Определение № 63 от 17.01.2014 г. на ВКС по д. № 7683/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. М. срещу въззивното определение на Градски съд С. /ГС/ по ч.гр.д. №9439/13 г., с което е оставена без уважение частната жалба на касаторката срещу отказа на съдия по вписванията да заличи отбелязването на съдебното решение за прекратяване на производството по дело, образувано с вписаната искова молба на касаторката. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно определение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Поставените в първите три точки от изложението към частната касационна жалба въпроси относно: прекратяването на ч.гр.д. №7215/13 г. на ГС, към което са приложени вносните документи за държавните такси, събрани за обжалването, така че частно гр.д. №9439/13 г. на ГС е разгледано без да е внесена държавната такса и преди да е влязло в сила определението за прекратяване по ч.гр.д. №7215/13 г., са без значение за спора. Определението по ч.гр.д. №7215/13 г. на ГС е потвърдено с опр. на ВКС, трето г.о. по ч.гр.д. №6754/13 г. от 9.01.14 г. Частната жалба на касаторката срещу отказа на съдията по вписванията е разгледана по ч.гр.д. №9439/13 г. и е оставена без уважение. Прието е, че жалбоподателката като ищец е вписала исковата си молба по делото. На осн. чл.13 от П. вписването формално се заличава въз основа на изричен съдебен акт, постановяващ заличаване или на определение, с което се прекратява производството по делото, образувано с вписаната искова молба. Заличаването на вписването на исковата молба става като в партидната книга се отбележи съдебният акт, с който се постановява заличаването или с който се прекратява производството по делото. В случая е отбелязан по представен препис влезлият в сила съдебен акт - решение, с което е прекратено производството по делото. Затова искането на касаторката за заличаване на това отбелязване е намерено за неоснователно. В подобен смисъл е и задължителната практика на ВКС - напр. опр. по ч.гр.д. №723/09 г. на първо г.о., по ч.гр.д. №1690/13 г. на второ г.о. и др. В последното е посочено: „ Вписването на исковата молба брани ищеца от правните последици на извършените от ответника последващи разпоредителни сделки с имота, като обвързва последващите приобретатели със силата на пресъдено нещо на решението. Вписването на исковата молба има защитно действие до изтичане на шесмесечния срок за вписване на решението, с което искът е уважен. Ако делото е прекратено или искът е отхвърлен защитното действие на вписването на исковата молба отпада с влизане в сила на съдебния акт и то независимо дали самото вписване е заличено по реда на чл. 13 ПВ”. Съображения за същото са изложени и в определението на съдията по вписванията от 18.03.13 г.. Останалите въпроси в изложението към частната касационна жалба са неотносими към изводите на въззивния съд и към данните по делото – касаторката продължава да твърди, че отбелязаното решение за прекратяване на производството по исковата й молба не е влязло в сила /макар ГС да е констатирал обратното/, че не е извършена проверка дали решението е акт, който подлежи на вписване, респ.-отбелязване / макар ГС да е изложил съображения за това/ и дали е допустимо да се отбележи по молба на ответника по иска / макар ГС да се е позовал на субсидиарното приложение на правилата за нотариалните производства по ГПК/. Поставените въпроси не са от значение за спора, с оглед данните по делото и изводите на въззивния съд, и не представляват общо основание за допускане на обжалването по см. на чл.280, ал.1 ГПК според приетото в ТР №1/19.02.10 г. Не се установява и конкретно противоречие на обжалваното определение с цитираната и представена от касаторката практика на ВКС, а напротив - изводите на ГС съответстват на задължителната такава, цитирана по-горе.. Затова обжалване на въззивното определение не следва да се допуска и ВКС на РБ, трето гр. отд.