Определение № 3452 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2353/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Е. Д. М., подадена чрез назначения му процесуален представител адв. И. Ю. срещу определение № 3425/11.03.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 12542/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 34563/02.10.2023 г. по гр. дело № 30474/2023 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение, като се поддържа, че СГС неправилно квалифицирал предявения по делото иск като такъв по чл. 2б от ЗОДОВ, вместо по чл. 49 от ЗЗД.

В изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено също чрез адв. Ю., като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: обвързан ли е съдът от посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск. Навежда се допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че по този правен въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 12/27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. От страна на жалбоподателя се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че това произнасяне на СГС правело обжалваното определение и очевидно неправилно.

За да постанови обжалваното въззивно определение, СГС е приел, предвид изложените в исковата молба фактически твърдения, че жалбоподателят-ищец претендира от ответника Върховен касационен съд (ВКС) заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца на разглеждане и решаване на нак. дело № 1018/2019 г. на ВКС в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, като е посочил, че в исковата молба изрично се твърди, че описаните неимуществени вреди са причинени от нарушаване на правото на ищеца на разглеждане и решаване на делото в разумен срок – чрез бавене на делото. Съдът е констатирал, че в исковата молба не са изложени твърдения за нарушаване на конкретни норми от правото на Европейския съюз (ЕС), поради което не е възприел посочената от ищеца правна квалификация по чл. 2в от ЗОДОВ. Въззивният съд е приел, че материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ има действие от датата на влизането `и в сила, откогато и занапред обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ. Приел е и че по приключени производства, искът с по чл. 2б от ЗОДОВ е допустим само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от 6 месеца от постановяване на окончателния акт, съгласно § 9 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 98/2012 г. Въззивният съд е изтъкнал, че по делото е безспорно, че административна процедура по чл. 60а и сл. от ЗСВ не е била проведена – ищецът не е подал заявление по този ред срещу актове, действия или бездействия на ответника ВКС, с които се нарушава правото му на разглеждане на делото в разумен срок. Съдът е съобразил и че с исковата си молба ищецът претендира обезщетението за вреди от забавено разглеждане само на касационното производство по нак. дело № 1018/2019 г. на ответния ВКС, но не и от неразумна продължителност на делото във всичките му инстанции, като ищецът изрично твърди, че вредите са търпени от него в периода от 12.11.2019 г. – след образуването на делото пред касационната инстанция и в резултат на разглеждането му от ответния ВКС. Също от твърденията на ищеца, както и при извършена служебна справка въззивният съд е установил, че на 16.04.2020 г. е постановено решение по нак. дело № 1018/2019 г. на ВКС, с което решение е приключило касационното наказателно производство. С оглед това съдът е приел, че след като това производство е приключило след влизане в сила на чл. 2б от ЗОДОВ, съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДВ, приложимият ред за търсене на обезщетение за вреди от бавно правосъдие е по ЗОДОВ, а не по общия ред. По тези съображения въззивният съд е намерил за неоснователни доводите в частната жалба (поддържани и в частната касационна жалба) за приложение в случая на чл. 49 от ЗЗД. В заключение СГС е приел, че предявеният по делото иск по чл. 2б от ЗОДОВ е недопустим поради липса на установената в чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ абсолютна процесуална предпоставка, при което за ищеца липсва право на иск по чл. 2б от ЗОДОВ.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав на ВКС намира следното:

В соченото от страна на жалбоподателя-ищец решение № 12/27.01.2016 г. по гр. д. № 4014/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС са дадени следните разяснения: В чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ има действие от датата на влизането `и в сила, откогато и занапред обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия може да се търси само по реда на ЗОДОВ, съгласно чл. 8, ал. 1 от същия. По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ е допустим само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение, съгласно чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ, като право да подадат заявление за обезщетение по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ имат и лицата, чиито национални досъдебни и съдебни производства са приключили към датата на влизане на закона в сила и не са изтекли повече от 6 месеца от постановяване на окончателния акт, съгласно § 9 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 98/2012 г. В останалите случаи – когато производството е приключило с окончателен акт преди повече от 6 месеца от влизане в сила на измененията на ЗОДОВ, публикувани в ДВ, бр. 98/2012 г., лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на гл. III-„а“ от ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б от ЗОДОВ. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок, на основание чл. 49 от ЗЗД. Съставът на ВКС е посочил, че в този смисъл са и решение № 579/10.12.2010 г. по гр. д. № 377/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 362/21.11.2013 г. по гр. д. № 92/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Изтъкнато е и че съгласно константната съдебната практика, съдът не е обвързан от правната квалификация, дадена от ищеца с исковата молба, а въз основа на фактите в обстоятелствената част на исковата молба, съдът следва да определи сам правната квалификация на предявените искове, като не винаги правната квалификация, дадена от ищеца, е тази, която следва да определи съдът. По конкретното дело съставът на ВКС е приел, че въпреки изложените в исковата молба твърдения на ищеца, че наказателното производство е приключило преди повече от 6 месеца преди влизане в сила на изменението на ЗОДОВ, въззивният съд по делото е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ. Съставът на ВКС не е възприел тази правна квалификация, като е приел, че предявените от ищеца обективно съединени искове са с правно основание чл. 49 от ЗЗД.

Видно от гореизложеното, въззивният съд в обжалваното определение по настоящото дело, изцяло съобразявайки се с разясненията, дадени в посочената от страна на жалбоподателя-ищец практика на ВКС, е определил правната квалификация на предявения по делото иск, не както тя е посочена от ищеца в исковата молба – чл. 2в от ЗОДОВ, и не както се поддържа в частната жалба на ищеца – по чл. 49 от ЗЗД, а по чл. 2б от ЗОДОВ – въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, че ищецът търпял процесните неимуществени вреди след 12.11.2019 г. – в резултат от твърдяното забавено разглеждане и на нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на касационното нак. дело № 1018/2019 г. на ответния ВКС, което е приключило с постановеното по него решение от 16.04.2020 г. – повече от 7 години след влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ. С така приетото, въззивният СГС е разрешил поставения от страна на жалбоподателя-ищец правен въпрос (обвързан ли е съдът от посочената в исковата молба правна квалификация на предявения иск), не в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени надлежни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика; напротив – както стана ясно, приетото от въззивния съд е в пълно съответствие с практиката на ВКС.

В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение