Определение № 60635 от 19.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2472/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. В. З. срещу решение № 11896/21.08.2020г. по в.гр.д. № 1016/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 12 състав. С него е потвърдено решение № 7367/31.10.2019г. по гр.д. № 9487/2019г. на Софийски градски съд, І ГО, 28 състав, за отхвърляне на предявения от касационния жалбоподател против ЗД „Евроинс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 13.04.2018г., в размер на сумата от 26 000 лв., като част от 50 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касационният жалбоподател счита за неправилен отказа на апелативния съд да допусне повторна автотехническа експертиза, въпреки своевременното оспорване в открито съдебно заседание на заключението на вещите лица по допуснатата във въззивното производство тройна автотехническа експертиза. Твърди, че съдът е възприел заключението на вещото лице безкритично, като не го е обсъдил в съвкупност с останалите събрани по делото гласни и писмени доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните процесуалноправни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди поотделно и в съвкупност целия събран по делото доказателствен материал?; 2/ Следва ли съдът да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото, излагайки мотиви защо възприема или не експертното становище, а когато са нужни отговори на неизяснени въпроси, предполагащи наличие на специални знания, да допусне изслушване на повторна/ допълнителна експертиза? Твърди, че по първия въпрос обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение №24/28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008г. на ВКС, I г.о. и решение №221/15.04.2002г. по гр.д. №677/2001г. на ВКС, I г.о., а по втория въпрос – на т.10 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №267/04.03.2014г. по гр.д.№30/2013г. на ВКС, I г.о. и решение №108/16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о. Ответникът ЗД „Евроинс“ АД оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че водачът на автобус с ДК № СВ 99-40 КР - В. Г. е застраховано лице по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключен с ответника, както и че ищецът е пострадал при ПТП от 13.04.2018г., с участници водачът на автобуса и водачът на лек автомобил „Рено“ с ДК № ЕН 09-66 ВС. По спорния въпрос относно наличието на противоправно и виновно поведение на водача на застрахования автобус решаващият съд е съобразил изготвената във въззивното производство тройна САТЕ относно механизма на настъпване на ПТП. Приел е за установено, че управляваният от В. Г. автобус се е движил по АМ „Тракия“ в дясна пътна лента с посока от гр. Пловдив към гр. София, със скорост 99 км/ч., а водачът на лекия автомобил се е движил със скорост 120 км/ч в лява пътна лента, застигайки автобуса. Когато предната част на лекия автомобил се е изравнила със задната част на автобуса, водачът го е отклонил вдясно, насочвайки се към движещия се от дясната му страна автобус. В резултат на това се е реализирал удар с малък интензитет между предната дясна част на автомобила със задната лява странична част на автобуса. Водачът на автомобила е завъртял кормилното колело наляво и се е отклонил към левия край на платното за движение. Вследствие на това автомобилът е достигнал до мантинелата вляво, като водачът, без да се удря в нея, чрез завъртане на кормилното колело вдясно е отклонил МПС в дясна посока. Въззивният съд е отчел, че автомобилът се е движил под ъгъл 20 градуса спрямо платното за движение и е навлязъл в дясната пътна лента, като вследствие на по – голямата скорост е достигнал до зоната на предно ляво колело на автобуса, реализирайки удар в него. Ударът е настъпил между предно дясно колело на автомобила и предната част на предния ляв калник на автобуса, при което се е разкъсала предната дясна гума на автомобила, а предната част на автобуса се е изместила, променяйки курсовия ъгъл в посока надясно. Вследствие на това автобусът е променил посоката си на движение, преминавайки в пътната лента за принудително спиране на автомобилите, при което предното му дясно колело е попаднало в крайпътния водосток и поради денивелацията между десните и левите колела, автобусът се е наклонил надясно и се е обърнал, падайки на дясната си страна. С оглед на така установения механизъм за настъпване на ПТП апелативният съд е приел, че единствената причина за настъпване на пътния инцидент е поведението на водача на лекия автомобил, тъй като същият не е упражнявал непрекъснат контрол върху превозното средство, отклонил го е от лява пътна лента вдясно, в резултат на което е реализирал удар в предната част на автобуса. Изтъкнал е, че ударът за водача на автобуса е бил непредотвратим. Апелативният съд, след като е отчел разясненията на вещите лица в съдебно заседание, е посочил, че В. Г. е реагирал след настъпване на втория удар, тъй като именно в този момент е възникнала реална опасност автобусът да напусне платното за движение и да се насочи към канавката. Изтъкнал е, че пропадането в канавката е било непредотвратимо, тъй като водачът е разполагал с недостатъчно време да овладее автобуса /1,57 секунди/. Решаващият състав е приел за неоснователни оплакванията, относими към достоверността на показанията на застрахования водач, като е посочил, че същите кореспондират с установения от вещите лица възможен механизъм за настъпване на ПТП, като е обосновал и защо счита за опровергани показанията на другия разпитан свидетел. С оглед на тези съображения е заключил, че предявеният иск е неоснователен поради липса на виновно и противоправно поведение на застрахования водач. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените в изложението въпроси касаят задължението на въззивния съд да съобрази всички доказателства и да мотивира решението си по съществото на правния спор. Относно правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна такава, обективирана в решение № 83/10.06.2016 г. по гр.д. № 6052/2015 г. на ВКС, I г.о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение №55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т.о., решение №63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о., решение №263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т.о., решение №111/03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.236, ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая, въззивният съд не се е отклонил от константната практика на ВКС, тъй като е обсъдил събраните по делото доказателства, както и всички доводи и възражения на страните, като е изложил подробни мотиви кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства. Доводите за несъобразяване на заключението на вещото лице по допуснатата тройна автотехническа експертиза в съвкупност с целия доказателствен материал не съответстват на мотивите на въззивното решевие. Съставът на Софийски апелативен съд е формирал крайния си извод за неоснователност на иска, след като е съобразил показанията на разпитания свидетел – водач на автобуса и изслушаното във въззивното производство заключение на тройната САТЕ относно механизма на настъпване на ПТП и поведението на участниците в него, но е обсъждал и доказателствената сила на представения по делото протокол за ПТП, като е посочил и защо не кредитира показанията на свидетеля А. /посочен в мотивите като разпитан в досъдебното, а не в първоинстанционното производство/. Следователно съдът не е обосновал решението си само на избрани от него доказателства. Обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал в пълнота, поради което липсва противоречие със сочената практика на ВКС. Последователно ВКС приема в практиката си, включително и задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, че значимият правен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК не може да се отнася до правилността на преценката на доказателствата по делото, в какъвто контекст са поставени въпросите, чрез които се оспорва обосноваността на фактическите констатации на съда и основаните на тях правни изводи за липсата на противоправно и виновно поведение на застрахования водач, което да е в причинна връзка с вредоносния резултат. Вторият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, е обвързан с оплакването за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение при отказа да бъде назначена поисканата от касатора повторна автотехническа експертиза. Въззивният съд се е произнесъл по това искане, като е отказал да назначи повторна експертиза след като е преценил, че в приетото заключение на тройната експертиза са дадени различни варианти на настъпване на процесното пътнотранспортно произшествие, като от компетентността на съда е да избере кой от тях да кредитира с оглед останалите събрани писмени и гласни доказателства. По този начин съдът е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение №243 от 31.05.2011г. по гр.д. №976/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., както и в решение № 542 от 7.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010г., на ВКС, ГК, IV г. о., съгласно които не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Преценката на въззивния съд дали е налице неяснота или необоснованост на заключението на приетата във въззивното производство тройна автотехническа експертиза не подлежи на контрол в стадия по селекция на касационните жалби. При наличие на постоянна практика по посочените въпроси, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. При този изход на спора на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд