Определение № 50039 от 01.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 111/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. К. К., представлявана от адв.Е. П., срещу решение № 574 от 08.09.2021г. по в.т.д. № 2597/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което е потвърдено решение № 434 от 29.01.2019г. по т.д. № 120/2017г. на Благоевградски окръжен съд, Гражданско отделение, 10 състав. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от А. К. К. срещу „Пеллегуд“ ЕООД иск за заплащане на сумата от 100 000 лева, представляваща равностойността на притежавания от ищцата дружествен дял от капитала на ответното дружество, дължима поради прекратяване на членственото ѝ правоотношение в хипотезата на чл.125, ал.2 ТЗ към 09.08.2017г.

Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е отдал необходимото значение и тежест при анализиране на доказателствата в тяхната съвкупност за установяване на действителното икономическо състояние на дружеството към датата на прекратяване на членственото ѝ правоотношение. В тази връзка твърди още, че съдът е игнорирал представените писмените доказателства, безспорно установяващи обстоятелството, че останалите съдружници са правили всичко възможно, за да я изключат от дружеството. Изразява несъгласие с извода на съда, че представените протоколи на УС на дружеството не следва да се вземат предвид като доказателство за размера на внесените от нея парични суми в негова полза. Счита, че въззивният съд, като не е зачел приетите съгласно указанията на ВКС писмени доказателства, не е изпълнил задължението си за пълно и всестранно обсъждане на събраните доказателства.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката, без да формулира конкретен правен въпрос, поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение с т.1 и т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. При позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК сочи като обуславящи изхода на делото следните въпроси:

1. Има ли законово изискване писмените доказателства за установяване на направени от един съдружник вноски в едно дружество да представляват първични счетоводни документи и да следва да се ползват като основание за счетоводни записвания и съставяне на счетоводен баланс?

2. Законно ли е съдът да постановява благоприятно решение в полза на страна, която черпи този благоприятен изход от собственото си противоправно поведение?

3. Задължен ли е съдът да обсъди обективно, всестранно и пълно събраните доказателства и да достигне до обективната истина по делото?

Касаторката поддържа също, че е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът „Пеллегуд“ ЕООД, представляван от адв.А. Р., оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения за липса на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, респ. за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено след отмяна на предходно въззивно решение по т.д. № 2325/2019г. на Софийски апелативен съд с решение № 160 от 03.12.2020г. по т.д. № 2634/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. Въззивният съд, съобразно дадените в отменителното решение задължителни указания, е събрал писмени доказателства – протокол от 01.07.2012г. на УС на „Пеллегуд“ ЕООД, протокол от 18.08.2012г. на УС на дружеството; протокол от 17.08.2012г. на УС на дружеството; протокол от 17.10.2012г. на УС на дружеството; предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, договор за гаранция от 22.03.2012г., както и е допуснал съдебно – счетоводна експертиза.

Въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към мотивите му. Приел е за безспорно установено, че ищцата А. К. К. е била съдружник в ответното дружество, като е притежавала 25 % от неговия капитал – 1 дружествен дял на стойност 5001 лева, но е прекратила членството си в същото по реда на чл.125, ал.2 ТЗ, считано от 09.08.2017г., както и че имуществените последици между дружеството и напусналия съдружник следва да се уредят въз основа на счетоводен баланс към 31.08.2017г. По отношение на спорните въпроси за наличие на предпоставките на чл.125, ал.3 ТЗ и за размера на дружествения дял на напусналия съдружник решаващият съдебен състав се е позовал на практика на ВКС и е изложил съображения, че в компонентите за формиране на равностойността на дела не се включват записванията в пасива на баланса на собствения капитал и резервите, а изчислението се извършва въз основа на т.нар. чист актив – без собствения капитал, резерви и финансов резултат; изплащането на равностойността на дружествения дял се извършва, когато сумата на активите превишава сумата на тази част от пасива, която се включва при формирането на капитала към момента на прекратяване на участието; в случай че сумата на активите е по – ниска от сумата на пасива, не е налице капитал, от който на прекратилия участието си съдружник да се изплати делът му. Възприел е заключенията на приетите в първоинстанционното и въззивното производство съдебно – счетоводни експертизи, като е акцентирал на установеното от тях, че към 31.08.2017г. ответното дружество е декапитализирано. Намерил е, че този извод се подкрепя и от представения междинен счетоводен баланс на дружеството към 31.08.2017г. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че съвкупният анализ на представените по делото доказателства не установява наличието на материалноправните предпоставки за уважаване на иска, тъй като не е налице капитал, от който да се изплати делът на ищцата. Изложил е съображения, че приетите писмени доказателства и допуснатата съдебно – счетоводна експертиза не обосновават промяна в направения извод, тъй като според неоспореното от страните заключение на експертизата описаните протоколи от 01.07.2012г., 17.08.2012г. и 27.03.2012г. не са счетоводни документи, не са носители на счетоводна информация и не могат да се ползват като основание за счетоводни записвания и съставяне на счетоводен баланс. Акцентирал е върху разяснението, дадено от вещото лице в съдебно заседание, че за да могат тези протоколи да бъдат източник на счетоводна информация, е следвало въз основа на тях да бъдат изготвени първични счетоводни документи – приходни касови ордери, счетоводни записвания на банката, но такива не са съставени. Като е отбелязал подробното обсъждане в заключението на счетоводните записвания във връзка с придобития от ответника недвижим имот, намерили отражение и в представения междинен счетоводен баланс към 31.08.2017г., въззивният съд е приел, че по същество са обсъдени и съставеният предварителен договор от 27.03.2012г. и касаещият го договор за гаранция от 22.03.2012г., изтъквайки липсата на поискани допълнителни разяснения от вещото лице. Намерил е, че в съответствие с указанията на ВКС вещото лице се е запознало с представените документи, давайки заключение, че от проверените счетоводни документи за периода от регистриране на дружеството до 31.08.2017г. счетоводството е водено редовно при спазване на изискванията на Закона за счетоводството и счетоводните стандарти, като не се налага изработването на вариант на нов междинен баланс към 31.08.2017г. Приел е, че наличието на проблеми между съдружниците, създаването на пречки за упражняване на участието на съдружника в дейността на дружеството, „източването на дружеството от останалите съдружници“ преди момента на прекратяване на участието на напусналия съдружник в дружеството, съответно постановяването на решение по предявен от последния иск по чл.74 ТЗ за отмяна на решение на общото събрание на дружеството за изключването му, са ирелевантни за спора, тъй като не установяват факти и обстоятелства във връзка с фактическия състав на чл.125, ал.3 ТЗ. Изтъкнал е липсата на доказателства, установяващи, че посочените от ищцата действия са довели до влошаване на финансово – икономическото състояние на дружеството към момента на прекратяване на участието ѝ в дружеството, съответно че действителното финансово – икономическо състояние на дружеството към 31.08.2017г. е различно от установеното от представения междинен финансов баланс и заключенията на съдебно – счетоводните експертизи. Въззивният съд е намерил за неоснователни и наведените възражения за направени от ищцата вноски, които не са намерили отражение в счетоводството на ответника, като е изложил съображения, че макар вещото лице да е съобразило направените от А. К. вноски и изтеглените от нея суми в брой, липсата на първични счетоводни документи, съставени от ответника, или други доказателства, установяващи реалното внасяне на суми по сметката на дружеството, не обосновава различен извод от направения, че „Пеллегуд“ ЕООД е декапитализирано към 31.08.2017г.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице първото поддържано основание за допускане на касационен контрол - противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението касаторката е повторила оплакванията си от касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил обективно, всестранно и пълно събраните по делото доказателства, но не е посочила конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който е осъществено твърдяното противоречие с т.1 и т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, липсата на посочен от касатора правен въпрос с характеристиките по чл.280, ал.1 ГПК е самостоятелно и достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. За касационната инстанция не съществува задължение да извежда значимия за изхода на спора правен въпрос от оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение и въведените от него касационни основания. Твърдението, че обжалваното решение противоречи на цитираното Тълкувателно решение, тъй като въззивният съд не е осигурил правилното приложение на императивен материален закон, не съставлява материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Поставеният от касаторката първи материалноправен въпрос, макар да се отнася до част от мотивите на въззивния съд, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд действително е съобразил заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според която представените от ищцата протоколи от 01.07.2012г., 17.08.2012г. и 27.03.2012г. не са счетоводни документи, не са носители на счетоводна информация и не могат да се ползват като основание за счетоводни записвания и съставяне на счетоводен баланс при липса на изготвени въз основа на тях първични счетоводни документи – приходни касови ордери, счетоводни записвания на банката. За да достигне обаче до извода си за неоснователност на наведените от ищцата възражения за направени от нея вноски, които не са намерили отражение в счетоводството на ответника, въпреки изискванията на чл.3 и чл.6 ЗСч, въззивният съд е изложил и съображения, че липсват и други доказателства, установяващи реалното внасяне на суми по сметката на дружеството. Следователно въззивният съд не е игнорирал, а е взел предвид представените от ищцата писмени доказателства, имащи характера на частни свидетелстващи документи, като ги е обсъдил в съвкупност с всички събрани по делото доказателства и е достигнал до извод за недоказаност на твърденията ѝ за направени вноски. Несъгласието на касаторката с този извод на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Вторият въпрос не може да се квалифицира като правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изразява застъпената в касационната жалба теза за неправилен решаващ извод за неоснователност на иска. Въпросът е поставен във връзка с твърдението на касаторката за противоправно поведение на ответника, противно на извода на въззивния съд за липса на такова. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл.290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК.

Поставеният трети процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства и обсъждане на доводите на страни и приетите за установени правнорелевантни факти. Мотивите към въззивното решение позволяват да се направи и извод, че съдът е съобразил задължителните указания на отменителното решение на ВКС, като е обсъдил приетите при новото разглеждане на делото писмени доказателства, представени от ищцата, и е допуснал съдебно – счетоводна експертиза за проверка на счетоводните записвания. При наличие на постоянна практика по поставения процесуалноправен въпрос, от която въззивният съд не се е отклонил, е неоснователно искането за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от изброените пороци.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касаторката не се дължат разноски. На ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като не са ангажирани доказателства, че такива са направени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение