Определение № 607 от 20.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 805/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „СИ ЕН ДЖИ МАРИЦА“ ООД /н/, представлявано от синдика адв. Д. Г., срещу определение № 803 от 22.03.2023г. по в.ч.гр.д. № 745/2023г. на САС, с което е оставена без разглеждане частна жалба на дружеството против определение № 902255 от 01.12.2022г. по ч.гр.д. № 171/2018г. на Благоевградски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на дружеството по чл.82 ГПК за освобождаване на парична гаранция в размер на 20 000 лева. Частният жалбоподател поддържа, че определението на окръжния съд подлежи на въззивен контрол. Намира за неправилно определението на първоинстанционния съд, като излага съображения, че искането за освобождаване на гаранцията не е обвързано със срок, а такъв законът е предвидил единствено за връщане на гаранцията в разпоредбата на чл.82 ГПК, който срок е едногодишен от датата, когато е настъпила изискуемостта на вземането. Изтъква, че освобождаването на внесената гаранция и връщането й са две отделни процесуални действия и спорният въпрос е относно момента, от който настъпва изискуемостта на вземането за връщане на гаранцията, определящ и началния момент на срока, от който може да се иска връщането й. Сочи, че доколкото предпоставка за връщане на гаранцията е нейното освобождаване, за каквото искане законодателят не е предвидил срок, то следва да се приеме, че едногодишният срок по чл.82 ГПК да се иска връщане на гаранцията започва да тече именно от влизане в сила на определението за освобождаването й, от когато вземането става изискуемо и може да се поиска връщане на гаранцията от ищеца като кредитор. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Тъй като въззивното определение подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК, разглеждането на частната жалба не е обусловено от обосноваване на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Въззивният съд е констатирал, че с обжалваното пред него определение първоинстанционният съд е оставил без уважение подадената молба за освобождаване на внесената по сметка на съда парична гаранция в размер на 20 000 лева, тъй като е подадена след изтичане на едногодишния срок по чл.82 ГПК, считано от влизане в сила на определението от 19.11.2018г. на САС, с което е отменено определението на окръжния съд за допускане на обезпечението, а искането за освобождаване на паричната гаранция е депозирано в съда на 07.10.2022г. Намерил е, че подадената частна жалба е недопустима, като е изходил от разясненията в т.3 от ТР № 6 от 23.10.2015г. по тълк.д. № 6/2014г. на ОСГТК на ВКС, че образуваното по искане за освобождаване на внесена гаранция производство е едноинстанционно. Поради това с обжалваното определение въззивният съд е оставил частната жалба без разглеждане. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. Съгласно мотивите по т. 3 на ТР № 6 от 23.10.2015г. по тълк.д. № 6/2014г. на ОСГТК на ВКС, на което се е позовал и въззивният съд, разпоредбата на чл.82 ГПК постановява, че внесените по специалната сметка на съда суми за разноски и гаранции се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани обратно от вносителя в срок една година от датата на настъпване на тяхната изискуемост. В случаите на освобождаване на внесена гаранция за допускане на обезпечение на иск по чл.389 и следващите ГПК, това е влизането в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него прекратено - аргумент от чл.403, ал.2 във връзка с ал.1 ГПК. С влизането в сила на тези актове отпада интересът и необходимостта от допуснатите обезпечителни мерки, а оттук възниква и вземането на лицето, в чиято полза същите са били допуснати, да получи обратно внесените като гаранции суми. Гаранцията, внесена като условие за допускане на обезпечение на иска, служи за обезпечаване на отговорността за претърпените вреди от ответника по този иск и подлежи на връщане при условията на чл.403, ал.1 ГПК. Поради това е прието, че от датата на влизане в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него прекратено, започва да тече и едногодишният срок по чл.82 ГПК, в който носителят на правото на възстановяване следва да депозира в съда молба за връщането им. При пропуск от страна на последния да осъществи това свое право в законовия срок, съдът внася съответните суми в приход на държавния бюджет. Прието е още, че актът, с който съдът се произнася по искане за връщане на гаранция, не подлежи на обжалване, доколкото същият не попада в нито една от хипотезите на чл.274, ал.1 ГПК: не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито законодателят изрично е предвидил неговото обжалване. Изтъкнато е, че с това определение или разпореждане не се решава спор по същество и не се слага край на делото, поради което и молителят може да поиска неговото изменение от съда, който го е постановил вследствие на грешка, пропуск, както и при изменение на обстоятелствата, което следва от разпоредбата на чл.253 ГПК. С оглед така дадените задължителни разяснения е правилен изводът на въззивния съд, че обжалваното пред него определение на първоинстанционния съд за оставяне без уважение на искането за връщане на внесена парична гаранция не подлежи на обжалване. Изложените в частната жалба доводи, че законът разграничава искането по чл.403 ГПК за освобождаване на внесена парична гаранция, което може да бъде направено безсрочно, от искането за връщане на гаранцията след уважено искане по чл.403 ГПК, не намира опора в закона. С оглед мотивите на посоченото тълкувателно решение правото да се поиска връщане на внесената за обезпечение на иск парична гаранция по реда на чл.403 ГПК следва да бъде упражнено в срока по чл.82 ГПК, започващ да тече от датата на влизане в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него е прекратено. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение