Определение № 50016 от 08.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4580/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника В. П. С., чрез пълномощника му адв. И. М. и по касационна жалба на ищците С. И. Г. и П. Г. Г. против решение от 25.06.2021 г. по в.гр.д. № 273/2021 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което след отмяна на решение № 1344/11.10.2019 г. по гр.д. № 71/2019 г. по описа на Районен съд Пазарджик, е отхвърлен предявения от С. И. Г. и П. Г. Г. иск с правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено по отношение на „УниКредит Булбанк“ АД, че ищците и ответника В. П. С. не дължат сумата от 22 052,74 лв., представляваща просрочени лихви за периода от 21.02 до 08.08.2003 г. по договор за банков кредит от 27.09.2001 г., за която е издаден изпълнителен лист от 26.08.2003 г. по гр.д. № 9243/2003 г. на Районен съд Пловдив, поради погасяване на вземането по давност. С определение № 170 от 17.05.2022 г., производството по гр.д. № 4580/2021 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. е спряно до постановяване на Тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „прилага ли се нормата на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС. С тълкувателно решение, обявено на 28.03.2023 г. по тълк. дело №3/2020 г., ОСГТК, ВКС се прие, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. С определение № 50090 от 06.04.2023 г., производството по гр.д. № 4580/2021 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. е възобновено и отново e спряно до постановяване на Тълкувателно решение по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса „погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемция ?“. По така образуваното тълкувателно дело е постановено решение, обявено на 04.07.2024 г., с което е даден отговор, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемция. При отговора на въпроса е съобразено, че перемцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116, б.“в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективната невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липса на имуществени право на длъжника – чл.433, ал.1, т.5 ГПК. От друга страна, перемцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и субективното право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган на принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ето защо, ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. Посочено е, че за давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора-взискател, чиято проекция дори и да не се осъществи чрез изпълнителното действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, дори и по перемирано дело, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Образуването на изпълнително дело е задължение на съдебния изпълнител, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действието на кредитора. За прекъсването на погасителната давност определящо е условието в материалноправната уредба, но е необходимо да се съобразяват и императивните предпоставки за редовност на сезиращото искане, т.е. молбата на кредитора за изпълнение да е редовна, като се съобразява възможността за възлагане по чл.18 ЗЧСИ. Ето защо, молба в която е посочен начинът на изпълнение, включително и когато първоначалната й нередовност е поправена, води до прекъсване на давността. При съобразяване на разясненията, дадени с тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, в мотивите към т. 3 на тълкувателния акт е посочено, че по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания преди 26 юни 2015 г., не е текла погасителна давност до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС, като давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващото тълкуване за спряла да тече давност на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочените в ППВС № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземания, и изпълнителното производство да е висящо. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26 юни 2015 г., срокът на новата давност по чл.117, ал.2 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие. След отмяната на ППВС №3/1980 г., висящността на изпълнителния процес не е определяща за давността, а прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност, тъй като за изпълнителния процес чл.116, б.“б“ ЗЗД, не се отнася. С определение № 50027 от 22.07.2024 г., производството по гр.д. № 4580/2021 г. на Върховния касационен съд, IV г.о. е възобновено на основание чл.230, ал.1 ГПК поради отпадане на пречките за неговото разглеждане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторите С. И. Г. и П. Г. Г. обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси, касаещи задълженията на въззивния съд да изложи мотиви по заявените с въззивната жалба и отговора оплаквания и доводи на страните, да обсъди събраните по делото доказателства и въобще за обхвата на въззивната проверка, които задължения са разяснени подробно в ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.дело №1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Поставят се и материалноправни въпроси относно института на перемцията, откога тече новата погасителна давност при прекратяване на изпълнителното производство по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, прекъсва ли се давността с предприето изпълнително действие по перемирано изпълнително дело, като се твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК. Поставя се, макар и некоректно формулиран и въпроса тече ли погасителната давност докато трае изпълнителният процес относно вземане по изпълнително дело, образувано до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по него в противоречие с казуална практика на ВКС – решение по т.д. № 400/2009 г., решение по т.д. № 855/2011 г., решение по гр.д. № 2306/2015 г. Поддържа се наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Касаторът В. П. С. обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, без надлежна обосновка, е поставен в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпросът дали при предявен иск по чл.439 ГПК, с доводи, че след издаване на изпълнителния титул, вземането на взискателя е погасено по давност, съдът е обвързан от посочения в исковата молба период, или следва да разгледа и извършените действия извън посочения от ищеца период, имащи значение за института на погасителната давност. Насрещната страна по касационните жалби – „Уникредит Булбанк“ АД е депозирала отговори, в който поддържа, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение. Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл.294, ал.1 вр. чл.258 и сл. ГПК след дадени с решение от 1.04.2021 г. по гр.д. № 2583/2020 г. по описа на ВКС задължителни указания от касационната инстанция, че депозираната пред първоинстанционния съд искова молба, с направеното уточнение относно петитума й, е редовна, поради което въззивният съд дължи произнасяне по съществото на спора – дали вземането е погасено по давност. За да отхвърли иска по чл.439 ГПК, въззивният съд е приел, че процесното вземане не е погасено по давност поради бездействие на кредитора – взискател в периода от 6.01.2012 г. – датата на която е извършен опис на ипотекирания имот, собственост на ищците до образуването на новото изпълнително дело - 31.01.2018 г., каквито именно са твърденията на ищците в исковата молба. От фактическа страна е приел за установено следното: към 6.01.2012 г. е налице висящо изпълнително производство по изп. дело № 201182004022112 по описа на ЧСИ Л., надлежно образувано на 5.04.2011 г., като на основание чл.31-35 ЗЧСИ, то е продължение на изп.дело № 211/2010 г. по описа на ЧСИ Н. Т., което пък е продължение на изп.дело №15/2004 г. по описа на СИС при РС Пазарджик, след предаването му с протокол от 22.03.2010 г. на основание § 3 от ПЗР на ЗЧСИ вр. чл.427 ГПК. С описа на ипотекирания имот на 6.01.2012 г. давността е прекъсната, като с всяко действие, изграждащо този изпълнителен способ тя е била прекъсвана – до отмяната на публичната продан от 31.01.2012 г. След това давността за процесното вземане е прекъсвана многократно в изпълнителния процес, както следва: с молба от 8.10.2012 г. на банката-взискател за извършване на изпълнителни действия така както са поискани с първоначалната молба за образуване на изпълнителното производство от 29.01.2004 г. - осребряване на ипотекирано имущество на ипотекарните длъжници; с налагане на запор върху вземания на длъжника В. С. за трудово възнаграждение и командировъчни пари, в резултат на който третото задължено лице на 14.04.2015 г. е превело по сметка на ЧСИ сумата от 1 755,84 лв.; с молба на взискателя от 29.05.2015 г. за предприемане на принудителни действия – опис и публична продан по отношение на недвижим имот на друг ипотекарен длъжник; с молба от 13.02.2017 г. за налагане на запор върху вземания на длъжника и опис на движими вещи; с молба от 16.05.2017 г. за налагане на запори на вземания на длъжника С. по банкови сметки в две конкретни банки. Констатирано е също така, че с постановление на ЧСИ от 22.11.2017 г. изпълнителното дело е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК и изпълнителният лист е върнат на взискателя; на 30.01.2018 г. е образувано ново изпълнително дело по описа на ЧСИ Д.. От правна страна въззивният съд е приел, че с приемането на т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е отменено ППВС №3/1980 г., според което докато трае изпълнителният процес, давност не тече, като по въпроса от кой момент поражда действие отмяната му, е възприел съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 2382/2017 г. и решение по гр.д. № 1747/2020 г. и двете на IV г.о. на ВКС, според която отмяната му има действие от 26.06.2015 г. и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. При тези съображения, съдът е приел, че след като към 26.06.2015 г. изпълнителното производство е било висящо, до тази дата погасителна давност не текла, а новата давност е започнала тече именно от 26.06.2015 г., поради което до 31.01.2018 г., а и до датата на предявяване на иска по чл.439 ГПК – 10.01.2019 г. не е изтекъл петгодишния давностен срок относно процесното вземане. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Поставените от касаторите С. Г. и П. Г. материалноправни въпроси относно институтите на перемцията и давността, имат обуславящо значение за извода на въззивния съд за неоснователност на иска по чл.439 ГПК, но по отношение на тях не е налице допълнителното селективно основание на чл.280, ал.1 ,т.1 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение по поставените въпроси е в съответствие с актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/2023 г. от 4.07.2024 г. по тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС, според която перемцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да се стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска изпълнение на своите притезания, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особените правила, съдържащи се в Част Пета на ГПК, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора-взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл.116, б.“в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение, която е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116, б.“б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК не прегражда възможността да иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не се съотнася към основанието по чл.116, б.“в“ ЗЗД. Кредиторът по изпълнителното дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е в друго – изгубване на възможността да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело. Перемцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и субективното право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощия на съдебния изпълнител като орган на принудителното изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давността е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перимираното дело да приложи изпълнителен способ, кредитор не бездейства, а проявява активност, която е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие, тъй като задължението за действие е на съдебния изпълнител. Въззивното решение е съобразено с така дадените задължителни постановки на тълкувателното решение. На въпроса тече ли погасителна давност докато трае изпълнителния процес относно вземане на изпълнително дело, образувано до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е даден отговор с ТР № 3/28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с което се прие, че погасителната давност не тече, докато трае изпълнителния процес относно вземания по образувани преди обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела. За тях давността е започнала да тече на 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г. В конкретния случай изпълнителното дело е образувано преди 26.06.2015 г. и е било висящо към тази дата, поради което давността за вземането по него е започнала да тече от 26.05.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980 г..Започналата да тече от тази дата давност е била прекъсната с искането на взискателя за налагане на запори върху вземания на длъжниците в конкретно посочени банки от 16.05.2017 г., поради което към датата на образуване на новото изпълнително дело - 31.01.2018 г., с което отново е прекъсната давността, а и до датата на предявяване на иска по чл.439 ГПК – 10.01.2019 г. тригодишния давностен срок за процесното вземане не е изтекла, а след този момент давност не тече докато трае процесът по иска за оспорване на вземането от длъжника – чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД. Даденото от въззивния съд разрешение е съобразено с приетото такова в посоченото тълкувателно решение. Следва да се посочи, че неправилният извод на въззивния съд, че срокът на погасителната давност за процесното вземане е петгодишен, не се е отразило на правилността на крайния му извод за неоснователност на иска с правно основание чл.439 ГПК. С оглед действалата законодателна уредба за издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание по отменения ГПК, определението на съда по чл.242 ГПК /отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, тъй като правните последици на акта по 242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес, поради което срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.117, ал.2 ГПК не намира приложение. В конкретния случай процесното вземане за договорна лихва се погасява с изтичането на 3 годишен давностен срок, който както бе посочено по-горе е започнал да тече от 26.05.2015 г., прекъснат е бил на 16.05.2017 г. и отново на 31.08.2018 г., като до датата на подаване на исковата молба - 10.01.2019 г., не е бил изтекъл и съответно вземането не е погасено по давност. Процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства при мотивиране на фактическите и правните си изводи и да изложи мотиви по заявените с въззивната жалба и отговора оплаквания и доводи на страните, макар и формално да отговарят на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, нямат претендираното от касаторите значение, тъй като по тях не се разкрива сочения допълнителен критерий. В случая въззивният съд е взел отношение по въпроса за срока на погасителната давност относно процесното вземане за договорна лихва, което макар и неправилно, не е повлияло на крайния му извод за неоснователност на иска по чл.439 ГПК по изложените по-горе съображения. Противно на доводите на касатора, въззивният съд е съобразил и всички извършени действия по изпълнителното дело от момента на образуването му до подаване на исковата молба, като конкретните оплаквания на касаторите, за които се твърди, че не са обсъдени от въззивния съд са и ирелевантни за настоящия спор с оглед даденото задължително тълкуване, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани и висящи до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Поставеният от касатора В. С. въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без надлежна обосновка по смисъла на т.4 от от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, не покрива общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е без значение за конкретното дело. Видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е взел предвид всички извършени действия по изпълнителното дело от момента на образуването му - 29.01.2004 г. до подаване на исковата молба с предмет иск по чл.439 ГПК, като дадените от него разрешения по въпросите, касаещи приложението на Постановление на Пленума на ВС № 3/18.11.1980 г., на институтите на перемцията и на погасителната давност, са съобразени с постановените за уеднаквяване на практиката по тях тълкувателни решения по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС и тълк.дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните в изложенията на касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Насрещната страна по касационните жалби - „Уникредит Булбанк“ АД, не претендира разноски за касационното производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,