Определение № 955 от 26.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1945/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. А. от [населено място] и касационна жалба на С. К. Молла-М. от [населено място] против решение № 72 от 02.06.2023 г. по в. гр. д. № 439/2022 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 332 от 16.10.2018 г. по т. д. № 545/2018 г. на Бургаски окръжен съд, по предявен от „Първа инвестиционна банка“ АД иск с правно основание чл. 422 ГПК, е признато за установено, че, в качеството им на поръчители по договор за банков кредит № 002LD-R-0000167/27.08.2009г. с кредитополучател Т. И. С., касаторките дължат на банката солидарно: главница в размер на горницата над 900.31 евро до 11 500 евро, ведно със законната лихва, считано от 24.11.2016 г. до окончателно й изплащане и договорна възнаградителна лихва за периода 25.09.2009г. до 23.11.2016г. в размер на горницата над 31.57 евро до 8 078.42 евро. И двете касаторки поддържат неправилност на въззивното решение в атакуваната му от тях част поради противоречие със закона и с практиката на Върховен касационен съд. Изразяват несъгласие с извода на Бургаски апелативен съд, че процесните вземания на банката за главница и възнаградителна лихва по договора за кредит не са погасени по давност. Според тях, този извод е резултат от неправилното становище на съдебния състав, че давността за падежиралите вноски по договора за кредит започва да тече не от момента на настъпване падежа на съответната вноска, а от настъпване на падежа на последната погасителна вноска. В касационната жалба на касаторката П. И. А. са развити подробни съображения и за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор, касаещи уговорената възнаградителна лихва, а също в подкрепа на твърдението й, че не е обвързана от Общите условия към договора и от погасителния план към него. Като значими за допускане на касационното обжалване, в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите, съответно: От касаторката П. И. А.: „ I. 1. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит; 2. Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за възнаградителна лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит; II. 1. Изправна страна ли е по договора за кредит банката, която, въпреки изрично задължение, поето с договора за кредит, да уведомява кредитополучателите за всяка промяна на приложимия към договора лихвен процент, не е спазвала това свое задължение за известяване; Представлява ли това действие на банката нарушение на чл. 58, ал. 2 ЗКИ; 2. Следва ли съдът при изследване на въпроса относно уведомяването на кредитополучателя за едностранна промяна от банката на лихвата по ипотечен кредит да се съобрази с факта кой е приложимият закон към момента на всяка едностранна промяна на лихвата от страна на банката и има ли значение това за отношенията между страните; 3. Необходимо ли е подписване на нов погасителен план при всяка промяна на приложимия към договора за кредит лихвен процент; 4. В тежест на банката ли е да установи, при направено възражение за нищожност на клаузи от договора за кредит на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, по безспорен и категоричен начин, че клаузите от договора са индивидуално договорени; 5. Намира ли приложение изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП по отношение на договор за кредит, който съдържа нищожни клаузи на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради това, че не са индивидуално договорени; 6. Противоречи ли на закона и добрите нрави уговорка, според която банката едностранно може да променя приложимия лихвен процент и определената с договора за кредит методология, при която може да се променя приложимата лихва, е неясно определена и неразбираема за кредитополучателя; 7. Следва ли начинът на определяне и формиране на приложимия към договора за банков кредит лихвен процент да е ясно и точно формулиран, като отделните му компоненти, като променящи го фактори, да са разяснени и лесно определяеми от и за кредитополучателя; 8. Законосъобразно ли е договорът за кредит да препраща към дискрецията на орган на банката, която би се променила към бъдещ момент, или да използва многозначни термини при определяне на начина за погасяване на един кредит“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, съответно: решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о. и решение № 147 от 10.02.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на II т. о. (за въпросите по т. I) и решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015г. на II т. о., решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на I т. о., решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на IV г. о. и решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на III г. о. (за въпросите по т. II). Освен това се твърди, че всички въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От касаторката С. К. Молла-М.: „ 1. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост; 2. Каква е давността за погасяване на вземането за договорена възнаградителна лихва – обща 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД или специална три годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД.“ За първия от въпросите се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че е разрешен в противоречие с решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на IV г. о., решение № 45 от 17.06.2020 г. по т. д. № 237/2019 г. на II т. о. и решение № 50076 от 14.11.2022 г. по т. д. № 1730/2019 г. на I т. о., а за втория въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липсата на категоричен отговор на същия в съдебната практика. Ответникът по касация – „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбите без уважение като неоснователни, по съображения в писмени отговори, съответно от 26.09.2023 г. и от 01.09.2023 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Обжалваното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК. Въззивният съд е приел, че след частичната отмяна на първото въззивно решение (решение № 30 от 11.04.2019 г. по т. д. № 4/2019 г.), извършена с решение № 50114 от 07.10.2022 г. по т. д. № 2041/2019 г. на Върховен касационен съд, Първо търговско отделение, предмет на спора при новото разглеждане на делото е съществуването на вземане на „Първа инвестиционна банка“ АД към ответниците П. И. А. и С. К. Молла-М., в качеството им на поръчители по договор за банков кредит № 002LD-R-0000167/27.08.2009г. с кредитополучател Т. И. С., за разликата над сумата 900.31 евро до 11 500 евро – погасителни вноски за главница и за разликата над сумата 31.57 евро до 8 078.42 евро – погасителни вноски за възнаградителна лихва за исковия период 25.05.2009 г. - 25.05.2016 г., като в останалите му части предходното въззивно решение е влязло в сила. С оглед приетото в отменителното решение на ВКС, че договорът за поръчителство обвързва ответниците, тъй като вземането на банката по процесния договор за кредит е предявено в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, новият въззивен състав е изпълнил изрично дадените му указания да се произнесе по възражението на поръчителите за изтекла погасителна давност. Счел е обаче същото за неоснователно. Въззивният съд е възприел становището, застъпено в част от практиката на касационната инстанция, според което, при уговорка за разсрочване на части на едно по правило делимо, но единно задължение, разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, вземането е изискуемо от датата на падежа (уговорения краен срок за погасяване на кредита) и това е началото на давностния срок. В тази насока се е позовал и на постановките, залегнали в мотивите на Тълкувателно решение № 3/2011 от 18.05.2012г. и Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022г. на ОСГТК на ВКС. Поради това и съобразно крайния срок на процесния договор за кредит – 25.08.2016г., решаващият състав е стигнал до извода, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 24.11.2016 г. – не е изтекла нито приложимата за главницата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, нито приложимата за възнаградителните лихви 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Ето защо, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил исковете за главница и за възнаградителна лихва изцяло. С оглед мотивите на обжалвания акт, настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по въпроса по т. 1, поставен от касаторката С. К. Молла-М., който обобщава и въпросите по т. I, поставени от касаторката П. И. А.: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви – от датата на падежа на всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост“. По отношение на този въпрос е осъществена както общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е обуславящ изхода на конкретното дело, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото е разрешен в противоречие с постановеното след образуване на настоящото производство Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че: При уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска; При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж започва да тече от предсрочната изискуемост. По отношение на останалите поставени от двете касаторки въпроси не е налице общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите по т. II от изложението на касаторката П. И. А. изобщо не са били обсъждани от въззивния съд, нито е следвало да бъдат обсъждани от него, предвид обстоятелството, че същите не са били заявени като спорни при предходното касационно разглеждане на делото. Що се отнася до въпроса по т. 2 от изложението на касаторката С. К. Молла-М., неговата ирелевантност произтича от това, че съдът не е приел нещо различно от становището на самата ответница, което обосновава и липсата на оплакване в депозираната от нея касационна жалба. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК