Определение № 766 от 21.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 1140/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] - [населено място] срещу Решение № 1744 от 07.11.2012 г. по гр.д. № 1343/ 2012 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено Решение № 56 от 13.01. 2012 г. по т.д.№ 409/ 2009 г. на СГС, с което е уважен искът на [фирма] - [населено място] срещу [фирма] - [населено място] по чл. 236 ал. 2 ЗЗД за 40 000 лв. - обезщетение за ползване за периода 01.04.2003 г. - 30.06.2004 г. и е постановено друго, с което за същата сума е уважен искът на основание чл. 59 ЗЗД, и на ищеца са присъдени разноски за двете съдебни инстанции разноски 4665 лв. и по частна жалба на [фирма] - [населено място] срещу Определение по делото №2370 от 21.12.2012 г., с което въззивният съд е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил ответника да плати на ищеца още 3352.50 лв. разноски за двете съдебни инстанции. В касационната жалба се съдържа оплакване за неправилност и необоснованост на решението. В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи решения процесуалноправен въпрос: какво е значението на собствеността на имота за квалификацията на иска за обезщетение за ползване след прекратяване на наемен договор, по който поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, което аргументира с Р.№ 134/08.05.2009 г. по гр.д. №185/2008 г. на ВКС, ІV г.о., евентуално поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика. Жалбоподателят сочи решените материалноправни въпроси: 1.налице ли е изпълнение по чл. 75 ал.1 изр.1 ЗЗД, ако по време на съдебен спор между наемателя и трето лице за собствеността на наетия имот, наемателят изпълнява задължението си по чл. 232 ал. 2 ЗЗД на наемодателя, 2.приложима ли е разпоредбата на чл. 75 ал. 2 изр. 2 ЗЗД по отношение на собственика на наетия имот по време на висящ спор за собствеността между собственика и наемодателя, по които въпроси поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като липсва съдебна практика и ще се даде отговор на въпроса кому наемателят следва да плаща наемната цена. В частната жалба жалбоподателят прави оплакване за неправилно определяне на размера на разноските. Счита, че в адвокатското възнаграждение на ищеца не се включва ДДС, което не съставлява възнаграждение и съгласно §2а от Нар.№1/2004 г. на ВАС размерът на възнагражденията е без включен ДДС. Поддържа, че за първоинстанционното производство неправилно му е определено възнаграждение 1710 лв., като юрисконсултско възнаграждение и неправилно съдът се е позовал на чл. 7 ал. 2 от Нар.№1/2004 г. на ВАС вместо да присъди разноски в размера на направените от ищеца разноски за един адвокат 4200 лв. Заключава, че дължи разноски за двете съдебни инстанции 6260 лв., поради което освен присъдените с решението разноски, с обжалваното определение е следвало да се присъдят и разноски 1595 лв. Ответникът по касационната жалба [фирма] - [населено място] - ищец по делото - по съображения, изложени в писмен Отговор с дата 11.12.2012 г., оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, както и по същество касационната жалба, като неоснователна. По съображения, изложени в писмен Отговор с дата 21.01.2013 г. оспорва частната жалба, като неоснователна. Ответникът по жалбите [фирма] - трето лице помагач на страната на ответника - не изразява становище по същите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него частично е отменено и потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която искът за обезщетение за ползване на 4/5 ид.ч. от недвижим имот е уважен за 40 000 лв. на основание чл. 236 ал. 2 ЗЗД и да уважи иска на основание чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е изложил, че учреденото ТД [фирма] е преобразувано в [фирма], вписано с Решение от 16.08.1999 г., при условията на универсално правоприемство. Посочил е, че [фирма] е собственик на 4/5 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], подробно описан, въз основа на правоприемство от [фирма], в чиито капитал имотът е внесен като непарична вноска, вписана в Търговския регистър с Р. от 21.03.1994г. по ф.д.№7791/ 1992 г. на СГС. Съдът е аргументирал, че през процесния период 01.04.2004 г. - 30.06.2004 г. ответникът е заемал имота въз основа на наемен договор от 26.10.1992 г. за срок от 10 години, сключен между [фирма] и посочените физически лица, от една страна, като наемодател, и „С.”, като наемател и че [фирма] е уведомило Банката, че е носител на правото на собственост по силата на апортната вноска. Посочил е, че с Писмо вх.№4406/ 22.09. 1997 г. ищецът е уведомил Банката, че при неплащане в тридневен срок на наема за м.09.1997 г., прекратява договора за наем и претендира връщане на имота, с последващи писма изрично се е противопоставил на продължаващото ползване от Банката и с Писмо от 19.11.2002 г. е поискал плащане на обезщетение. Съдът е обосновал, че доколкото ищецът излага фактически твърдения, формирайки основанието на исковата претенция и предвид заявеното в петитума искане, че обезщетението се търси от собственик, а не от бивш наемодател по прекратено наемно правоотношение, искът е с правно основание чл. 59 ЗЗД. Като е изследвал налице ли е обедняване на ищеца следствие ползване на имота от ответника и какво е основанието, даващо право на ищеца да ползва имота и да получава добиви, от каквито е лишен, съдът е приел, че с вписването в търговския регистър на апортната вноска, последната е породила транслативен ефект и ищецът се легитимира като собственик на 4/5 ид.ч. от имота, ползван от Банката, че ищецът е упражнил надлежно правото си да прекрати договора за наем, затова за собственика е възникнало правото да претендира от бившия наемател обезщетение за ползване, което за исковия период, определено от експертизата е 44 365.44 лв. по средни пазарни цени, и е уважил иска до предявения размер 40 000 лв., с която сума ищецът след прекратяване на договора за наем се е обеднил от нереализирани доходи от неползването на имота. Съдът е приел за неоснователен довода на Банката, че не е била надлежно уведомена от ищеца за промяна в собствеността, поради което е приел, че направеното изявление за прекратяване на наемното правоотношение е породило правни последици, като е прекратена облигационната връзка между страните по наемното правоотношение. По искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение: По процесуалноправния въпрос: какво е значението на собствеността на имота за квалификацията на иска за обезщетение за ползване на недвижим имот след прекратяване на наемен договор, е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, което жалбоподателят основава на Р.№ 134/ 08.05.2009 г. по гр.д.№ 185/2008 г. на ВКС, ІV г.о. и в което не е обсъждан въпросът за правото на собственост върху имота, предмет на прекратения договор за наем вероятно поради липса на спор между страните по този въпрос. Създадена е съдебна практика по чл. 290 ГПК от ВКС, задължителна за долустоящите съдебни инстанции за правното основание на иска за обезщетение за ползване при спор за собствеността на имота, предмет на договор за наем: Р.№ 150/10.11.2009 г. по т.д.№ 766/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№151/10.11. 2009 г. по т.д.№811/2008 г. на ВКС, ІІ т.о. Тази практика е в смисъл, че когато ищецът предявява иска, като собственик на имота и се изследва правото на собственост, искът за заплащане на обезщетение за ползване на собственика срещу бившия наемател след прекратяване на договора за наем, е с правно основание чл. 59 ЗЗД, като при иска с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД въпросът за собствеността не е предмет на спора и собствеността не подлежи на изследване, в който случай е от значение дали ищецът е бил наемодател и дали договорът за наем е прекратен. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената съдебна практика, поради което дори и да се приеме за основателен доводът на жалбоподателя, че по въпросът е създадена противоречива съдебна практика, основан на посоченото решение, това противоречие е преодоляно, поради което е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Неоснователно е и искането по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК с оглед посочената съдебна практика, създадена на основание чл. 290 ГПК. По материалноправните въпроси: 1.налице ли е изпълнение по чл. 75 ал. 1 изр.1 ЗЗД, ако по време на съдебен спор за собствеността между наемодателя и трето лице, наемателят изпълнява задължението си за плащане на наем към наемодателя и 2.приложим ли е чл. 75 ал. 2 изр. 2 ЗЗД по отношение на собственика по време на висящ спор за собствеността между собственика и наемодателя, по които въпроси поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, Посочените въпроси не са предмет на обсъждане от въззивния съд и не са релевантни за спора, тъй като както и да се решат, това няма да се отрази на изхода на делото. Въззивният съд е приел, че ищецът е уведомил Банката за придобиване на собствеността върху част от имота с вписаното увеличение на капитала и че ищецът валидно е упражнил правото да прекрати договора за наем, затова Банката му дължи, като на собственик, сумата, с която се е обеднил от нереализирани доходи за ползването на имота. С оглед установените обстоятелства по делото относно уведомяването от ищеца на Банката за придобиване на собствеността и за прекратяване на наемния договор, съдът не е правил изводи относно приложението на чл. 75 ал. 2 ЗЗД, доказателства не са събирани, нито е имало доводи на ответника, че е платил обезщетението на друго лице - наемодател, поради липса на уведомление от ищеца, че е придобил собствеността - на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, е овластено да получи изпълнение по договора за наем, поради което по тези въпроси не следва да се обсъжда поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. По частната жалба: Тъй като с въззивното решение съдът в полза на ищеца е присъдил разноски 4665 лв. за двете съдебни инстанции - 75% от общо направените разноски съобразно обстоятелството, че от трите предявени иска един е уважен, а другите два са отхвърлени, с обжалваното определение е изменил решението в частта за разноските и е присъдил на ищеца още 3 352.50 лв. разноски за двете съдебни инстанции. Изложил е съображения, че е допусната грешка в решението при определяне на разноските и е посочил, че ищецът е направил общо за двете инстанции разноски 12 560 лв. и има право на 75% или 9420 лв., а ответникът е направил разноски за двете инстанции общо 5610 лв. (900 лв. държ.такса, 3000 лв. - адв.хонорар и 1710 лв. юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционния съд), от която сума има право на 25% или 1402.50 лв. След извършена компенсация на дължимите от страните суми, съдът е заключил, че ищецът има право на разноски 8017.50 лв. и над присъдените с решението разноски, е присъдил още 3352.50 лв. Частната жалба е неоснователна. Несъстоятелен е доводът на частния жалбоподател, че размерът на адвокатското възнаграждение на ищеца следва да се приеме без начисления ДДС, който не съставлява възнаграждение и защото съгласно §2а от Нар.№1/2004 г. на ВАС размерът на възнагражденията е без включен ДДС. В посочената разпоредба е прието, че размерът на минималните адвокатски възнаграждения, определени с Наредбата, е без включен в тях ДДС и за случаите, в които клиентът дължи този данък, същият се начислява към адвокатското възнаграждение съобразно изискванията на данъчните закони. В договорите за правна защита и съдействие и за двете съдебни инстанции е уговорено и платено възнаграждение за един адвокат 4200 лв. плюс 840 лв. ДДС, поради което платеното от [фирма] възнаграждение общо 5040 лв. следва да бъде съобразено при изчисляване на разноските по делото, дължими от ответника - данъкът е начислен отделно, тъй като не е част от цената на услугата и той се дължи, тъй като е платен от ищеца. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че за първоинстанционното производство размерът на възнаграждението, което му се следва за представляването му от юрисконсулт, следва да е равно на това на ищеца. Правилно въззивният съд е определил възнаграждението в размера, посочен в чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1 на ВАС и съдът няма задължение да определи размера съгласно договореното между ищеца и упълномощения от него адвокат адвокатско възнаграждение. С оглед изложеното жалбоподателят следва да плати на ответника по жалбата 360 лв. - разноски за касационната инстанция. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение