Определение № 1221 от 16.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2757/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

С касационна жалба от страна на пълномощника на Застрахователно акционерно дружество “ОЗК Застраховане” АД-гр. София, представлявано от изпълнителните директори А. П. Л. и Р. К. Д., чрез адв. Т. С. от ВАК, срещу решение №271/18.10.2024 г. по в.т.д. №187/24 на АС-Варна В ЧАСТТА, с която се потвърждава решение № 558/29.12.2023г. постановено по т. д. № 650/2022г. по описа на Окръжен съд - [населено място], в частта в която съдът е осъдил застрахователното дружество да заплати на Е. Д. А. сумата от 39 500лв., съставляваща разликата над 8 500 лв. до присъдените 48000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, в резултат на ПТП, настъпило на 18.03.2018 г., причинено виновно от водача на влекач, марка „Скания Р 500“ с рег. [рег.номер на МПС], със закачено на него полуремарке, марка „Стас О 38 3 ФАК“, с рег. [рег.номер на МПС], застрахован по застраховка „Гражданска отговорност” със застрахователна полица № BG/23/П7001783121.

В КЖ се излагат оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния закон.

Ответника по жалбата чрез процесуалния си представител изпраща писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5000 лева/ делото е гражданско по своя характер-чл.113 предл. второ ГПК / ЗИД ДВ, бр.100/2019/ намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните свои съображения:

Процесното ПТП е осъществено на 18.03.2018 г., на път Ш-208, при км.42 + 050, между П. и Айтос, при което водачът на товарния автомобил, марка „Скания Р 500“ с рег. [рег.номер на МПС], със закачено на него полуремарке марка „Стас О 38 3 ФАК“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован при ответното застрахователно дружество по застраховка „Гражданска отговорност” със застрахователна полица № BG/23/117001783121, с период на действие 23.06.2017г.-22.06.2018г., допуснал товарният състав да се движи около средата на пътното платно при преминаване на тунел със следващ за посоката на неговото движение остър ляв завой, в резултат на което заел частично насрещната пътна лента. В същото време срещу него се движел л.а. „Сеат“, чийто водач Х. извършил спасителна маневра в дясно, но поради малката ширина на десен пътен банкет не успял да предотврати удара. Сблъсъкът между двата автомобила настъпил с минимална застъпна повърхност в предните им леви части. След него автомобилите се установили на около 10 метра след точката на удар поради ниските скорости на движение около 40 км/ч за всеки един към момента на ПТП и след него.

В резултат на ПТП на ищцата, като пътник на задната седалка, е била причинена средна телесна повреда - комбинирана травма - счупване на горна и долна челюст, експулсио /избиване/ на 1 и 2 горни леви зъби, травматична луксация /изкълчване/ Ш-та степен на 3-ти долен десен зъб, травматична луксация /изкълчване/ 1-11 степен на 1 и 2 горни десни зъби и 3- ти горен десен зъб, екстрахиране /отстраняване/ на 1 и 2 горни десни зъби, която е довела до трайно затруднение на функцията на дъвченето и говора за период не по- малък от 2.5- 3 месеца, оток и кръвонасядане с ожулване в окосмената част на главата вдясно и дясното слепоочие, масивен оток и кръвонасядане с голяма разкъсно-контузна рана на долната устна през цялата й дебелина, кръвонасядане с оток и по горната устна. Така получените телесни повреди са й причинили болка, страдания, стрес, тревожност, неудобство и страх.

От заключението на приетата пред първата инстанция комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза се установява, че наред с посочените в споразумението по НОХД № 57/2021. увреждания в резултат на ПТП ищцата е получила и разкъсно-контузни рани на меките тъкани - долна устна, разделена по средна линия на две части и хоризонтално разкъсване в основата на устната интраорално, преминаващи през цялата дебелина на устната. Проведено е болнично лечение в УМБАЛ „ Св.М.“ ЕАД -Варна, в Клиника по лицево-челюстна хирургия за периода от 18.03.18г. до 22.03.18г. В деня на постъпването е извършена оперативна интервенция за закрито наместване на мандибуларната фрактура и открита репозиция на алвеоларния израстък във фронта на горна челюст. Ексрахирани са интрудиран зъб 12 и луксиран 11, отстранени са фрактурирани костни сегменти, раните са почистени и промити. На 20.03.18г. оклузията е възстановена чрез прилагане на еластична междучелюстна фиксация, която на 22.03.18г. е заменена с твърда между челюстна фиксация. За възстановяване на съзъбието от понесените травми е предприето възстановяване на дефектите в зъбните редици чрез мостова конструкция от цирконий, която е фиксирана върху зъби 15, 14, 13, 23, 24, 25 в „Дентален център д-р Д.“ ЕООД, а липсващите зъби са заместени от мостови тела, представляващи част от циркониевата мостова конструкция. Сроковете за зарастване на лицевите и челюстните кости са 30-40 дни за горночелюстен масив и 30-45 дни за долна челюст, докато травмите на меките тъкани обичайно заздравяват за по-кратък период, най-общо за 7-10 до 14 дни.

По случая е образувано досъдебно производство № 2045/2018г. на РУ П., както и НОХД № 57/2021 г. на РС-Провадия. С протоколно определение от 12.01.2022г. по наказателното дело е одобрено споразумение, с което подсъдимият Х. К. Комидвентски се е признал за виновен в извършеното деяние, при което по непредпазливост причинил средна телесна повреда на повече от едно лица и за което му е наложено съответното наказание. На осн. чл. 300 ГПК при разглеждането на исковата претенция съдът е съобразил влязлата в сила присъда на наказателния съд, която е задължителна за съда, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено същото, неговата противоправност и виновността на дееца.

Горната фактическа обстановка, според съда, води до извод за наличието на всички елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на застрахователя за възстановяване на претърпените от ищцата имуществени и неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП - болки и страдания, преживените травматични увреждания и разходи за лечение, виновно и противоправно поведение от застрахования водач и причинно- следствена връзка между деликта и понесените вреди.

По отношение на спорните между страните въпроси, относно размера на дължимото застрахователно обезщетение и процента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, съставът на ВАС е изложил с следните съображения:

По приложение нормата на чл. 52 ЗЗД:

Размерът на дължимото застрахователно обезщетение следва да бъде определен съобразно критерия за справедливост, установен в нормата на чл.52 ЗЗД и задължителната и актуалната застрахователна съдебна практика. В тази връзка в т.2-ра на ППВС4/68г., са дадени задължителни указания по приложението на чл.52 ЗЗД за изясняване на понятието "справедливост" по вложения от законодателя смисъл в посочената норма, които не са загубили актуалност и до днес и съгласно които това понятие не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства - начинът на извършване на деликта, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредените лица, възраст на пострадалия, социално положение, които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да прецени в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Следва да бъде извършена преценка и на определени, конкретно съществуващи обстоятелства, както и да се отчете общественото разбиране за същото, на даден етап на развитие на самото общество. Следователно, за да удовлетвори така изведените по тълкувателен път критерии за определяне по справедливост на размера на обезщетението за възмездяване на претърпените от неимуществени вреди трябва да се определи техния действителен размер, който, според съда, е обусловен, както от тежестта, характера, продължителността и интензитета на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на пострадалия, така и от икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането и установената относима съдебна практика. Съдебният съставсе е позовал на множество решения на ВКС: Решение 83/06.07.2009 г. по т. д. 795/2008 г. на ВКС, II т. о., Решение № 25 от 17.03.2010г., постановено по т. д. № 211/2009 г., II т. о. на ВКС, Решение № 93 от 23.06.2011г., постановено по т. д. № 566/2010 г., II т. о., ТК на ВКС, Решение 184/08.11.2011 г. по т. д. 217/2011 г. на ВКС, II т. о., Решение № 189 от 04.07.2012 г., постановено по т. д. № 634/2010 г., II т. о., ТК на ВКС и Решение № 111 от 01.07.2011 г., постановено по т. д. № 676/2010 г., II т. о., ТК на ВКС и др./.

От представените по делото писмени доказателства и заключението на СМЕ се установи, че фрактурата на челюстните кости и лечението им чрез междучелюстна фиксация е довело до затруднения в говора и храненето по време на провеждането на лечението, липсата на зъби до момента на възстановяването им чрез циркониева мостова конструкция е причинило смущения в храненето, непълно и добро стриване на храната, а загубата на фронтални зъби е довело до нарушения в естетиката и говора, невъзможно е осъществяването на функцията отхапване. Имобилизацията на счупените челюстни кости е затруднило поддържането на орална хигиена.

Съдът съобразява още, че лечението на получените от ищцата лицеви и челюстни фрактури е осъществено в стационарни (болнични) условия, че имобилизацията на фрактурираните елементи е продължила от 4 до 6 седмици. Възстановяването на дъвкателния апарат и нарушена естетика при пострадалата е протекло нормално спрямо утвърдените за работа протоколи за дентално лечение. Към настоящия момент възстановителният период е приключил. Налице е възстановена естетика и говорна функция. Установен е малък линеен белег на долната устна, с дължина 5-6 мм., без други белези или патологични процеси. Следва да бъде отчетена и младата възраст на ищцата, водеща до обстоятелството, че за целия й по-нататъшен живот тя ще понася последиците от получените травми, макар и коригирани с мостова конструкция, както и неизбежните дентални грижи, свързани с тях.

Съдът е отчел и показанията на свидетелките Д. А. И. - леля на ищцата, и на С. И. А. - свекърва на ищцата, в насока, че след инцидента ищцата, от щастлива, доволна, приятна и общителна жена, се била превърнала в неуверена и изпълнена със страхове, затворена и без самочувствие. Устната й останала леко нацепена заради шева, имала брекети на зъбите, които били и все още са леко изкривени.

Според съдебно-психиатричната експертиза Е. възприемала получените от нея лицеви травми като обезобразяващи. Това довело до развитие на тревожно- депресивна симптоматика в рамките на разстройство в адаптацията, продължило около 8-12 месеца. През този период ищцата имала пречки в общуването си, не излизала от къщи, избягвала да се среща с хора, докато не настъпило известно възстановяване. Липсват данни за депресивен епизод или генерализирано тревожно разстройство. Към настоящия момент не се установява актуално психично разстройство. Налице е ситуативна тревожност при управление на автомобил. Консултации с психиатър не са провеждани, както и медикаментозно лечение. Според експерта Е. категорично не е имала намерение да слага край на живота си, а при проведено адекватно лечение, възстановителният период на психичната травма е можело да бъде скъсен. С подобряване на външния й вид, тази травма е отминала.

При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение съдът е отчел и икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Паричен еквивалент на този вид обществени отношения, според съда, се явявали лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, установени в действащите през съответните периоди Наредби за задължителното застраховане. Съгласно чл.492 КЗ тези лимити, според изричната практика на ВКС, следва да се имат предвид само като ориентир за конкретната икономическа обстановка, при която е настъпило увреждането, без да представляват самостоятелен критерий при определяне на размера на застрахователното обезщетение - решение № 23/25.03.2014г. по т.д. № 1154/13г., второ т.о.; решение № 157/28.11.2014г. по т.д. № 3040/13г. - второ т.о. Съдът се е позовал на конкретно обществено икономическите условия към 2018г., чието измерение в МРЗ е 510лв.

Съобразявайки всичко гореизложено съдът е приел че претендираното от ищцата застрахователно обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 70 000 лв. като адекватно и съобразено с реално претърпените болки и страдания, както и с практиката на касационната инстанция, поради което исковата претенция следва да бъде уважена до този именно размер.

По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата съставът на ВАС е зложил следното:

Безспорно установено е по делото, че предвид механизма на ПТП и характера на получените травми, ищцата е била без поставен обезопасителен колан по време на произшествието. Според експертите, в случай, че е била с правилно поставен работоспособен технически обезопасителен триточков колан, травмите е следвало да бъдат различни от настъпилите. В този случай снагата е следвало да се премести в рамките на около 7 см към точката на удара. Тъй като обичайното разтегляне на коланния механизъм е в рамките на 7 до 10 см, това, според обясненията на в.лице М., дадени в с.з. на 8.12.23г., не би позволило ищцата да осъществи съприкосновение с гърба на облегалката или подглавника на предно разположена седалка.

При така установените факти безспорно с поведението си - непоставяне на обезопасителен колан, ищцата Е. е допринесла за собственото си увреждане. Имайки предвид че вината на водача на МПС е много по-значителна, тъй като той носи основната отговорност на пътя като по-малко изложен на опасност участник в движението и е длъжен да управлява техническото средство така, че да осигури безопасност на останалите участници в движението, съдът намира, че съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата следва да се определи на 30 %. При това положение претенцията за неимуществени вреди е основателна до размер на 49 000лв. В процесния случай обжалваното решение в частта за присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер над 8 500 лв. до присъдените 48000 лв. следва да бъде потвърдено.

Във връзка с развитите от касатора основания за касация по ал.1, т.1 и т.3 на чл.280 ГПК са поставени следните въпроси

1. Допустимо ли е въззивният съд да определи по-висок размер на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди от определения от първоинстанционния съд, в случай, че първоинстанционното решение не е обжалвано от пострадалия?

2.Какви са правомощията на въззивния съд по чл. 269 от ГПК и какви са пределите на допустимата проверка на правилността на първоинстанционното решение, предвид ограничението на чл. 269, изр. 2 от ГПК?

3.Кои са критериите и конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да съобрази при определяне на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД и в съответствие с Постановление № 4/23.12.1968г,, Пленум на ВС?

4.Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 от ЗЗД. при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя по чл. 432 от КЗ?

5. Как се определя съотношението на приноса на пострадалия и на деликвента за възникване на вредоносните последици? Следва ли при определяне степента на съпричиняване, съдът да прави съпоставка на тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем. в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредите?

6.При приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, по какъв начин и при какви критерии се определя процента на съпричиняване на вредоносния резултат, ако се установи, че всички понесени от пострадалия увреждания са били предотвратими от него при спазване предписанието на императивна правна норма?

7.При установено съпричиняване на пострадалия за собственото му увреждане, винаги ли се приема, че вината и отговорността на деликвента са по-значителни от тези на пострадалия, респективно деликвентът всякога ли има по-висок процент принос за настъпване на увреждането?

8.Следва ли въззивният съд да обсъди и анализира всички събрани по делото допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при формирането на своите решаващи изводи? Така формулираните въпроси обобщено се свеждат до три групи: 1. Процесуални: за приложението на чл.269 ал.2 ГПК относно обема и съдържанието на правомощията на въззивната инстанция и за задължението му да обсъди и анализира всички събрани по делото допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при формирането на своите решаващи изводи; 2. Относно критериите за определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадалото лице; 3. За определянето на обема на съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД;

По първата група въпроси липсват данни за верността на твърдението, на което се базира същият: Въззивният съд не е определил по-висок размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от определения от първоинстанционния съд,а е потвърдил решението на първата инстанция в тази част. Не е ясно към кой конкретен пропуск на съда се отнася и втория процесуален въпрос/ №8 от горната номерация/. По втората група въпроси, относно критериите за определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е изложил пространни съображения, покриващи изискванията в тълкувателната практика на ВС и ВКС/ ППВС4/68 и съответните цитирани решения на ВКС по чл.290 ГПК/. Дали самият размер на обезщетението е правилно определен в конкретния случай и при конкретните увреждания е въпрос по правилността. Следователно въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК-да има характеристиката на правен такъв-т.е. по съдържанието на конкретна правна норма и отговорът му да не е в зависимост от специфичните за спора факти. Последното съображение се отнася в пълна сила и по третата група въпроси: тези за критериите за определянето на обема на съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД, доколкото последният е винаги в зависимост от специфични за всеки случай факти;

От изложеното следва, че жалбоподателят не е обосновал основание за допускане до касация.

По отношение на разноските:

Разноски в полза на ответника по КЖ не се дължат, поради липса доказването на направата на такива, както и на отправено до съда искане за това и приложен списък на същите.

С оглед изложеното, съдът