Определение № 219 от 22.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2378/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 вр. ал.1, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Тракия” ЕООД, представлявано от адв. М. Г. и адв. И. Баев, срещу определение № 149 от 06.07.2022г. по т.д. № 1855/2021г. на ВКС, ТК, I т.о., с което е оставена без разглеждане подадената от дружеството касационна жалба срещу решение № 260126 от 28.04.2021г. по в.т.д. № 66/2021г. на Пловдивски апелативен съд и е прекратено касационното производство. Частният жалбоподател намира за неправилен извода на състава на ВКС, че касационната жалба е подадена срещу решение, което не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Поддържа, че съобразно легалната дефиниция на чл.68 ГПК цена на иска е паричната оценка на предмета на делото. Твърди, че в конкретния случай съдът е сезиран с искане за присъждане на сумата 33 000 лева, представляваща сбор от вземания по три отделни договора за наем, които са основанията на иска, но петитумът на иска е общ и той е определящ за паричната оценка на предмета на делото. Сочи, че искът е разгледан като първа инстанция от окръжен съд, а въззивната инстанция косвено е потвърдила цената на иска, като е посочила, че решението може да се обжалва с касационна жалба. Моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Ответникът „Ви Ва строй 12” ЕООД оспорва касационната жалба. Сочи, че макар и предявени с обща искова молба, предмет на делото са три отделни вземания, всяко в размер под 25 000 лева, поради което касационната жалба се явява недопустима. Позовава се на константната практика на ВКС, изразена в т.1 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, според която при обективно съединяване на искове меродавна е цената на всеки иск поотделно, а не материалният интерес като механичен сбор от отделните искови претенции, в какъвто смисъл е и определение № 151 от 22.03.2021г. по ч.т.д. № 399/2021г. на ВКС, ТК, II т.о. Моли обжалваното определение да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 274, ал.2 вр. чл.274, ал.1, т.2 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че исковото производство е образувано по три иска за връщане на суми по три договора за паричен заем за сумите 15 000 лева, 15 000 лева и 3000 лева и в случая делото несъмнено е търговско. Изтъкнал е, че посочването на общо претендираната сума не определя цената на иска, която съобразно чл.69, ал.1, т.1 вр. чл.68 ГПК се определя от търсената сума по всеки отделен договор за заем. Поради това, като е съобразил, че тези осъдителни искове не попадат сред изключенията на чл.280, ал.3 ГПК, е достигнал до извод, че обжалваното решение не подлежи на касационен контрол. Изводът на състава на ВКС е правилен. Съгласно чл.365, т.1 ГПК търговско е дело по искове с предмет право или правно отношение, породено от или отнасящо се до търговска сделка, включително сключването, тълкуването, действителността, изпълнението, неизпълнението или прекратяването ѝ, последиците от прекратяването и, както и за попълване на празноти в търговска сделка или приспособяването ѝ към нововъзникнали обстоятелства. Предмет на предявените по делото искове е връщане на суми, предадени по три договора за заем, сключени между търговски дружества. Поради това предявените искове са с предмет права, произтичащи от търговски сделки по смисъла на чл.286 ТЗ. С оглед разпоредбата на чл.280, ал.3 ГПК и цената на всеки от исковете – 15 000 лева, 15 000 лева и 3000 лева, постановеното по тях въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че доколкото с петитума се претендира една обща сума, представляваща сбор от вземанията по трите договора за заем, именно тази сума е определяща при преценката за цената на иска и за обжалваемостта на въззивното решение. В случая се претендират вземания, произтичащи от три отделни договора за заем, т.е. вземания, възникнали на различни основания, поради което посочването в петитума на обща сума, явяваща се сбор от трите вземания, не обуславя извод, че е предявен само един иск. Сборът от сумите по трите иска не влияе върху преценката по чл. 280, ал. 3 ГПК, защото съдът преценява родовата и функционалната подсъдност на всеки един от отделните искове. Цената на иска се определя по правилата на чл.68 и чл.69 ГПК и също не е равна на сбора от сумите, търсени по отделните искове, съединени за общо разглеждане в едно исково производство. С оглед на това и при съобразяване на разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 вр. чл.68 ГПК правилно първият тричленен състав на ВКС е приел, че е налице обективно съединяване на искове, всеки от които с цена под 20 000 лева. Даденото във въззивното решение указание за неговата обжалваемост не може до обуслови допустимост на касационната жалба в отклонение от разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение,