Определение № 315 от 02.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1625/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗАД „Армеец“ срещу решение №414 от 21.04.2021г. по в.гр.д. №170/2021г. на Апелативен съд- София, с което се потвърждава решение №8166 от 01.12.2019г., поправено с решение №261545 от 02.12.2020г., постановени по гр.д. №13429/2016г. от Софийски градски съд. С първоинстанционното решение е осъдено ЗАД “Армеец” АД да заплати на Д. Р. Д. на основание чл.208 КЗ /отм./ сумата 28 000 лева - застрахователно обезщетение за събитие, настъпило на 27.11.2014г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.11.2016г., както и сумата 5 372.79 лева – законна лихва за периода 13.12.2014г.- 01.11.2016г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че в нарушение на закона въззивният съд е приел, че ищцата е активно материално правно легитимирана да претендира застрахователно обезщетение, въпреки че договорът за застраховка е сключен в полза на трето лице и няма отмяна на уговорката по реда на чл.22, ал.1 ЗЗД. Намира за незаконосъобразни и необосновани изводите на съда, че предявяването на застрахователната претенция представлява отмяна на уговорката в полза на третото лице. Оспорва приложението на чл.212, ал.1 КЗ /отм./, като излага доводи, че при смяна на собствеността върху застрахования автомобил са приложими ОУ на договора за застраховка, предвиждащи субективната новация в правоотношението да не настъпва автоматично, а да се предшества от конкретни действия на приобретателя и застрахователя, приключващи с анекс. Счита, че са противоречащи на закона и изводите на съда, че след като ищцата е встъпила в правата по договора, който въпрос сам по себе си е недоказан, то тя се явява стипулант по същия и може да посочи нов бенефициер или да отмени уговорката. Касаторът претендира да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени исковете като неоснователни. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. К. жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по четири правни въпроси, свързани с активната материално правна легитимация на ищцата, респ. обусловили изхода на спора, които независимо от леките нюанси се свеждат до въпроса – предявяването на застрахователна претенция от стипуланта- застрахован по договор за имуществена застраховка с уговорка в полза на трето лице, при липса на изрично изявление за отмяна и при липса на изявление за ползване от страна на бенефициера, поражда ли правните последици на отмяната на уговорката по смисъла на чл.22, ал.1 ЗЗД. Счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №10 от 10.06.2009г., т.д.№510/2008г., ІІ т.о. /основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, като поддържа и наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по жалбата Д. Р. Д. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен искът с правно основание чл.208, ал.1 КЗ /отм./, както и акцесорният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд приема за безспорно, че автомобилът на ищцата е бил застрахован по договор от 06.02.2014г. за застраховки “Каско” и “Злополука”, сключен между „БМ Лизинг“ АД като собственик на автомобила и ответното дружество, с изрична уговорка, че е в полза на „ИНГ Банк“ АД. Приема за установено, че при сключването на договора лизинговото дружество е декларирало, че разполага с два броя оригинални ключове за автомобила, като от снимка на оригиналната полица с поставени върху нея ключове е видно, че са били представени един оригинален ключ с чип и един сервизен ключ. Решаващият съдебен състав приема също така, че на 31.10.2014г. правото на собственост върху автомобила е прехвърлено от „БМ Лизинг“ АД на ищцата, като на 27.11.2014г. /в срока на договора/ е настъпило застрахователното събитие - кражба, автомобилът е обявен за издирване, но не е бил открит. По образуваната при ответното застрахователно дружество щета ищцата е представила един контактен ключ с чип и един сервизен ключ. Въззивната инстанция намира, че ищцата е активно легитимирана да получи застрахователното обезщетение при настъпилия покрит риск кражба, като счита за неоснователно възражението на ответника, че в Общите условия, приложими към процесния договор за застраховка, е уговорено различно разрешение от това на диспозитивната норма на чл.212, ал.1 от КЗ /отм./, съгласно която при прехвърляне на застрахованото имущество приобретателят встъпва в правата по застрахователния договор. Сочи, че в общите условия не е предвидено неизпълнението на задълженията за уведомяване на застрахователя за прехвърлянето на собствеността да води до прекратяване на застрахователното правоотношение. Приема, че евентуалното неизпълнение на задължението за представяне на автомобила за контролен преглед не е основание за изключване риска на застрахователя по чл.15.6. от ОУ, защото не е значително с оглед интересите на застрахователя и не е в причинна връзка с настъпилото застрахователно събитие. Съдът излага доводи, че хипотезата на чл.211, т.2 КЗ /отм./ изисква застрахованият да не е изпълнил виновно свое задължение, предвидено в закона или в застрахователния договор, което е значително с оглед интереса на застрахователя, и това неизпълнение да се намира в причинна връзка с реализирането на застрахователния риск, като тежестта за доказване се носи от застрахователя. Решаващият съдебен състав намира за неоснователно и възражението, че ищцата не може да се ползва от полицата, защото договорът е сключен в полза на трето лице. Излага мотиви, че съгласно чл.22, ал.1 ЗЗД уговорката в полза на третото лице не може да бъде отменена, след като то е заявило на обещателя или на уговарящия, че иска да се ползва от нея. В случая третото ползващо се лице „ИНГ Банк“ АД не е заявило, че ще се ползва от застрахователния договор, а след придобиването на собствеността върху автомобила и встъпването в правата по застрахователния договор съгласно чл.212, ал.1 КЗ /отм./, ищцата се явява стипулант по същия и като такъв може да посочи нов бенефициер или сама да получи застрахователното обезщетение. Съдът приема, че отправеното от ищцата до застрахователя искане за заплащане на застрахователно обезщетение при реализиране на риска кражба съставлява волеизявление, че желае да получи застрахователното обезщетение, следователно уговорката в полза на третото лице е отменена. Въззивният състав стига до извод, че с оглед настъпилото в срока на действие на застрахователния договор застрахователно събитие и при липса на основание за отказ за изплащане на обезщетение, предявеният иск е доказан по основание. Намира за неоснователни възраженията за намаляване на обезщетението, свързани с твърдението за непредаден ключ от автомобила, тъй като не се установява ищцата да е получила повече ключове от тези, които е предала на застрахователя при заявяване на щетата. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- предявяването на застрахователна претенция от стипуланта- застрахован по договор за имуществена застраховка с уговорка в полза на трето лице, при липса на изрично изявление за отмяна и на изявление за ползване от страна на бенефициера, поражда ли правните последици на отмяната на уговорката по смисъла на чл.22, ал.1 ЗЗД, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. С решение №10 от 10.06.2009г., т.д.№510/2008г., ІІ т.о. е прието, че писмената форма е форма за действителност на волеизявлението за отмяна на уговорката в полза на трето лице, съдържаща се в сключен между стипуланта и промитента застрахователен договор и за да породи целените правни последици, трябва да е изрично. С оглед изложеното настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател ЗАД „Армеец“ следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 667.46 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд