Определение № 50022 от 23.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1612/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Розенфелд и Ко“ АД срещу определение №411/09.06.2022г. по т.д.№379/2022г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав. С него е потвърдено определение №1201/11.04.2022г. по т.д.№344/2021г. на Софийски градски съд, ТО, 8 състав, с което е върната исковата молба на „Розенфелд и Ко“ АД против „Булсатком“ ЕООД и „Булсатком инвестмънт лимитид“ / в администрация/, Великобритания и е прекратено производството по делото поради недопустимост. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение поради неправилно тълкуване и прилагане на разпоредби от процесуалния закон. Жалбоподателят поддържа, че обективната нужда от прилагане по аналогия на чл.26 от ЗЗД в отношенията между търговското дружество и третите лица е особено интензивна в случаи като процесния, при който поради свързаността между „Булсатком“ ЕООД и неговия едноличен собственик на капитала, от една страна и обезпечените кредитори на „Булсатком“ ЕООД, от друга, тези лица могат да създават помежду си всякаква документация, включително симулативни и антидатирани документи. Частният касационен жалбоподател счита за неправилен извода на въззивния съд, че наличието на възможност за него да предяви осъдителен иск изключва правния му интерес да се брани срещу манипулирането на коефициентите за ликвидност по делото за несъстоятелност на „Булсатком“ ЕООД. Обосновава правния си интерес с това, че ако коефициентите на ликвидност на ответника „Булсатком“ ЕООД бъдат манипулирани въз основа на симулативно или нищожно на друго основание корпоративно решение, молбата му по чл.625 от ТЗ ще бъде отхвърлена въз основа на една неистина. Прави оплакване, че съставът на САС не е посочил на какво основание счита процесните искове за недопустими – коя процесуална предпоставка не е налице в случая или процесуална пречка прави тези искове недопустими. Излага съображения, че дори корпоративните решения да не се подчиняват на института на нищожността, това би направило процесните искове само неоснователни, но не и недопустими. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като поставя следните въпроси: 1/Процесуално допустим ли е иск за нищожност на подлежащо на вписване в ТРРЮЛНЦ корпоративно решение, по който са релевирани общите основания за нищожност по чл.26 от ЗЗД, но не и специалните такива, идентифицирани в ТР №1/2002г. на ОСГК на ВКС?; 2/Налице ли е правен интерес на молителя в производство по чл.625 от ТЗ да установи в отделно исково производство нищожността на корпоративно решение на ответника – длъжник за увеличение на капитала му чрез апорт на вземане срещу самия длъжник, в хипотеза, в която това / мнимо според ищеца/ „увеличение“ на капитала би имало за привидна последица подобрение на коефициентите на ответника за ликвидност и съответно би могло да доведе до отхвърляне на молбата за откриване на производство по несъстоятелност?; 3/Пасивно легитимиран ли е едноличният собственик на капитала на емитента, по иск за нищожност на прието от този едноличен собственик корпоративно решение за увеличаване на капитала на емитента / чрез апорт на вземане на едноличния собственик срещу самия емитент/?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, включително доводите, развити в сезиралата го жалба, както и всички релевантни факти и доказателства по делото? По отношение на първите три въпроса въвежда допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като поддържа, че ТР №1/2002г. на ОСГК на ВКС страда от очевидно вътрешно противоречие и от множество слабости и непълноти по въпроса за квалифицирането на корпоративните решения като нищожни и за правното основание за подобна квалификация. Излага доводи, че към 2002г. и съдебната практика, и доктрината в материята на регистърното право, са били още в първото десетилетие от своето развитие, което е твърде кратък период за формирането на обосновани и стъпващи на действителния смисъл на закона тези. По четвъртия въпрос поддържа наличие на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на определението с практиката на ВКС, формирана с решение №247/06.01.2020г. по гр.д. №540/2018г. на ВКС, IV г.о., решение №192/29.01.2018г. по т.д. №44/2009г. на ВКС, II т.о., решение №194/18.06.2013г. по гр.д. №1100/2012г. на ВКС, IV г.о. и др. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл.274, ал.3 от ГПК, като е спазен преклузивният срок по чл.275, ал.1 от ГПК. Предявен е иск по чл.124 от ГПК от „Розенфелд и Ко“ АД против „Булсатком“ ЕООД и „Булсатком инвестмънт лимитид“ / в администрация/, Великобритания за установяване нищожността на решение на втория ответник, в качеството му на едноличен собственик на капитала на „Булсатком“ ЕООД, от 31.12.2021г., за увеличаване на капитала на „Булсатком“ ЕООД, от 3 480 131 лв. на 3 480 132 лв. чрез апорт на вземания на едноличния собственик на капитала в размер на 15 000 000 евро. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е върната исковата молба на „Розенфелд и Ко“ АД и е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че сочените от ищеца основания за нищожност, предвидени в разпоредбата на чл.26 от ЗЗД - противоречие със закона и при евентуалност невъзможен предмет, липса на съгласие и симулативност, съгласно разясненията в ТР №1/2002г. на ОСГК са неприложими към критериите за нищожност на решенията на органите на управление на търговските дружества. Приел е, че по отношение на исковете за установяване нищожността на решения на ОС на търговски дружества действат ограничителните квалификационни критерии, посочени в ТР №1/2002г. на ОСГК. Също е приел, че въведените от ищеца доводи, свързани с подадената от него молба по чл.625 от ТЗ, не могат да обосноват наличието на правен интерес от предявяването на иска за нищожност на решение на едноличния собственик на капитала. Изтъкнал е, че дори коефициентите, установяващи финансовото състояние на „Булсатком“ ЕООД, да се променят вследствие извършеното увеличение на капитала, то ищецът разполага с възможността да защити правата си на кредитор, като предяви осъдителен иск срещу дружеството, предвид липсата на сила на пресъдено нещо по отношение на вземането на молителя, инициирал производство по несъстоятелност. Препратил е към изложените от първоинстанционния съд съображения за липса на пасивна легитимация на втория ответник. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Първият поставен от частния касационен жалбоподател въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по него не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка за касационно обжалване. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна, или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Поради това и отговорът на релевантния за решаването на спора правен въпрос, свързан с тълкуването на тази правна норма, би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая на поставения въпрос е даден изричен и ясен отговор с ТР №1/06.12.2002г. по тълк. д. №1/2002г. на ОСГК на ВКС, в мотивите на което се приема,че решенията на ОС не следва да бъдат разглеждани като сделки между членовете на търговското дружество по ЗЗД, което изключва приложимостта на този закон относно тяхната недействителност. За решенията на ОС са приложими специфични критерии, въведени от ТЗ. Всички аргументи на касационния жалбоподател относно наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, целят да обосноват необходимостта от изоставяне на разрешенията, дадени с цитираното тълкувателно решение, поради необоснованост и вътрешна противоречивост на неговите мотиви. Следва да се съобрази, че даденото с тълкувателен акт на ВКС тълкуване на правна норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове /чл.130, ал.2 от ЗСВ/. Те трябва да я прилагат в смисъла, посочен в тълкувателния акт и ако тълкуваната норма не е отменена или съществено изменена, нямат право да влагат в нея различен смисъл. До обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия или други, свързани с правилността на изложените в акта мотиви. Когато е налице необходимост от изоставяне на задължителна практика на ВКС, която е изгубила своето значение, това се осъществява по реда, предвиден в разпоредбите на чл.124 и следващите от Закона за съдебната власт, а не по реда на чл.290 от ГПК или чл.274 ал.3 от ГПК, вр. чл.292 от ГПК. С оглед изложеното доводите на касатора не могат да обосноват наличието на селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК в настоящия спор. Вторият и третият от поставените от частния касационен жалбоподател въпроси не изпълняват изискванията на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото не предполагат тълкуване на определена материалноправна или процесуалноправна норма, а проверка на правилността на изводите на въззивния съд, че по отношение на ищеца не е налице правен интерес от предявяване на иска за обявяване на нищожност на решението на едноличния собственик на капитала на „Булсатком“ ЕООД за увеличаване на капитала на дружеството и че едноличният собственик на капитала не е пасивно легитимиран като ответник по предявения установителен иск. Съответно отговорът на въпросите предполага проверка на извършените от ищеца и от съда процесуални действия, както и на съдържанието на изложените в исковата молба твърдения. Според указанията в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт не е предмет на производството по селекция на касационните жалби и може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване. Наред с това въпросите не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 от ГПК, доколкото становището на въззивния съд по тях не е единствено обуславящо за изхода на производството. Водещият аргумент на въззивния съд да приеме производството за недопустимо е, че основанията за нищожност по чл.26 от ЗЗД са неприложими към критериите за нищожност на решенията на органите за управление на търговските дружества, поради което вторият и третият формулирани от касатора въпроси няма самостоятелно значение за произнасянето по предмета на спора. По тези съображения касационното обжалване не би могло да бъде допуснато по тези въпроси, тъй като разглеждането им не би могло да доведе до различен изход на делото. Относим към предмета на спора е четвъртият поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Също така по въпроса е формирана задължителна за съдилищата практика на ВКС, обективирана в цитираните от жалбоподателя актове, както и в служебно известните на настоящия състав решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №65/16.07.2010г. по гр.д.№4216/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №670/15.11.2010г. по гр.д.№695/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №548/06.12.2010г. по гр.д.№1119/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., съгласно които въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. Касаторът обвързва поставения въпрос с оплакванията си в частната касационна жалба, че въззивният съд не е обсъдил аргументите му относно наличието на правен интерес да атакува решението за увеличение на капитала, прието от едноличния собственик на капитала на „Булсатком“ ЕООД, изразяващи се в това, че това решение би имало за последица привидно подобряване на коефициентите на ликвидност на ответника в производството по подадена от ищеца молба по чл.625 от ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на „Булсатком“ ЕООД. Като друг аргумент, изложен в частната жалба и необсъден от съда, се сочи твърдението, че решение на едноличният собственик на капитала за апорт на вземане в размер на 30 000 000 лева, би довело до възникване на привилегировани вземания на фиска по отношение на неплатежоспобния длъжник. Действително въззивният съд не е обсъдил всички изложени от жалбоподателя аргументи поотделно, но е взел предвид тезата му, че за него като кредитор е налице интерес от изясняване на действителното икономическо състояние на ответното дружество в производството по подадената срещу него молба за откриване на производство по несъстоятелност, респективно интерес от това да се възползва от реда за събиране на вземанията си в производството по несъстоятелност, а не по общия исков ред. Въззивният съд е изложил становище по тази теза на жалбоподателя, като е приел, че правният му интерес от реализиране на вземането му като кредитор на „Булсатком“ ЕООД, дори и да бъде отхвърлена молбата по чл.625 от ТЗ поради промяна в коефициентите на ликвидност вследствие решението за увеличение на капитала, ще бъде гарантиран от възможността да предяви вземането си по общия исков ред. Процедирайки така въззивният съд не се е отклонил задълженията да обсъди доводите на страните, нито от последователната практика на ВКС, че правният интерес от предявяване на иск е винаги конкретен и се преценява от съда с оглед заявените от ищеца факти и обстоятелства. Правилността на изводите му не може да бъде предмет на проверка в стадия по селекция на частната касационна жалба. Следва отново да се отбележи, че доколкото водещото съображение на въззивния съд за недопустимост на иска е неприложимостта на основанията по чл.26 от ЗЗД към критериите за нищожност на решенията на органите за управление на търговските дружества, разглеждането на въведения въпрос за правния интерес на ищеца в конкретната хипотеза на предявена молба по чл.625 от ТЗ, не би могло да доведе до различен изход на делото. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд