задължение за неустойка, изчислено на базата на стойността на целия договор, без да се изхожда от конкретното неизпълнение; при извършването на тази преценка съдът е имал предвид именно вида на неустойката, както и естеството на задължението на ответника (непарично) и неговата стойност, вида на неизпълнението и пр., като е формирал изводите си въз основа на всички релевантни в конкретния случай факти и обстоятелства. Последният въпрос (относно процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния акт по съществото на спора) също не може да обуслови допускане на исканото касационно обжалване. Макар да е принципно значим, спрямо него не се установява релевираната от касатора допълнителна селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е обсъдил в нужната за надлежното мотивиране на решението степен както доводите и възраженията на страните, така и релевантните към предмета на спора доказателства. Тъй като спорът относно действителността на клаузата за неустойка е изцяло правен, без значение за изхода на делото е последната част от въпроса (а именно длъжен ли е съдът да посочи кои доказателства счита за негодни, неотносими и недостатъчни за установяване на релевантния факт). Предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация не следва да се обсъждат, тъй като са бланкетно заявени и мотивирани с това, че „порокът на постановеното решение е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото“, поради което съдът не е надлежно сезиран с разглеждането на това допълнително основание. Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност по смисъла на цитираната разпоредба представлява квалифицирана форма на неправилност, пряко установима от мотивите на обжалвания съдебен акт и изразяваща се в превратно приложение на закона, приложение на несъществуваща правна разпоредба или грубо нарушение на правилата на формалната логика, от каквито пороци обжалваното въззивно решение не страда. При този изход на делото в настоящата инстанция в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските за неговата защита, доказани в размер на 15 642.53 лв. и представляващи надлежно уговорено и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение. Мотивиран от горното съставът на Върховния касационен съд, Второ търговско отделение