Определение № 3269 от 23.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4026/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Х. В. и Г. К. В. чрез пълномощника им адвокат Б. Ж. против решение № 123 от 18.07.2024 г., постановено по гр. д. № 186 по описа за 2024 г. на Апелативен съд - Варна, с което е отменено решение № 9 от 8.01.2024 г., поправено с решение № 10 от 8.01.2024 г., постановени по гр. № 345/2023 г. на Окръжен съд - Варна и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от В. Х. В. и Г. К. В. против П. П. С., Г. Ж. Г., Г. П. Б., Ж. П. Г., З. П. В., О. П. Х., Л. П. Г. и „Оптимистас” ООД искове, че В. Х. В. и Г. К. В. са собственици на апартамент № 6, находящ се в [населено място], [улица], ет. 5 с идентификатор № ***, находящ се на пети етаж на сграда, изградена в поземлен имот с идентификатор № *** със застроена площ от 114 кв. м., ведно със съответните части от общите части на сградата и от правото на строеж, на основание давностно владение, осъществено в периода от 26.07.2012 г. до деня, предхождащ подаване на исковата молба – 12.02.2023 г. З. П. В. и Г. Ж. Г. чрез пълномощника си адвокат Н. Б., П. П. С. чрез пълномощника си адвокат Н. Б. и Л. П. Г. чрез пълномощника си адвокат Н. Б. са подали самостоятелен отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Адвокат Б. претендира определяне и присъждане на възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство. Г. П. Б., Ж. П. Г., О. П. Х. и „Оптимистас” ООД не са изразили становище в настоящото производство. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че ответниците са факултативни, но необходими другари по спора и служебно е конституирал и неподалите въззивни жалби ответници, а именно Г. Ж. Г., Г. П. Б., Ж. П. Г., О. П. Х. и Л. П. Г. на основание чл. 265, ал. 2 ГПК. Констатирал е, че ищците са основали иска на твърденията, че въз основа на сключен предварителен договор на 15.03.01 г. с продавача С. Ж., са влезли във владение на описания по-горе апартамент. По време на брака си са сключили и окончателен договор, оформен с нотариален акт № 34/2001 г. на нотариус с рег. № * на НК, вписан в СВ-Варна на 30.11.2001 г. и до момента на подаване на настоящата искова молба продължават да владеят имота. Ответниците – физически лица претендират да са били собственици на имота до 30.05.2022 г., когато същият е бил продаден на ответното дружество чрез проведена публична продан по изпълнително дело. Между ответниците и техните праводатели било проведено делбено производство, като делбата е била допусната между тях и с влязлото в сила на 25.07.2012 г. решение С. Ж. е би изключен от делбата. Исковата молба за делба е била вписана преди вписване на окончателния договор и ищците са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата. Въз основа на решението по извършване на делбата е образувано изп. д. № 1331/2019 г. на ЧСИ рег. № * и с влязло в сила на 30.05.2022 г. постановление имотът е възложен на ответното дружество. С предявяването на иска за делба теклата в полза на ищците придобивна давност е била прекъсната до влизане в сила на решението по допускане на делбата, но от този момент – 25.07.2012 г. за тях е почнала да тече нова десетгодишна давност, която е изтекла към момента на предявяване на иска. Въззивният съд е приел за установено, че ищците са установили владение върху процесния апартамент въз основа на предварителния договор от 2001 г., че праводателят им не е бил съсобственик на този апартамент, както и че владението е продължило и след влизане в сила на 25.07.2012 г. на съдебното решение в първата фаза на делбеното производство. Посочил е, че свидетелите установяват, че ключове за процесното жилище е имал само В. и имотът е бил ползван спорадично от него и съпругата му, през летата - и от майка му и неговите деца, а през 2010 г. – от неговите родители за няколко месеца. Апартаментът е бил ползван от сина на ищците К. по време на обучението му в средното и висшето училище в града. Същият след завършването си е започнал да плава като моряк по корабите и е отсядал в жилището си при завръщанията си. В самото начало, след сключването на договорите през 2001 г., ищецът е извършвал ремонти в апартамента и по покрива на сградата. В жилището под процесния апартамент се появил теч през 2018 г., който породил спорове за източника му, при което св. С. е посетила ап. 6, който бил отключен от В.. В периода до 2020 г. ищецът заплащал данъците за имота, както и електроенергията по партида, която била на негово име. Въз основа на така установените факти съдът е приел, че от влизане в сила на решението в първата фаза на делбата на 26.07.2012 г. за ищците е могъл да започне да тече нов давностен срок, основан на недобросъвестно владение. Отчел е, че решението по извършване на делбата е влязло в сила на 20.12.2017 г., въз основа на него съделителят П. С. се е снабдил с изпълнителен лист и е образувано изпълнително производство от 2019 г. На 6.03.2020 г. не е бил осъществен опис, поради неосигуряване достъп до имота. Такъв е извършен на 21.03.2020 г., като в протокола, който го обективира е отбелязано, че в имота е установено лицето К. В. В. (син на ищците, за който те са поддържали, че са допуснали в имота и чрез който са осъществявали владението). В протокола е отбелязано, че К. В. не е направил възражения на основание чл. 485, ал. 1, т. 5 ГПК. Описаният ап. 6 е бил оставен за охрана и управление на К. В., който е бил уведомен и поел задължението по чл. 486 ГПК без възражения. На 16.09.2021 г. е съставен протокол за извършен нов оглед на ап. 6 с цел актуализация на изготвена оценка. Достъпът до имота е бил осигурен отново от назначения за пазач К. В.. В протокола е отбелязано, че жилището се нуждае от ремонт – основен за тераса и перално помещение. Няма данни за извършван такъв през последните 20 години. Във връзка с насрочената публична продан на процесния апартамент за периода от 10.10.2021 г. до 10.11.2021 г., на 15.10.2021 г. е бил осъществен оглед на жилището от кандидат-купувачи (7 физически лица). Достъпът до жилището е бил осигурен отново от пазача К. В.. Обявената за периода от 20.12.2021 г. до 20.01.2022 г. публична продан за процесния ап. 6 е приключила с протокол за изпълнение върху недвижим имот от 21.01.2022 г., с който за купувач на имота е било обявено „Оптимистас“ ООД. С Постановление от 28.03.2022 г. имотът е бил възложен върху дружеството-купувач. Същото е влязло в сила на 30.05.2022 г. Съдът е отчел и показанията на свидетеля К., който посетил жилището в началото на 2022 г., когато ответното дружество го закупило, с цел планиране на необходимите ремонти. Доколкото знае имало собственик на имота, който обещал да се изнесе. Вратата на жилището била отворена от човек на възраст 60 - 65 години, който не се представил, но ги допуснал да извършат огледа. Този човек поискал управителите на дружеството да му заплати отоплителната система в жилището. Свидетелят посетил жилището още веднъж в средата на лятото. Имало обещание от този човек и то многократно, че апартаментът ще бъде освободен. При тези факти въззивният съд е приел, че не е установено ищците след 2012 г. да са осъществявали фактическа власт с намерение за своене. Ремонти в жилището са били предприети през 2001 г. Ищецът е имал ключ от имота и е осигурил достъп на съсед през 2018 г. Същевременно ищците сочат, че фактическата власт са осъществявали чрез сина си К. В., който е държал апартамента за тях, но самият държател е осигурил достъп за осъществяване на опис с оглед предприетата публична продан, бил е запознат с оповестените от ЧСИ права на ответниците-физически лица върху апартамента и не е направил никакви възражения. Съгласил да бъде назначен за пазач на имота след информиране за задълженията му по чл. 486 ГПК. За това е била уведомена и ищцата Г. В. по телефона от сина си К. В. в момента на извършването на описа на 21.03.2020 г. и единственото възражение, което тя е направила чрез сина си е, че отоплителната система е била изработена от съпруга й В. В.. К. В. е осигурявал без никакви възражения необходимото на ЧСИ съдействие във връзка с последващите действия, насочени към реализиране на правото на съделителите-собственици на имота да осъществят публичната му продан. Ищците са знаели за описването на имота и за предприемане на подготвителни действия за продажбата. На 4.11.2021 г. В. В. е поискал от ЧСИ да се запознае с изпълнителното дело и да получи двете оценки (молбата не е била удовлетворена, но искането показва знание за всички извършени подготвителни действия за продажбата). Въпреки това ищците не са предприели никакви действия по противопоставяне на действията на съделителите, насочени към принудителното реализиране на правото на делба на съсобствения си имот чрез публичната му продан, с които да демонстрират, че осъществяват фактическата власт с намерението за придобиването на имота по давност. Напротив, от всичко изложено по-горе може да се направи извода, че е налице предоставено от ищците съдействие чрез осъществяващия фактическата власт държател и липсата на възражения, извън евентуално такива за извършени в имота подобрения – за изработената от ищеца отоплителна инсталация. Липсата на намерение за своене се установява и от показанията на свидетеля К., че ищецът е водил разговори ответното дружество да му заплати отоплителната инсталация. По тези съображения апелативният съд е направил извод, че владението на ищците не е било нито явно, нито несъмнително и не може да доведе до придобиване собствеността по давност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. Х. В. и Г. К. В. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят следните правни въпроси: 1) какво следва и налице ли е порок на решението, ако искът срещу част от ответниците е отхвърлен без те да са подали отговор и по съображения, които не се намират в отговора на ответника - приобретател на имота, единствено чиито действия като необходим другар могат да ползват останалите ответници; 2) следва ли промяна или смущаване на владението, съответно прекъсване на владението от страна на трети лица или превръщането му в държане, от насочване изпълнение върху недвижим имот в принудително изпълнение, което не е въвод по реда на Глава XLVІІ ГПК, съответно имат ли такова значение и означават ли смяна на владелеца или превръщането му в държател предхождащите принудителната продан действия на съдебния изпълнител - опис и назначаване пазач на имота; 3) длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи на страната по всеки спорен въпрос, като им даде изчерпателен отговор; 4) дали постановено решение за разрешаване на спор за собственост променя анимуса на владелеца и превръща ли го в държател или има значение единствено за прекъсване на давността, но не и за характера на упражняваното след неговото постановяване владение; 5) дали узнаването на права на трети лица е въпрос от значение за преценката за качеството на владение от гледна точка на добросъвестността или от това узнаване следва промяна на анимуса и превръщане на владението в държане без да е налице смущение във фактическата власт на владелеца. Първият въпрос е свързан с довода за процесуална недопустимост на въззивното решение, обоснован с тезата, че част от ответниците са конституирани служебно от въззивния съд като факултативни необходими другари на ответното дружество, което е подало въззивна жалба, но тези ответници не са оспорвали владението н ищците след 2012 г., не са подали отговор на исковата молба, а между самите тях като праводатели на ответното дружество е налице обикновено другарство. В отговора на дружеството-ответник липсват възражения, отнасящи се до предхождащи продажбата на имота факти и в частност, че описът на имота е превърнал ищците от владелци в държатели. Съдът е следвало да отдели нужното внимание на факта, че купувачът е правоприемник на тези ответници и тяхното бездействие, включително липсата на данни да са оспорвали правата на ищците. С оглед посочената обосновка липсва основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение. Самата теза на касаторите е основана на виждането им, че страна, която не е подала отговор на исковата молба не може да позовава на установеното от надлежно събраните по делото доказателства. Тази теза не съответства на практиката на ВКС (например решение № 27 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 2136/2017 г., I г. о.), която дава тълкуване, че ограниченията на чл. 133 ГПК важат само за представяне на нови доказателства и заявяване на нови защитни възражения по съществото на спора от ответника, основани на факти, които са съществували и са му били известни при подаване на отговора на исковата молба. Оценката, която страните правят на събраните по делото доказателства и правните доводи, с които подвеждат фактите по делото под съответната правна норма, се излагат от тях пред съда при устните състезания, съответно в писмената защита по чл. 149 ал.3 ГПК, те не се обхващат от преклузията на чл. 133 ГПК. /срв. решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 2410/2013г./. Независимо от изложените от страните по време на устните състезания правни доводи, при решаването на делото, първоинстанционният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да установи фактите и породените от тях правоотношения. Такава преценка дължи и въззивният съд в рамките на доводите във въззивната жалба и не може да игнорира клаузи от договор, на който се позовават страните, по съображения за процесуална преклузия. Именно това тълкуване в практиката на ВКС дава отговор и поставения първи въпрос, който е неотносим към допустимостта на въззивното решение. Останалите въпроси са поставени при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият, четвъртият и петият въпроси касаят изводите на съда, че не е безспорно установено след 2012 г. ищците да са имали анимус за своене, поради което владението им не е несъмнено, евентуално, че извършените от тях действия, включително и чрез сина им чрез когото са упражнявали фактическата власт не са явни, т. е. че владението е скрито и не може да доведе до придобиване на вещното право по давност. Изводите на съда са, че владението не е несъмнено и не е явно. Липсват изводи, че оставянето от ЧСИ на завареното в имота трето лице като пазач означава прекратяване на неговия или на ищците анимус и ги превръща в държатели (каквато е обосновката на втория въпрос); че постановеното решение по допускане на делбата е превърнало ищците от владелци в държатели (каквато е обосновката на четвъртия въпрос) или че узнаването за правата на трети лица без да е отнета фактическата власт води до превръщане на владението в държане (какъвто е контекста на петия въпрос). Поради това и въззивното решение не противоречи на посочената във връзка с тези въпроси практика на ВКС. Същевременно изводът на съда, че скритото владение не може да доведе до придобиване на собствеността по давност е в съответствие с практиката на ВКС – в този смисъл са решение № 124 от 5.11.2018 г. по гр. д. № 3569/2017 г., II г. о. и решение № 50068/26.10.2023 г. по гр.д. № 3238/2022 г. на ВКС, II г. о., даващи тълкуване, че владениетое явно когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт и обратно, владението е скрито когато се упражнява по таен начин, който не разкрива упражняваната фактическа власт и намерението на владелеца да държи вещта като своя, както и че владението се квалифицира като явно когато се осъществява чрез действия, които могат да станат достояние на трети лица, включително собственика или предишния владелец, възприемането на които биха им позволили да защитят правата си с предвидените в закона способи – предявяване на иск за собственост от собственика на имота или иск за защита на владението от предходния владелец. Изложеното следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити. Следователно, за да е годно да породи последиците на придобивната давност, владението следва да се осъществява по начин, който да позволи на третите заинтересовани лица не само да възприемат, че върху имота се осъществяват владелчески действия, но и да узнаят кое е конкретното лице, което владее имота. В съответствие с тези разяснения в практиката на ВКС въззивният съд е преценил доколко действията на ищците и техния син в хода на изпълнителното производство могат да бъдат квалифицирани като явни, поради което и въпросите не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Третият въпрос е свързан с втория, като касаторите твърдят, че изводите на съда са формирани без да се отчетат действията на ищците да поискат обезпечение на иска си чрез спиране на изпълнението преди провеждане на публичната продан (което е относимо към направения извод за бездействие на ищците и твърдения за което се съдържа в отговора на исковата молба на дружеството-ответник); не са обсъдени доводите им за действието на описа и назначаването на пазач и възраженията им относно показанията на свидетеля К.. С оглед посочената обосновка по този въпрос не се констатира наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Доказателства, че ищците са поискали обезпечаване имено на владението или на придобитото по давност право на собственост не са представени, доколкото не са приемани актовете на съда по обезпечението по посоченото в отговора на исковата молба на „Оптимас” ООД ч. гр. д. № 131/2022 г., като същевременно в отговора на въззивните жалби липсва позоваване на това обстоятелство, поради което неотчитането му от съда не води до противоречие с практиката на ВКС, на която се позовават касаторите по този въпрос. Доводите по отношение на описа и назначаването на пазач са били в контекста, че тези действия не прекъсват владението и доколкото съдът не е формирал извод, че са довели до прекъсване на владението не е дължал обсъждането им. По отношение на показанията на свидетеля К. съдът е изложил изрични мотиви какво и защо приема за установено от тях, а и ги е ползвал само като допълнителна аргументация на вече направените от доказателствата в изпълнителното производство изводи, че владението не е било несъмнено и явно. В обобщение не е налице основание по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. По отношение искането на адвокат Н. Б. да му бъде заплатено възнаграждение за осъщественото в настоящото производство представителство по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА на З. П. В. и Г. Ж. Г., на П. П. С. и на Л. П. Г.: Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА и чл. 2, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (в действащата редакция от ДВ бр. 14 от 18.02.2025 г.) възнаграждението се определя от съда при отчитане критериите по наредбата – съобразно вида и броя на предявените искове, като фактическата и правна сложност на делото може да обуслови определяне на по-голямо възнаграждение до двукратен размер. Чл. 36, ал. 2 ЗА, към който препраща чл. 38, ал. 2 ЗА, предвижда, че размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован. Изречение трето на чл. 36, ал. 2 ЗА противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС съгласно даденото с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 и не се прилага. При преценка справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение следва да се отчита фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази всички релевантни обстоятелства, включително вид, характер на спора, материален интерес, вид и количество на свършената работа, фактическа и правна сложност на делото, предприети действия и др. В настоящия случай адвокат Б. е подал три отговора на касационната жалба от името на представляваните лица, но по същество същите са идентични по съдържание, а следователно количеството свършена работа е само за изготвяне на първия отговор. Делото не е с висока фактическа сложност, тъй като касаторите са оспорили само фактическите изводи на съда, основани на показанията на свидетеля К.. Не е висока и правната сложност, тъй като поставените въпроси са свързани с неразбиране мотивите на съда, а по редица от тях има практика на ВКС. Затова на адвокат Б. независимо, че е представлявал четирима ответници по иска, които са подали отговор на касационната жалба, следва да бъде определено едно общо възнаграждение. Защитавания в касационното производство материален интерес е 131 453.76 лв. (съответстващ на правата от 33/36 ид. ч., които представляваните са имали от имота с данъчна оценка 143 404.10 лв.). Ориентировъчният размер на адвокатско възнаграждение при тази цена на иска е 9 915 лв., като за изготвяне на отговор на касационната жалба с основания за допускане на касационно обжалване възнаграждението е в размер на ѕ или 7431.11 лв. С оглед фактическата и правна сложност на делото и факта, че е положен труд само за изготвяне на първия отговор (отпечатването на идентичните с първия отговор доводи от името на останалите представлявани лица не подлежи на отделно възнаграждение), съдът определя възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Б. в размер на 6500 лв. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение