Определение № 261 от 16.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 2532/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по постъпили касационни жалби на страните по в.т.д. № 3664/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд - Р. К. ЕАД [населено място] и ОБЩИНА БРЕГОВО, обл. В., чрез процесуалните им пълномощници, против постановеното по делото решение № 482 от 01.03.2017 г. на САС, ТО, ІІІ състав. І. Ответникът по иска – ОБЩИНА БРЕГОВО, обжалва въззивното решение в частта, с което, след съответна отмяна на решение № 24 от 22.05.2015 г. по гр.д.№ 523/2013 г. на Видинския окръжен съд, е осъден да заплати на Р. К. ЕАД сумата от 515 816.72 лв., представляваща дължимо възнаграждение за приети СМР по сключен между страните договор от 31.07.2007 г. за възлагане на обществена поръчка с предмет: „Реконструкция на водоснабдителната система на [община]”, на основание чл.266 ЗЗД, както и сумата от 74 789.56 лв. – законна лихва върху главницата за периода от 16.06.2012 г. до датата на завеждане на иска – 15.11.2013 г., на основание чл.86 ЗЗД. В частта, с което исковете са отхвърлени за сумите над 515 816.72 лв. до 538 836.29 лв. и над 74 789.56 до 78 277.54 лв., първоинстанционното решение е потвърдено и е влязло в сила. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени доводи моли за неговата отмяна и постановяване на ново решение по същество, с което предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски за всички инстанции. Оплакванията, развити в жалбата, са за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД, чл.266 и чл.265 ал.1 ЗЗД, чл.236 ал.2 вр. чл.235 ал.2 ГПК, чл.269 ГПК, чл.197 ал.1 ГПК, посочени са и основанията за необоснованост. Оспорва се и изводът на въззивния съд, че погасителната давност тече от поканата за плащане, вместо от датата, на която вземането е станало изискуемо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, като разрешени от съда в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 ГПК: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл.235 ал.2 ГПК вр. чл.236 ал.2 ГПК да обсъди всички доводи на доверителя ми и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност при формиране на изводите си по предмета на спора? “. Твърди се, че поставеният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС - решение № 65 от 30.07.2014 г. по т.д. № 1656/2013 г., II т.о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г., ІI т.о., решение № 36 от 24.03.2014 г. по т.д. № 2366/1994 г. ІІ т.о. и решение № 119 от 04.06.2015 г. по гр.д. № 1269/2015 г. на I г.о. 2/ „Допустимо ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, след като не е въведено оплакване във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или че тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с ТР № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК – т.3, решение № 145 от 21.04.2014 г. по гр.д. № 4726/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 263 от 30.09.2014 г. по гр.д. № 649/2014 г. на ВКС, IV г.о. 3/ „Обвързан ли е съдът от заключението на вещото лице и следва ли да го обсъди и прецени заедно с останалите доказателства по делото“. По този въпрос се сочи противоречие с трайна практика на ВКС – решение № 762 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 1371/2009 г., І г.о., решение № 393 от 01.10.2010 г. по гр.д.№ 4703/2008 г., ІІ г.о., решение № 60 от 225.03.2013 г. по гр.д.№ 475/2012 г., ІІ г.о. 4/ „При спор между страните относно точния смисъл на отделни клаузи от договора следва ли съдът да тълкува отделните уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като не подменя вложената от страните обща воля?“. Твърди се наличие на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 129 от 12.07.2013 г. по т.д.№ 558/20122 г., ІІ т.о., решение № 105 от 30.06.2011 г. по т.д.№ 944/2010 г., ІІ т.о., решение № 89 от 17.07.2009 г. по т.д.№ 523/2008 г., ІІ т.о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д.№ 761/2008 г., І т.о. 5/ „Ако извършената работа има недостатъци и непълноти, възложителят има ли право да намали възнаграждението?”. Въпросът според касатора е разрешен в противоречие с решение № 157 от 08.11.2010 г. на ВКС по т.д.№ 1135/2009 г., ІІ т.о. 6/ „Официалният свидетелстващ документ доказва ли с обвързваща съда доказателствена сила, че фактите, предмет на удостоверяване от длъжностното лице, издало акта, са се осъществили така, както се твърди в документа, ако не е направено оспорване на този документ и не е доказана неговата невярност?”. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса според касатора противоречи на това в решение 44 от 03.08.2010 г. по т.д.№ 6782/2009 г., І т.о., решение № 76 от 10.07.2012 г. по т.д.№ 490/2011 г., І т.о., двете на ВКС. 7/ „Частният свидетелстващ документ има ли обвързваща съда материална доказателствена сила относно съдържащите се в него факти, ако тези факти са изгодни за издателя му?”. Сочи се, че по въпроса се установява противоречие с практика на ВКС, както следва – решение № 506 от 08.09.2010 г. по гр.д.№ 705/2009 г., ІV г.о., решение № 88 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 4766/2013 г., ІІІ г.о., решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр.д.№ 354/2012 г., ІV г.о. 8/ „Настъпила ли е изискуемостта на вземането на кредитор по договор, ако изпълнение на задължението за плащане на другата страна е обвързано с отлагателно условие, което не се е осъществило и ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник?”. Въззивният съд е отговорил положително на този въпрос, в противоречие с решение № 15/22.04.2014 г. на ВКС по т.д.№ 46/2013 г., ІІ т.о. 9/ „Издадената от изпълнителя фактура може ли да послужи като доказателство за възникване на отразеното в съдържанието й задължение, ако не е подписана от длъжника, не е отразена в счетоводните му регистри, не е вписана в дневниците за покупко-продажба и в справките-декларации по ЗДДС и не е ползван данъчен кредит?”. В тази част се твърди, че решението противоречи на практика на ВКС - решение № 47 от 08.04.2013 г. по т.д.№ 137/2012 г., ІІ т.о., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т.д.№ 593/2009 г., ІІ т.о. В срока по чл.287 ал.1 ГПК ответникът по касация - Р. К. ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване на въвзивното решение в осъдителната му част, както и основателността на жалбата. ІІ. Подадена е и касационна жалба от страна на ищеца Р. К. ЕАД [населено място], която е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, т.к. касае пропуска на съда да се произнесе изрично по искането за присъждане на законна лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба – 15.11.2013 г. до окончателното заплащане на сумата. Този пропуск е отстранен с постановяване на решение № 1946/11.08.2017 г. за допълване по реда на чл.250 ГПК на обжалваното въззивно решение в искания от страната смисъл. С това правният интерес на ищеца да атакува постановеното в негова полза решение е отпаднал. По касационната жалба на ОБЩИНА БРЕГОВО, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение приема следното: Жалбата е допустима - изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се извърши преценка по предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, включително - дали формулираните от касатора въпроси имат значение за изхода по конкретното дело, следва да бъде съобразено решението на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 3/2016 г., образувано по въпроса: Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право? В настоящия случай е налице хипотезата, предмет на така поставения пред ОСГТК за разрешаване по тълкувателен път въпрос, тъй като искът по гр.д.№ 523/2013 г. на Видинския окръжен съд е именно иск за заплащане на разликата над уважения по гр.д.№ 296/2012 г. на с.с. частичен иск до пълния претендиран размер на вземането, което обстоятелство е и изрично посочено в исковата молба. Предвид изложеното, и по аргумент от нормата на чл.292 ГПК, настоящото производство в допустимата му част следва да бъде спряно, до постановяване на акта по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, второ търговско отделение