Определение № 2228 от 05.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2947/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 20 от 11.01.2024 г. по гр. д. № 294/2023 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 8031 от 13.05.2022 г. по гр. д. № 1753/2019 г. на РС-Петрич, с което е бил отхвърлен предявеният от Д. И. М., заместен в процеса по реда на чл.227 ГПК от наследниците си С. Д. Банкова и И. Д. М., против С. В. П., София В. П. /Н./, В. П. В., В. П. П., Е. П. М., М. И. Н., Н. И. В., И. И. Л., В. И. С., С. Ц. Л., Г. А. Л., Л. А. Г., В. А. Л., С. Д. Л., З. Д. С., С. Д. Л., Т. Г. М., Б. Г. Л., Х. Г. М., И. А. М. и М. А. К. иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ за признаване за установено, че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място], [община], И. М. И., б. ж. на [населено място], [община], и наследодател на първоначалния ищец, е бил собственик на недвижим имот, представляващ нива от 1,6 дка, находяща се в местността „Чаирлък“, землището на [населено място], при съседи: Ф. Ст.В., С. Н.И., М. Ат. Д., Г. Ст.В. и С. Н.И., който имот попада в имот [№] по КВС на [населено място], реституиран на наследниците на В. П. П. и в имот № 89067, реституиран на наследниците на Х. М. Л., които са наследодатели на ответниците по предявения иск.

Въззивният съд е приел, че претенцията по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ се основава на влязлото в сила решение № 88/14.04.2005 г. по гр. д. № 20/2005 г. на Районен съд – Петрич, с което на основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ е било признато правото на наследниците на И. М. И. да възстановят собствеността си върху процесната нива от 1, 6 дка в местността „Чаирлък“, землището на [населено място]. Спорът произтича от обстоятелството, че с решение от 14.06.2005 г. на ОСЗ-П. правото на възстановяване на тази нива е признато, но според последващо решение № 19084 от 09.09.2005 г. нивата попада в два други имота, които вече са реституирани на наследниците на В. П. и Х. Л., а именно: 0, 688 дка в имот № 89066 и 0, 572 дка в имот [№] по КВС, което обуславя възникналия спор за материално право.

За да отхвърли иска по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ въззивният съд се е позовал на приетата съдебно-техническа експертиза, както и на разпита на изготвилото я вещо лице в съдебно заседание на 13.04.2022 г., а също и на свидетелските показания.

Прието е, че според вещото лице процесната нива от 1,6 дка, записана под б. „д“ в нотариалния акт от 07.10.1940 г., за собственик на която е признат наследодателят на ищците И. М. И., представлява поземлен имот № 440 по Плана за оземляване на бежанците, изготвен през 1929 г. за [населено място], [община]. В този план фигурират и поземлени имоти, които са записани на името на наследодателите на ответниците - В. П. ( № 452) и Х. Л. ( № 453). И трите имота са отделни един от друг и имат свои самостоятелни граници. Имот № 440 по плана от 1929 г. не попада нито в имот № 89066, нито в имот № 89067 по Картата на възстановената собственост. Липсва съвпадение и между имот с № 440 по плана от 1929 г. и имота, за който е издадено решението от 14.06.2005 г. на ОСЗ-П.. Границите на имота по това решение са били установени по КВС чрез т. нар. анкетиране (по чл.18д, ал.4 ППЗСПЗЗ) и са били заснети след показването им на място от наследниците на И. М. И.. Според това заснемане общата площ на този имот е 1465, 81 кв. м. и попада върху 5 други поземлени имота – 687, 86 кв. м. върху имот № 089066, възстановен на наследниците на В. П.; 571, 52 кв. м. върху имот [№], възстановен на наследниците на Х. Л.; 159, 91 кв. м. върху имот [№], който е общински полски път; 45, 68 кв. м. върху имот [№], възстановен на наследниците на Х. А., и 0, 84 кв. м. върху имот № 089072, възстановен на наследниците на Ф. В.. В заявлението (с вх. № 84/10.12.1991 г.), по което е стартирала реституционната преписка (с № 19084/91 г.) за възстановяването на собствеността върху земеделски земи на наследниците на И. М. И., имотите от нотариалния акт от 07.10.1940 г. са заявени като един имот с площ от 13, 450 дка. Тази площ напълно кореспондира с общата площ на имотите по самия нотариален акт. Реституцията по цитираното заявление е била извършена още с решение № 19084/25.05.1999 г., с което са били възстановени общо 4 имота в местността „Чаирлък“, чиято площ дори е по-голяма от заявената, защото се равнява на 13,514 дка. Тези възстановени четири имота по картата на възстановената собственост представляват имот с № 089021 (с площ от 2, 665 дка), имот с [№] (с площ от 3, 929 дка), имот с [№] (с площ от 1, 622 дка) и имот с [№] (с площ 5, 298 дка). Затова и последващото искане за реституиране на имота, за който сега се спори по делото, всъщност води до дублиране. Видно от изготвената от вещото лице комбинирана скица, части от имот [№] по КККР / на наследниците на В. П./ и от имот [№] по КККР / на наследниците на Х. Л./, не попадат в границите на процесния имот - нива от 1. 600 дка, имот /парцел/ [№], находящ се в местността „Чаирлък“, землището на [населено място] по Картата за оземляване от 1929 г., тониран в оранжево на скицата.

Прието е, че според свидетелите Б. С. и С. Б. нивата от 1, 6 дка на И. М. И. е разположена в местността „Чаирлък“ в землището на [населено място] е била внесена в ТКЗС около 1958 г. В тази местност са се намирали и ниви на В. П. и Х. Л., които са били отделени от първата посредством стар път (калдъръм), като между всички тях е имало видими белези, отграничаващи ги една от друга. Нивите са били внесени в ТКЗС по едно и също време, при което границите помежду им са били заличени, защото целият район е бил превърнат в един общ селскостопански поземлен блок.

При тези данни въззивният съд е приел, че е налице правен интерес от предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като имотът, за който ищците претендират, според ОСЗ попада в части от имоти, които вече са възстановени по ЗСПЗЗ на ответниците, в качеството им на наследници на В. П. и Х. Л..

Прието е, че в производство по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, когато се твърди, че имотите на наследодателите на ищците и ответниците са били съседни, както е в настоящия случай, спорът е за точното местоположение на имотите.

Прието е, че не е налице идентичност между процесния имот и имота, сочен от ищците като собствен на наследодателя им. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице, както и на изслушването му в проведеното открито съдебно заседание на 13.04.2022 г. пред районния съд. Според вещото лице квадратурата на имот с [№], възстановен на наследниците на Х. Л., е с площ от 2, 639 дка, при заявена такава от 1, 5 дка, а на имот с [№], възстановен на наследниците на В. П. - разликата е 732 кв. м. в повече от заявеното, но това като позиции на място не засяга имота на ищците с № 440 по плана от 1929 г. Прието е, че свидетелите в показанията си сочат, че съседи на имота на И. М. И. били ниви на В. П. и Х. Л., но ниви на тези лица са съседи и на възстановения с окончателен административен акт имот [№] с площ 5, 298 дка на наследодателя на ищците с решение № 19084/25.05.1999 г. на ПК (сега ОСЗ - П.), който имот се намира в същата местност. Доколкото по местоположението на претендирания имот той не попада в тези, реституирани на ответниците (в случая липсва съвпадение между имота, за който общият наследодател на ищците разполага с надлежен титул за собственост и имота, който се претендира от ищците), не се доказва наследодателят на ищците да е бил собственик на процесния имот към минал момент – внасяне на имота в ТКЗС.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца И. Д. М..

Жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно, тъй като в нарушение на приетото в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд отказал да допусне нова техническа експертиза с друго вещо лице, въпреки направеното във въззивната жалба искане и въпреки че делото е останало неизяснено от фактическа страна. Позовава се на обстоятелството, че с въззивната жалба били изтъкнати обстоятелства за предубеденост на вещото лице по делото – служебни отношения между него и съпруга на една от ответниците. Мотивът, с който въззивният съд отказал да допусне нова експертиза, бил необоснован.

Жалбоподателят оспорва крайния извод на вещото лице, а оттам и на съда, че липсва идентичност между процесния имот и имота, притежаван от наследодателя на ищците. Неизяснен по делото останал въпросът как са били възстановени имотите на ответниците и как е трябвало да бъдат възстановени, при съпоставка с плана от 1929 г. Не било изяснено дали имотите на страните се припокриват, при положение, че на ответниците са възстановени имоти с по-голяма площ от притежаваната и при положение, че с решение на ОСЗ е прието, че имотите се припокриват и е налице спор за материално право. Припокриването било установено и от вещото лице при отговора на въпрос 3, б.“Б“, а и от съда, но вместо да уважи предявения иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, съдът го отхвърлил. Неверен бил изводът на съда, че нивите на наследодателя на ищците в процесната местност с обща площ от 13,450 дка са били възстановени по реда ЗСПЗЗ през 1999 г. и че процесната нива се дублирала с възстановената площ. Този извод влизал в противоречие с решението на съда от 2005 г. по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и последващото решение на ОСЗ, с което се признава правото на възстановяване на този имот, както и данните по уведомление № 582/20.09.1993 г., съдържащо отказ за признаване на собственост върху 3,850 дка в местността „Чаирлък“, част от заявените 13,450 дка в същата местност.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Задължен ли е съдът да събере и обсъди правнорелевантните за спора доказателства, както и да допусне експертиза, когато това е необходимо за изясняване на фактическите обстоятелства по спора и е наведено съответното възражение във въззивната жалба;

2. Може ли съдът да обоснове своите правни и фактически изводи за неоснователност на исковите претенции на ищеца, без да изпълни своето задължение за обсъждане в мотивите към решението всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие к ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория – с решение № 199 от 27.12.2018 г. по гр. д. № 4766/2017 г. на ВКС, I-во г. о.

Ответниците М. И. Н., Г. А. Л. и З. Д. С. са подали отговори на касационната жалба, с които я оспорват. Останалите ответници не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение по иск с правно основание чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Според т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.

Въззивният съд не е нарушил даденото разрешение, въпреки че е отказал да уважи искането за допускане на повторна техническа експертиза с ново вещо лице. Приетата в първата инстанция експертиза е изключително подробна, дава точни и ясни отговори на поставените задачи, които илюстрира със седемнадесет броя приложения, онагледяващи изводите на вещото лице. Тази експертиза изяснява категорично и еднозначно основния спорен въпрос дали има припокриване между имота от 1,6 дка в честността „Чаирлък“, притежаван от наследодателя на ищците към момента на образуване на ТКЗС, и имотите в същата местност, възстановени на ответниците като наследници на В. П. П. и Х. М. Л.. Противно на виждането на жалбоподателя, липсват вътрешни противоречия както в заключението на вещото лице, така и в мотивите на съда, а делото е напълно изяснено от фактическа страна, поради което не са налице условията на т. 3 от посоченото тълкувателно решение за допускане на нова експертиза. Затова не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК между въззивното решение и посоченото тълкувателно решение на ВКС по първия въпрос в изложението към касационната жалба, съответно – не е налице това основание за допускане на касационно обжалване.

Действително, според отговора на вещото лице в т.3Б от заключението на техническата експертиза има припокриване на границите на признатия за възстановяване имот на И. М. И. с площ от 1465,81 кв. м. и други 5 имота: 687, 86 кв. м. попадат върху имот [№], възстановен на наследниците на В. П.; 571,52 кв. м. върху имот [№], възстановен на наследниците на Х. Л.; 159, 91 кв. м. върху имот [№], който е общински полски път; 45, 68 кв. м. върху имот [№], възстановен на наследниците на Х. А., и 0,84 кв. м. върху имот [№], възстановен на наследниците на Ф. В.. Припокриването е показано на скицата – приложение № 12. Това обстоятелство обаче няма никакво значение за изхода на делото, тъй като припокриването е по скица-проект, изработена от фирмата по поддръжка на КВС на основание идентифициране на признатия за възстановяване имот въз основа на граници, показани на място от наследниците на И. М.. Същинското местоположение на имота на И. И. обаче се определя не от това къде наследниците са посочили неговите граници, а от конфигурацията му в Плана за оземляване на бежанците от 1929 г. Местоположението по този план е отразено на скицата – приложение № 1 към заключението. Вещото лице е изяснило, че местонахождението на процесния имот по плана от 1929 г. е различно от това, което наследниците са посочили и което е отразено на скицата- проект по приложение № 12. Налице е разлика между действителното местоположение на имота по плана от 1929 г. и местоположението, посочено от наследниците, и тази разлика е илюстрирана на скицата-приложение № 10. Същинското местоположение на имота на И. И. според плана от 1929 г. спрямо картата на възстановената собственост от 1999 г. и възстановените с нея имоти на наследодателите на ответниците е показано на комбинираната скица – приложение № 17. От тази комбинирана скица се установява ясно, че притежаваният от И. И. имот към 1929 г., а значи и притежаван към момента на образуване на ТКЗС, не се застъпва с имотите, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследодателите на ответниците - В. П. и Х. Л.. Именно това е решаващият извод, направен от вещото лице, който е възприет и от съда в обжалваното решение. Наслагването на плана от 1929 г. и картата на възстановената собственост от 1999 г. в скицата-приложение № 17 дава информацията, която е от значение за изхода на настоящото дело. Информацията по скицата-приложение № 12 илюстрира претенциите на ищците, но не и действителното местоположение на имота на техния наследодател към момента на образуването на ТКЗС, затова тези данни нямат значение за изхода на делото.

Твърдението на жалбоподателите, развито и във въззивната им жалба, че вещото лице не е безпристрастно, не е подкрепено с никакви доказателства. Но дори да е вярно, че то е било в служебни отношения със съпруг на една от ответниците, не може да бъде направен извод за негова заинтересуваност от изхода на делото и за неправилно заключение, тъй като богатият картен материал, който илюстрира това заключение, е достатъчен да се направят същите изводи, дадени от вещото лице, дори и без комбинираната скица-приложение № 17. Във всички скици имотът на наследодателя И. И. по плана от 1929 г. се намира източно от един тесен път, а съществувалите по плана от 1929 г. и възстановените по реда на ЗСПЗЗ имоти на наследодателите на ответниците – западно от този път. Само от скицата-приложение № 12 се вижда, че имотът, за който сега претендират ищците, е нанесен западно от въпросния път и се припокрива с части от възстановените имоти на ответниците, но се вижда също, че претендираният имот не съвпада с местоположението на имота на наследодателя на ищците по плана от 1929 г.

Не съществува противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС и по въпрос № 2, свързан най-общо със задължението на въззивния съд да извърши съвкупна преценка на доказателствата по делото. По вече изложените съображения съдът е кредитирал онази част от заключението на вещото лице, свързана с фактите, които са релевантни за делото. Другият извод на съда, че всички имоти на наследодателя на ищците в местността „Чаирлък“ са възстановени още през 1999 г., /т.е. преди решението по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ от 2005 г./, съответства както на извода на вещото лице, така и на представените по делото писмени доказателства – заявлението за възстановяване на собственост на стр. 417 от първоинстанционното производство, в което общо са заявени 13,450 дка в местността „Чаирлък“; записка № 246 от 07.10.1940 г. за вписване на нотариален акт на И. И., в която са описани подробно 9 бр. земеделски земи в местността „Чаирлък“ с обща площ 13,450 дка /стр.417/, както и окончателното решение за възстановяване на собствеността на И. И. № 19084/25.05.1999 г. /стр.402/, с което е възстановена собствеността върху 4 бр. имота в местността „Чаирлък“ с обща площ 13,514 кв. м. Тези факти обаче са без значение за изхода на спора по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, тъй като въпросът дали нивата от 1,6 дка в местността „Чаирлък“ е била вече възстановена през 1999 г. и за нея има дублиране с искането за признаване на право на възстановяване по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ би имал значение само по това дело - по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ, но не и по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ.

При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответницата М. И. Н. сторените разноски за касационното производство в размер на 800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 18.04.2024 г. Възнагражденията на особените представители на ответниците адв. Г. А. Л. и адв. С. Н. Я., които се изплащат от бюджета на съдебната власт, са определени с разпореждане № 608 от 18.07.2024 г. по гр. д. № 294/2003 г. на Благоевградския окръжен съд.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,