Определение № 60748 от 02.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1326/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от „Ив Тур“ ООД [населено място], представлявано от управителя Ж. И. чрез адв. Д. В. от АК Варна срещу решение № 260119 от 22.12.20г.по в.гр.дело № 476/20г.на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260096 от 21.07.20г.по гр.дело № 1110/18г.на Варненския окръжен съд.С него е отхвърлен искът на „Ив Тур“ООД [населено място] за приемане за установено, че „Дилов Инвест“ЕООД [населено място] дължи сумата от 32031.91 лв с ДДС, представляваща незаплатена цена /годишна такса/ за поддръжка и управление на общи части на сграда в режим на ЕС за 2016г.,по фактура № [ЕГН] от 23.11.17г.,дължима по раздел 2, чл.51 от договор за управление и поддръжка на общите части на сградата в режим на ЕС в апартаментен хотел „Ялта“ от 1.03.12г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 8.05.18г.до окончателното изплащане на задължението,за което вземане е издадена заповед № 3084 от 10.05.18г.за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК,поправена с разпореждане № 20223 от 25.05.18г., по ч.гр.дело № 6492/18г.на РС Варна. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1.Ползва ли се решението по насрещен иск по чл.26 ЗЗД със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг процес положителен установителен иск за друго вземане; 2.Какви са обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко установителни иска, основани на един и същ правопораждащ фактически състав – длъжен ли е съдът по висящото дело да зачете формираната сила на пресъдено нещо относно елементите от основния фактически състав на правоотношението,когато те са общи правопораждащи факти, но относими към възникването и съществуването на различни спорни права; 3.Допустимо ли е въззивният съд да приложи силата на пресъдено нещо и дали такава може да се счита за възникнала по отношение на друго вземане,което не е предмет на установяване в спора,по който решението се ползва със сила на пресъдено нещо;ц 4.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, както и всички други допустими и относими към правния спор доказателства,съгласно чл.12 и чл.235 ГПК,като изложи свои собствени решаващи мотиви съгласно чл.236 ал.2 ГПК – отговор е даден в закона; 5.Прогласяването на договор за поддръжка и управление на общи части за нищожен, погасява ли вземането на кредитора за разноски за общи части, след като работата е изпълнена и приета от възложителя и след задължението на етажния собственик за заплащане на разноски за общи части е законоустановено и не зависи от договор; 6.При установителен иск по чл.422 ГПК за вземане от възнаграждение по извършена услуги, следва ли съдът да изследва и въпросът за приемането на работата от възложителя и да съобрази това обстоятелство при преценката за основателността на иска; 7.Ползва ли се със сила на пресъдено нещо решението за прогласяване нищожност на договор по насрещен иск по чл.26 ЗЗД относно спорното право в друго производство,по предявен в друг процес положителен установителен иск за друго вземане, което е различно, но произтичащо от същия договор. В отговор по чл.287 ГПК ответникът по жалбата „Дилов инвест“ЕООД счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С въззивното решение съдът е приел за установено,че по заявление на „Ив тур“ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, е образувано ч.гр.д.№ 6492/18г.на РС Варна, по което в полза на ищеца против ответника е издадена заповед № 3084/10.05.18г.за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, поправена с разпореждане № 20223/25.05.18г.,за сумата от 32031.91 лв,с представляваща незаплатена цена /годишна такса/ за поддръжка и управление на общи части на сграда в режим на ЕС за 2016г.,по фактура № [ЕГН] от 23.11.17г.,дължима по раздел 2, чл.51 от договор за управление и поддръжка на общите части на сградата в режим на ЕС в апартаментен хотел „Ялта“ от 1.03.12г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 8.05.18г.до окончателното изплащане на задължението.Пред Варненския окръжен съд по т.д.№ 1559/16г.е разгледан иск между същите страни по чл.422 ГПК с идентичен предмет – установяване на задължения за 2015г.,като е приет за съвместно разглеждане насрещен иск за прогласяване нищожността на договор за управление и поддръжка на общите части на сградата в режим на ЕС в апартаментен хотел „Ялта“.С решение № 122 от 6.11.19г.по к.т.д.№ 1830/18г.на ВКС, по предявения насрещен иск е прогласена нищожността на договора за от 1.03.12г. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че договорът, на който ищецът основава своята претенция, със сила на пресъдено нещо е прогласен за нищожен,поради което не е породил правни последици и съответно задължения на ответното дружество.Направен е извод,че след като основанието, на което е издадена заповедта за изпълнение не съществува, искът по чл.422 ГПК, чийто предмет е установяване на съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение, не може да бъде да бъде уважен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по следните съображения: Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС по въпросите, свързани с обективните предели на силата на пресъдено нещо като правна последица от влязло в сила решение в случаите, когато между едни и същи страни има няколко спора,основаващи се на един и същ правопораждащ факт.В задължителната съдебна практика - т.18 от ТР № 1/ 4.01.2001г.на ОСГК на ВКС, както и в решение № 49 от 14.04.11гпо гр.дело № 561/10г.,1 т.о., решение № 115 от 10.01.12г.по т.д.№ 883/10г.на 1 г.о. и решение № 314 от 15.01.18г.по гр.дело № 4301/14г.на Четвърто г.о. на ВКС, е прието, че източник на силата на пресъдено нещо е правораздавателната воля на съда, изразена в диспозитива на съдебното решение като следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се формира по отношение на спорното право, индивидуализирано чрез основанието и петитума на исковата молба. Предмет на силата на пресъдено нещо не е само субективното материално право, откъснато от конкретния юридически факт, въз основа на който то се претендира. В основанието на иска се включват всички факти, очертани в хипотезата на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право с всички негови характеризиращи белези /правопораждащ факт, съдържание, носители/. В този смисъл, със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска. Според чл.297 ГПК влязлото в сила решение е задължително не само за страните и техните правоприемници, но и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, при което всеки от посочените органи при упражняване на служебната си дейност е длъжен да зачете постановеното с влязлото в сила съдебно решение, без да има право да пререшава въпросите, разрешени със сила на пресъдено нещо, когато същите следва да бъдат съобразени при последващ правен спор между страните. Забраната за пререшаемост / чл. 299 ГПК / е приложима за всяко отделно правоотношение, обхванато от предмета на делото. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно общите правопораждащи факти съдът се е произнесъл окончателно. В отношенията между страните е формирана сила на пресъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор. Забраната по чл.299, ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. В последващ процес по предявен иск на различно основание или за различно искане, но произтичащ от материално право, чието съществуване е установено с влязло в сила съдебно решение, от съдебната проверка са изключени фактите, обхванати от преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо. В решение №115/10.01.2012г. по т.д.№883/2010г., I т.о. на ВКС е посочено още, че преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. Следва да се имат предвид и разясненията в мотивите по т.5 от ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според които идентичност в предмета на делата, е налице и не само при пълно субективно и обективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. В този случай, предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение по силата, на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази практика. Отговор на въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, както и всички други допустими и относими към правния спор доказателства,съгласно чл.12 и чл.235 ГПК,като изложи свои собствени решаващи мотиви съгласно чл.236 ал.2 ГПК, е даден в закона.В случая въззивният съд е обсъдил релевантните за спора доказателства по делото и доводите на страните, и е изложил правни съображения. Въпросът: При установителен иск по чл.422 ГПК за вземане от възнаграждение по извършена услуги, следва ли съдът да изследва и въпросът за приемането на работата от възложителя и да съобрази това обстоятелство при преценката за основателността на иска, не е от значение за изхода на спора.След като съдът е зачел силата на пресъдено нещо на решение на ВКС,с което е прогласена нищожността на договора за поддръжка и управление на общите части на етажна собственост от 1.03.12г.,на който ищецът по настоящото дело е основал претенцията си, какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос,той няма да се отрази на изхода на делото. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - разрешен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика,или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото,когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв.По поставените въпроси има трайно установена практика на ВКС,част от която е цитирана по-горе. Не е налице очевидна неправилност,като квалифицирано обстоятелство при допускане на касационно обжалване на решението съгласно чл.280 ал.2 ГПК.Основание по този ред може да бъде съобразено при неприлагане на относима към конкретния спор императивна материалноправна норма, прилагане на закона в неговия противоположен,несъществуващ или отменен смисъл, при грубо несъобразяване с основополагащи за съдопроизводството процесуални правила или при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на изводи в решението,което не се установява спрямо обжалваното решение. С оглед изхода на производството по чл.288 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв съгласно представените договор за правна помощ от 26.02.21г.и списък по чл.80 ГПК. Воден от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на ІІІ г.о.