Определение № 784 от 04.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 715/2012 г.

Производството е образувано по касационна частна жалба на „ Н. „ против определение № 12 668 / 31.07.2012 год. на Софийски градски съд, ІІ А гр. отд., постановено по ч.гр.д.№ 8431 / 2012 год., в частта, в която със същото е отменена заповед от 07.03.2012 год. по ч.гр.д.№ 7110 / 2012 год. на СРС, 25 състав, в частта по присъдени в полза на жалбоподателя – заявител в заповедното производство разноски, за разликата над сумата от 2 445 лв. и до претендираната сума от 4 775, 29 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение относно недължимост на разликата, обоснована с прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение, в какъвто смисъл частната жалба на З. М. съдържа изричен довод за прилагане нормата на чл. 78 ал.5 от ГПК във връзка с Наредба № 1 /2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Жалбоподателят намира неправилно несъобразяването с пар.2 от ДР на Наредбата, предвид липсата на законова делегация в текста на чл.36 ал.2 от ЗАдв. за приемането й. Оспорва определението като неправилно, поради слизане под минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, извън трикратния размер съгласно пар. 2 от ДР на Наредбата, т.е. в размера определим съгласно чл. 7 ал.5 вр. с ал. 2 т.4 от същата / при интерес от 74 000 лева – дължимо минимално възнаграждение от 1 190 лв., при присъдено от въззивния съд от 965 лева /. Позовава се на липса на извършена от въззивния съд преценка по действителното основание на възражението - за липса на правна сложност на делото. Представя изложение по чл.274 ал.3 ГПК във всички хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Ответната страна - З. М. - оспорва частната жалба, с довод за недопустимост, тъй като атакуваното определение не попада в хипотезите на чл.274 ал.3 т.1 и т.2 от ГПК. В евентуалност оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване в сочените от жалбоподателя хипотези - всички - на чл.280 ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, първо търговско отделение констатира, че касационната частна жалба е подадена от надлежна страна и при спазен преклузивен срок по чл.275 ал.1 ГПК и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. Неоснователно е възражението за недопустимост на касационната жалба срещу определението. Налице е основание за обжалване по чл.274 ал. 3 т.2 от ГПК - с определението на въззивния съд се разрешава по същество – с частичен отказ за заявителя, материалноправен по своя характер спор относно дължимите в заповедното производство разноски, въведен от законодателя и като самостоятелен предмет на обжалване, съгласно чл. 413 ал.1 от ГПК. В този смисъл се касае за аналогични на наведените с ТР № 1 / 17.07.2001 год. на ВКС / т. 6, пар. 3 от мотивите / съображения за допустимост на касационното обжалване / в ТР посочени за определенията по чл.192 ал.4 ГПК отм. и за самостоятелното произнасяне по разноските по брачни дела /, независимо от изрично уреденото обжалване, принципно указващо на двуинстанционен контрол. В случая доводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение е изрично наведен с жалбата по чл.413 ал.1 ГПК, поради което не се касае за произнасяне по молба с правно основание чл.248 ГПК. Не се касае и за функционална обусловеност на касационната обжалваемост на определението на въззивния съд, в частта за разноските по заповедното производство, от необжалваемостта на акта, в частта в която съдът се е произнесъл по жалбата с правно основание чл.419 ал.1 ГПК - срещу разпореждането за незабавно изпълнение и издадения изпълнителен лист. Кумулативно са предявени чрез жалби права на различни правни основания - чл.413 ал.1 ГПК и чл.419 ал.1 ГПК, а не се претендират разноски за производството по чл.419 ал.1 ГПК. В този смисъл функционална обусловеност е налице спрямо обжалваемостта на евентуалния иск по чл.422 от ГПК / в настоящия случай преодоляващ минималния праг за касационна обжалваемост по търговско дело, съгласно чл.280 ал.2 от ГПК /, макар същият да няма за предмет установяване размера на разноските в заповедното производство / реш.№ 40 от 05.06.2012 год. по т.д.№ 148 / 2011 год. на І т.о. на ВКС /, но доколкото въз основа на влязлото в сила решение се реализират правни последици по заповедта и в частта по присъдените разноски, в зависимост от отхвърлянето или уважаването на иска. Жалбоподателят е формулирал следните въпроси: 1 / Може ли съдът да присъжда адвокатски хонорар под минимално определения в Наредба за минималните адвокатски възнаграждения ?; 2 / Може ли съдът да намали адвокатския хонорар без да излага мотиви за наличие на основанието по чл.78 ал.5 от ГПК ?; 3 / Може ли съдът да присъжда по-малък адвокатски хонорар от договорения между адвоката и клиента ? и 4 / Има ли законова делегация, съгласно чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата, за определяне размера на адвокатския хонорар ?. Не са разграничени отделни приложими хипотези на чл.280 ал.1 от ГПК спрямо всеки от поставените въпроси, освен приложението на чл.280 ал.1 т.2 и т. 3 ГПК по четвъртия въпрос. Първите три въпроса, макар относими към предмета на спора и произнасянето на въззивния съд, касаят преценка на правилността на определението му, като постановено в противоречие със закона - чл.78 ал.5 ГПК вр. с Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - присъждане възнаграждение под минималните прагове на чл. 7 ал.5 вр. с ал. 2 т.4 от Наредбата и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - твърдяното немотивиране на определението в аспект на „ правната сложност „ на делото, като единствено обуславяща намаляване на възнаграждението на основание чл.78 ал.5 ГПК. Основанията за неправилност на определението са различни от основанията за допускане на касационното обжалване .Не е поставен правен въпрос по приложението на процесуална норма, в тълкуването на която съдът да е вложил смисъл, различен от вложения от законодателя. Определението не е мотивирано с изричен довод за допустимо слизане под минимума, определен за възнагражденията в чл.7 от Наредбата, нито за ирелевантност на преценката на „ правната сложност „ на делото при произнасяне по възражение по чл. 78 ал.5 от ГПК. Третият от поставените въпроси изобщо не е обсъждан от въззивния състав, тъй като е в логично несъответствие с нормата на чл.78 ал.5 от ГПК, достатъчно ясно указваща намаляване именно на договореното между страната и процесуалния й представител възнаграждение при липса на друга алтернатива. Следователно, първите три въпроса не покриват общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК, макар преценка по същите да се явява относима при проверка правилността на определението. Дори да биха се възприели като покриващи общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, не са обосновани допълнителни селективни критерии по чл. 280 ал.1 т. 1- 3 ГПК. Приложената съдебна практика на Върховен административен съд не попада в съдебната практика, визирана в т.1 и т.3 на разпоредбата вр. с т. 2 и т.3 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Определение № 265 / 30.05.2012 год. по гр.д.№ 1419 / 2011 год. на ВКС не е постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК ,в отговор на някой от така поставените въпроси. Няма противоречива съдебна практика по въпроса, че при произнасяне по възражение на основание чл.78 ал.5 от ГПК съдът не може да слезе под минималните размери на адвокатски възнаграждения, съгласно раздел ІІІ-ти на Наредбата. Четвъртият от въпросите, уточнен в съответствие с правомощието на настоящата инстанция, съгласно ТР 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, се отнася до тълкуване понятието „ минимално определен размер съгласно чл.36 от ЗАдв. „ в нормата на чл.78 ал.5 от ГПК, в зависимост от наличието и обхвата на законова делегация за приемане Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на основание чл.36 ал.2 от ЗАдв.. Практически въпросът рефлектира до приложението на пар.2 от ДР на Наредбата при формиране „ минималния размер „ под който не би могло да бъде намалено адвокатското възнаграждение поради прекомерност, който въпрос е обусловил решаващите мотиви на въззивното определение. В този смисъл, въпросът покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 от ГПК. Този въпрос е в предмета на бъдещо произнасяне на ОСГТК с тълкувателно решение, по образувано тълк.д. № 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, поради което и на основание чл.292 ГПК настоящото производство следва да бъде спряно до приемането му. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение