Определение № 50540 от 10.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2719/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на ДОБРУДЖА МЕЛ АД, ДОБРИЧ МЕЛ ЕАД и КРАСЕН ММ 5 ЕАД, чрез процесуалния им пълномощник, против решение № 533 от 13.08.2021 г. по в. т. д. № 28/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 15-ти състав, с което, след отмяна на решение № 893 от 25.06.2020 г., постановено по т. д. № 1975/2019 г. по описа на Софийски градски съд (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 260039 от 21.09.2020 г.), са отхвърлени предявените от трите търговски дружества срещу Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че неговите вземания, дължими солидарно от ищците, за общо 44 515.43 лв., от които: 41 769.77 лв. – лихви, дължими по чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 288 ТЗ и р. II, т. 5 от Договор № 44/26.02.1999 г., р. II, т. 5 от Договор № 95/26.04.1999 г. и Анекс от 03.11.1999 г., за периода от 26.02.1999 г. до 30.07.2000 г., и 2 745.66 лв. – лихви по Договор № 44/26.02.1999 г. и Договор № 95/26.04.1999 г. и Анекс от 03.11.1999 г., присъдени с решение № 44 от 10.05.2004 г. по гр. д. № 1181/2000 г. на ОС – Перник, решение от 17.02.2006 г. по гр. д. № 1699/2005 г. на САС, и решение № 1024 от 18.12.2006 г. по т. д. № 596/2006 г. на ВКС, за които е издаден изпълнителен лист от 22.01.2008 г., са погасени по давност. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, въз основа на които се претендира неговата отмяна. Излага се, че изводите на въззивния съд за неоснователност на исковете почиват единствено на постановките на ППВС № 3/1980 г., според което образуваното изпълнително производство прекъсва давността, като по време на висящността му давност не тече, а актуалното ТР № 2/26.05.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което образуването на изпълнително дело не е изпълнително действие, не е изпълнителен способ и не е от действията, които прекъсват давността, неправилно е счетено за неприложимо. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?; 2. Доколкото при висящност на спора е прието друго задължително тълкуване на закона, същото следва ли да бъде съобразено при разрешаване на правния спор?; 3. Молба за присъединяване на едно изпълнително дело към друго изпълнително дело попада ли в хипотезата на същинските изпълнителни действия, които прекъсват давността в изпълнителен процес по смисъла, вложен в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, или същата молба представлява действие по администриране на едно изпълнително дело?; 4. Мотивирано и законосъобразно ли е решението при липса на мотиви и анализ на характера на изпълнителното действие, което прекъсва или не прекъсва давността спрямо всеки един от длъжниците в производството?; 5. При наличие на съдебна практика – ППВС по стария ГПК, следва ли тя да се прилага при изменянето на разпоредбата и преуреждането на производствата от момента на влизането в сила на действието на новия ГПК, предвид практически неприложимостта на Постановлението?; 6. Може ли да се присъедини изпълнително дело към вече перемирано друго изпълнително дело и валидни ли са действията по него, респективно – тече ли давност в този период? и 7. Дължи ли съдът при постановяване на въззивното решение произнасяне и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства? По първия въпрос (респ. по свързаните с него) допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с позоваване на решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 131 от 23.06.2016 г. по гр. дело № 5140/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 12 от 02.06.2016 г. по т. д. № 3788/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 451 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 269 от 03.02.2016 г. по гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, III г.о. и решение № 209 от 02.02.2016 г. по т. д. № 1248/2013 г. на ВКС, I т.о., а по седмия въпрос се навежда противоречие на въззивното решение с приетото в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1/2001 от 17.07.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т.о, решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 237 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о. Релевира се и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдение, че въпреки изобилната съдебна практика по приложението на чл. 110 ГПК, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с нея. Против касационната жалба е депозиран писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ДА „Държавен резерв и военновременни запаси“, чрез процесуален пълномощник, с подробни съображения за нейната неоснователност по същество. С определение № 50295 от 22.11.2022 г. производството по настоящото дело е било спряно до приключването на тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, с цел зачитане на тълкувателното решение, съгласно чл. 292 ГПК, а с определение 50055 от 04.04.2023 г. производството по делото е възобновено. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Решаващите правни изводи на въззивния съд по въпроса за погасителната давност в изпълнителния процес и за действието във времето на ППВС № 3/1980 г. и на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС са, че извършената отмяна на ППВС № 3/1980 г. поражда действие от датата на обявяване на тълкувателното решение, а именно от 26.06.2015 г., и даденото с т. 10 от него разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение и които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В противен случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това. Съдът е посочил, че именно такъв е настоящият случай, при който следва да се приеме за меродавно тълкуването в ППВС № 3/18.11.1980 г., че образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като по време на изпълнителното производство до неговото прекратяване давност не тече. С оглед този решаващ за изхода на спора правен извод, който се намира в съответствие с указанията на Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, от значение са установените от въззивния съд обстоятелства, кореспондиращи изцяло на изложените в исковата молба, че заведеното срещу настоящите касатори изпълнително дело № 55/2008 г. е било прекратено през 2015 г. и е образувано ново, като по изложените по-горе съображения е прието, че по първото изпълнително дело давността не е текла до 26.06.2015 г. След този момент до завеждането на исковата молба по настоящото дело на 30.09.2019 г. според въззивния съд давността е била многократно прекъсвана с предприемане на изпълнителни действия по образуваното по молба от 18.11.2015 г. въз основа на същия изпълнителен лист от 22.01.2008 г. ново изпълнително производство против длъжниците – изп. дело № 797/2015 г., поради което същата не е изтекла. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият формулиран въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е идентичен с въпроса, по който е било образувано тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, приключило с постановяването на цитираното по-горе ТР № 3/28.03.2023 г. С него е уеднаквена практиката на ВКС, като тази, на която касаторите се позовават в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е намерена от ОСГТК за неправилна, поради което същата не може да обоснове соченото допълнително основание за достъп до касация. Вторият въпрос е поставен общо, без да отчита хипотезата, в която с тълкувателно решение се обявява изрично, че ППВС е загубило действие, поради което няма никакво значение за разрешаването на спора. Доколкото въпросът е свързан с доводите на касаторите, че ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК следва да се прилага и относно вземания по изпълнително дело, образувано преди приемането му, то същият е разрешен имплицитно от въззивния съд със споделяне на становището, че до приемане на конкретното тълкувателно решение се прилагат постановките на ППВС № 3/18.11.1980 г., което съвпада и с даденото задължително тълкуване по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Третият формулиран въпрос е относно това, дали молбата за съединяване на две изпълнителни дела е същинско изпълнително действие, което прекъсва давността по см. на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК. Въпросът няма нужното значение за изхода от конкретния правен спор, тъй като видно от изложените в обжалвания съдебен акт мотиви касае период, през който, съгласно указанията на ТР № 3/28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, действие намира ППВС № 3/18.11.1980 г., в какъвто смисъл са изводите в обжалваното решение. Четвъртият въпрос - относно липсата на мотиви и анализ на характера на изпълнителното действие, което прекъсва или не прекъсва давността, отново е обусловен от отхвърлената теза на касаторите, че т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК намира приложение за изпълнителни дела, образувани преди приемането му, поради което спрямо него важи изложеното по-горе. Отговорът на петия въпрос също се съдържа в ТР № 3/28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, като от тълкувателното решение е видно, че няма значение дали изпълнителното производство е образувано по реда на стария или новия ГПК, следователно въпросът е и ирелевантен за резултата по делото. Шестият въпрос не е обусловил решаващата правна воля на съда – в решението няма констатации, че е налице присъединяване на едно изпълнително дело към друго, вече перемирано изпълнително дело, като такива обстоятелства не са наведени и с исковата молба, следователно не са част от спорния предмет. По отношение на седмия въпрос относно процесуалните задължения на съда при постановяване на решението не се установява допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В подадените от касаторите отговори на въззивната жалба няма конкретни доводи и възражения, които да бъдат обсъдени от съда, а от друга страна въззивният съд е обсъдил всички доводи и оплаквания, съдържащи се в жалбата на ответника. В касационната жалба на ищците за първи път са въведени твърдения, че петгодишната погасителна давност по отношение на вземанията е била изтекла още към 18.12.2011 г., че първото изпълнително дело е било перемирано две години след образуването му, че молбата за присъединяване към друго изп. дело не представлява изпълнително действие (точно обратното се твърди в исковата молба), че по второто изп. дело също е настъпила перемпция и пр., които обстоятелства не са били включени в предмета на спора по надлежния ред. Ето защо необсъждането им не се намира в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос. Защитната теза на ищците, заявена с исковата молба, е била, че след прекратяване на първото изпълнително дело поради перемпция през 2015 г. се заличават с обратна сила всички извършени до този момент изпълнителни действия, включително тези, годни да прекъснат давността. Тази теза не е споделена от въззивния съд поради приетото от него, че с образуването на изпълнителното дело през 2008 г. давността е била прекъсната и не е текла до прекратяването му през 2015 г., съгласно постановките на ППВС № 3/1980 г. Извън горното следва да се посочи и практиката на ВС отпреди приемане на същото постановление, която е все още актуална, че прекратяването на изпълнителното производство на някое от основанията по чл. 330, ал. 1 ГПК (сега чл. 433, ал. 1 ГПК) не заличава действието на прекъсването. Не е налице и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Твърдяното от касаторите противоречие с изобилната практика на ВКС досежно давността не попада в хипотезата на посочената норма. Липсват и особено съществени пороци, видни от съдържанието на обжалвания съдебен акт, които да са релевантни за изхода на спора и да се изразяват в особено грубо приложение на правилата на формалната логика или в превратно приложение на закона. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение