Определение № 216 от 24.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 153/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 05.08.2020г. по гр.д.№155/2020г. на АС Бургас, с което е уважен иск по чл.2а ЗОДОВ. Жалбоподателят – Комися за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество /КПКОНПИ/, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е уважен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподатели- Н. Г. Д. и Д. Г. Д., чрез процесуалния си представител поддържат, че с решението в частта му, с която са отхвърлени предявените искове съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Молят да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете на Н. Г. Д. и Д. Г. Д. срещу Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество /КПКОНПИ/, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.2а ЗОДОВ, вр. с чл.52 от ЗЗД, вр. с чл.28 т ЗОПДИППД /отм./ за размера над 15 000 лв. до 30 000 лв. - за първия и от 15000 до 20000 за втория / т.е. за сумата от 15 000 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.01.2015 год.. до окончателното плащане, Като е потвърдил решението в останалата му част съдът е отхвърлил исковете и за разликата над 30 000.00 лева до пълният предявен размер от 150 000 лева. Установено е по делото, че с мотивирано искане изх. №741/10.08.2011 год., на осн. чл.28, ал.1 ЗОПДИППД /отм./ е предявен иск с цена 332 417 лв. срещу Н. и д. Д.. Констатирано е, че в образуваното гр.д. №371/2011 год. по описа на ОС Ямбол, като предмет на отнемане са описани недвижими имоти, движими вещи и парични суми на ответниците, като пред първоинстанционния съд за период от година и един месец са проведени 12 открити съдебни заседания с лично участие на ищците, като порадивъзложената им доказателствена тежест по тяхна инициатива са събрани множество доказателства писмени и гласни, изслушвани са единична и комплексна тройна съдебно-икономическа експертизи и пр. Установено е, че с решение №29/12.04.2013 год. по гр.д. № 371/2011 год. на ОС-Ямбол предявеният иск е отхвърлен изцяло, а след проведено открито съдебно заседание без събиране на нови доказателства, с решение №78/29.07.2013 год. по в.гр.д. № 182/2013 год. по описа на Апелативен съд-Бургас е потвърдено решението на Ямболския окръжен съд. С окончателно определение №1/05.01.2015 год. по гр.д. № 246/2014 год. по описа на ВКС, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Съдът е изложил съображения за това, че съгласно разпоредбата на чл.2а ЗОДОВ държавата отговаря за вредите причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органите или на длъжностните лица по Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество, извършени при или по повод изпълнение на правомощията или службата им, а когато искът на Комисията е отхвърлен с влязло в сила решение, е налице незаконност по смисъла на чл. 2а т ЗОДОВ за ангажиране на обективната отговорност на държавата за причинените вреди на засегнатите лица. Съдът е приел, че съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на неимуществени вреди, тъй като е нормално да се приеме, че по време на цялото производство по ЗОПДИППД /отм./, лицата спрямо които е била предприета процедурата за имуществена проверка за значителен период назад във времето-в случая 25 години назад, спрямо тях са наложени имуществени ограничения по допуснатите обезпечения, и са предявени искове за отнемане на имущество, са били притеснени и тревожни, претърпели са неудобства от икономически, социален и битов характер, ограничена е била възможността им да водят предишния си начин на живот и са изпитали негативни емоционални преживявания-стрес, несигурност, безсилие, поради което дори да не са представени доказателства за претендираните неимуществени вреди, обезщетение за тях следва да се определи комплексно, на осн. чл.162 от ГПК. Приел е, че в случая и от събраните по делото доказателства се установяват твърденията на ищците, че са претърпели неимуществени вреди в причинно-следствена връзка с незаконните действия на Комисията- писмени и гласни доказателства и заключение на изслушана съдебно-медицинска експертиза. Прието е за установено по делото негативно въздействие на незаконните действия на Комисията върху психиката на всеки един от ищците. След наложените обезпечения и двамата ищци са се чувствали емоционално зле - били тревожни и безсилни за справяне с отговорностите, избягвали обичайните си контакти, ищецът се затворил в себе си, а ищцата, която до тогава правела впечатление на силен човек загубила вяра в себе си и започнала да изпада в депресивни състояния-често плачела и изпитвала безпомощност, веднъж припаднала в заведението, което стопанисвала. Въпреки, че по делото не е установено с медицински документи ищцата да е била диагностицирана с психично заболяване, съдът намира за установени по делото проявените от нея депресивни признаци, които сочат, че за периода същата се е намирала под голямо напрежение на психиката, най-вече поради настъпилата финансова несигурност в резултат на ограничаване на имуществената сфера. Под такова напрежение се е намирал и ищеца, като при него постоянният стрес е дал и други негативни здравословни отражения. Съдът е взел предвид факта, че от момента на налагане на обезпечителните мерки спрямо имуществото на ищците на 14.07.2011 год., до момента на влизане в сила на отхвърлителното съдебно решение по предявения иск на 05.01.2015 год. е изминал период от 3 г., 5 м. и 22 д., през който те са били ограничени за използване на парични средства по запорирани банкови сметки-три разплащателни сметки на ищеца, наличните суми по три сметки на едноличния търговец на ищцата и наличните суми по личната й банкова сметка, и за разпореждане с възбраненото им собственото недвижимо имущество представляващо идеални части от пет поземлени имоти в [населено място], ведно с построените в тези имоти жилищни сгради, апартамент и други сгради, както и нива, и запорирани движими вещи – три леки автомобила. Прието е, „е наложените обезпечителни мерки съществено са променили финансовите възможности на ищците и техния начин на живот, поставяйки ги в затруднение да покриват личните си, професионалните си, както и тези на детето си нужди. Прието е също така, че всичко това и невъзможността за преодоляване на вътрешните противоречия повлияло на решението на ищцата да преустанови бизнеса си, да напусне семейството си и да потърси работа в чужбина, като необратимо се разрушила съпружеската връзка, тъй като и до момента ищците са разделени, макар с времето да са установили по-добра комуникация помежду си. От друга страна съдът е отчел и обстоятелството, че напускането на семейството и страната от ищцата е личен избор, за който влияние са оказали и други фактори, а решението за установяване в чужбина не е закономерна последица от наложените обезпечителни мерки, макар в търсене на по-добри финансови възможности да е повлияно от тях. Съдът е счел, че не се установява в пряка връзка с действията на Комисията ищците изцяло да са били лишени от право на труд за процесния период, нито разтрогването на семейните отношения и психичните смущения да са били предизвикани единствено от тези действия, както и предизвикани при условията на единствена обусловеност тежки здравословни проблеми на ищците. Съдът е приел, че справедлив размер за обезщетение на претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди е сума от по 15000 лв., която ответникът е осъден да заплати на всеки от ищците, ведно със законните лихви върху сумите, считано от 05.01.2015 год. до окончателното им изплащане е е отхъврлил исковето до пълните им предявени размери от по 150 000 лева. Съдът е посочил, че при преценка на размерите съдът е съобразил ипрактиката на ВКС, застъпена в решение № 166 от 18.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1642/2016 г., четвърто г.о. В изложениепо чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателята КПКОНПИ, чрез процесуалния си представител поддържа, чев решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: следва ли да се доказва причинната връзка между действията на Комисията и неийните органи и приченените вреди или тя се предполага, респ.как следва да се определи обема на отговорност на КПКОНПИ, когато сещу лицето са водени и наказателни производства и са налице други стресогенни факти, по какъв начин и при какви критерии съдът следва да определи размера на обезщетението по чл.2а ЗОДОВ, т.е. как се прилага чл.52 ЗЗД и налице ли е преклузия на възрражение за давност на претенцията преди първото по делото заседание и следва ли съдът да следи служебно за давността. Поддържа, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателите Н. Г. Д. и Д. Г. Д., чрез процесуалния си представител поддържат също, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустим ли е отказ на съда да допусне експертиза със задача относима към спора при условията на чл.266, ал.3 ГПК, в какво се изразяват обичайните вреди в производство по чл.2а ЗОДОВ и какви са критериите за отграничаването им от изключителни такива и увреждане на здравето и други увреждания попадат ли в обхвата на обичайните вреди по „б.2а ЗОДОВ. Поддържат, че са налице предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на сочените основания и от всички жалбоподатели. Сочат се по същество въпроси свързани с критериите, които следва да се имат предвид с оглед разпоредбата на чл.52 ЗЗД и присъждането по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди от незаконни действия на Комисията. По тези въпроси е налице трайна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика. Налице е и многобройна и безпротиворечива практика и по приложението на понятието „справедливост”, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Доколкото се касае за отговорност по реда на ЗОДОВ, при определяне на размера на дължимото обезщетение, намират приложение и общите постановки, развити в т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК, съгласно които обезщетението се определя глобално, като се вземат се предвид всички релевантни обстоятелства, преценени с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г. Всеки случай е индивидуален и относимите към всеки случай обстоятелства са специфични, поради което съдът дължи конкретна преценка. За обезщетяване на вреди по чл. 2а ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства: предмет, продължителност и интензитет на проведеното производство, разгласяване на данни в медиите от същото, конкретен начин на засягане на честта и доброто име на проверяваното лице в обществото, съобразно неговата възраст, обществено и социално положение, отражение на производството върху здравето /физическо и психическо/ на лицето, засягане на взаимоотношенията в семейството, последици за професионалната реализация, още и всички специфични обстоятелства, произтичащи от характера и особеностите на производство по ЗОПДИППД (отм.) В тази връзка, следва да се отчита, че за разлика от наказателното производство, където действа презумцията за невинност и цялата доказателствена тежест се носи от прокуратурата, в производството по ЗОПДИППД (отм.) - проверяваното лице следва да установява всички твърдени от него обстоятелства, от които черпи права. В практиката е установено разбирането, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2а ЗОДОВ, причинени от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органи и длъжностни лица по ЗОПДИППД (отм.) се определя след като се посочат всички обстоятелства, обосноваващи причинна връзка между воденото производство и причинените вреди, индивидуализират се конкретните вреди и си прецени тяхното отражение върху личността на пострадалия, изясни се стойността, която засегнатите неимуществени блага са имали за своя притежател, при съобразяване на обществения критерий за справедливост, определен по вътрешното убеждение на съда. Обжалваното решение не противоречи по правни изводи на задължителната практика доколкото съдът се е съобразил с изискването за конкретна преценка на събраните по делото доказателства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В съответствие с трайната практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл и по въпроса налице ли е преклузия на възрражение за давност на претенцията преди първото по делото заседание и следва ли съдът да следи служебно за давността.В т.4 на ТР№1/2013г. ОСГТК на ВКС е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд, като това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност. Що се касае до въпроса на жалбоподателите Н. Г. Д. и Д. Г. Д. допустим ли е отказ на съда да допусне експертиза със задача относима към спора при условията на чл.266, ал.3 ГПК, то същият не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда относно размера на присъденото им обезщетение за неимуществени вреди по чл.2 а ЗОДОВ. Наличието на съдебна практика, която не е неправилна, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на страните не следва за се присъждат разноски за това производство. Предвид изложението съображения, съдът