Определение № 519 от 08.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2509/2021 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 5954/12.04.2021г. на И. Т. Ч., подадена чрез адвокат Т. от АК София, и по частна касационна жалба с вх.№ 6051/13.04.2021г. на Р. Р. Г. – Ч., подадена чрез адв. Х. от САК, срещу определение № 813 от 22.03.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 570/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд. С това определение са оставени без уважение частна жалба вх. № 155616/16.12.2019г. по описа на регистратурата на СГС на Р. Р. Г. - Ч. и частна жалба вх. № 929/06.01.2020г. по описа на регистратурата на СГС на И. Т. Ч. срещу определение № 28863 от 08.12.2019г. по гр.д. 6086/2018г. по описа на СГС, I ГО - 2-ри с-в, в частта му, с която съдът е осъдил ответниците Р. Р. Г. - Ч. и И. Т. Ч. да заплатят на ищеца „Еликон“ ЕООД разноски по делото в размер на сумата 9 974,24 лв., и в частта, с която е отказал да присъди на всеки от ответниците исканите разноски за горницата над присъдения размер в полза на И. Т. Ч. от 350 лв. и в полза на Р. Р. Г. - Ч. от 100 лв. В частните жалби се излагат съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради съществени нарушения на материалния и процесуалния закон. Искането е за отмяна на въззивното определение. В приложеното към жалбата на И. Т. Ч. изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 и т.3 ГПК по въпросите, обобщени от съда: „ При отказ от иск, основан на новонастъпили след завеждането му обстоятелства, но направен несвоевременно, следва ли ищецът да понесе отговорността за разноските, сторени в производството от ответника“ и „ По какъв начин при иск по чл.135 ЗЗД се преценява дали с извънпроцесуалното си поведение ответникът е дал повод за завеждане на иска, ако същият го оспорва с твърдение за липса на увреждане, а ищецът прави отказ от иска, поради погасяване на вземането, по повод на което е завел иска по чл.135 ЗЗД“. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът се позовава на определения на различни състави на ВКС, съдържащи произнасяне по претенции за разноски на основание чл.78, ал.2 и ал.4 ГПК. Във връзка с основанието по чл.280 т.3 ГПК, касаторът сочи, че е налице празнота в закона, който не урежда хипотеза като процесната, при която отказът от иска не е направен веднага при настъпване на основанието за него, а в по-късен момент и по този начин неоснователно се поддържа висящността на процеса. Счита също, че е налице празнота в закона и относно втория въпрос от изложението. В пространно изложение касаторът преповтаря в изложението си и касационните оплаквания, релевирани в самата жалба, ведно с доводи за недопустимост и неоснователност на иска, производството по който е прекратено поради отказ на ищеца. В приложеното към жалбата на Р. Р. Г. - Ч. изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се поддържа наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК по въпросите, обобщени от съда: „ След като ищецът прави отказ от иска и по този начин препятства събирането на доказателства за липса на знание у съпругата на длъжника за увреждащия характер на сделката, следва ли съдът да приеме за доказан факта на незнанието по смисъла на чл.161 ГПК и нормата на чл.161 ГПК намира ли приложение при отказ от иск?“ и „Следва ли ответницата да понесе разноски по делото само поради факта, че е съпруга на ответника – длъжник на ищеца, след като поради направения от ищеца отказ от иска е била лишена от възможността да докаже ,че не е знаела за увреждането?Какъв полезен ход би имала тя за защита в процеса, съответно за да не бъде осъдена за разноски, и не е ли налице нарушение на принципа на равенство между страните?“. За да обоснове поддържаното допълнително основание касаторката сочи, че е налице неяснота, непълнота или противоречие в правната уредба и по-конкретно в нормите на чл.135, ал.2 ЗЗД и чл.161 ГПК. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: Частните касационни жалби са редовни и допустими, но не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Съображенията са следните: Въззивният съд е констатирал, че гр.д. 6086/2018г. по описа на СГС, е образувано по подадена искова молба от „Еликон“ ЕООД срещу И. Т. Ч. и Р. Р. Г. - Ч. с предявен иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване за относително недействителна по отношение на ищеца на сделката по брачен договор, сключен между ответниците на 27.04.2018г.; че правният интерес от предявяване на иска ищецът е легитимирал с твърдения да е кредитор на ответника И. Ч., като за вземанията му е издаден изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело 20188510400589 по описа на ЧСИ М. П. за сумата в общ размер от 88 869,92 лв., а с оспорваната сделка ответникът е намалил имуществото си с притежавани от него в режим на СИО два недвижими имота и две МПС; че с депозираните писмени отговори ответниците са оспорили предявения иск с доводи за неговата недопустимост - липса на правен интерес по причина заплащане на дълга на 16.08.2018г., както и притежавано от ответника Ч. достатъчно друго имущество, от което да се удовлетвори ищеца, като същевременно са изложили и възражения досежно основателността на иска; че ответникът И. Т. Ч. е получил покана за доброволно изпълнение по изп. дело 20188510400589 по описа на ЧСИ М. П. за сумата в общ размер от 88 869,92 лв. на 12.04.2018г.; че иницииралата производството по делото искова молба е депозирана от ищеца в съда на 08.05.2018г.; че вземанията на ищеца „Еликон“ ЕООД към ответника Ч. са погасени с плащане на дата 16.08.2018г. - след датата на подаване на исковата молба в съда и преди първото по делото заседание; че отказ от иска е заявен едва във второто по делото заседание и производството е прекратено. При така приетото за установено въззивният съд е приел от правна страна, че и при прекратяване на производството по делото ищецът няма да дължи разноски, ако ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото и поводът отпадне в хода на висящия процес, а напротив като изправна страна в производството сам ищецът ще има право на сторените от него разноски до датата на възникване на новите обстоятелства, които обосновават отпадане на интереса му от предявения по делото иск и са причина за десезирането на съда от ищеца. Счел е за неоснователни възраженията на ответниците, че ищецът е бил сам в забава, доколкото не е посочил банкова сметка, по която да му заплатят дължимите суми. В тази връзка е посочил, че от 12.04.2018г., когато на длъжника Ч. е връчена покана за доброволно изпълнение от ЧСИ М. П., същият е бил в знание за образуваното изпълнително дело, както и за правната възможност, а и задължението по чл.455, ал.3 ГПК, да плати дължимите по изпълнението суми по сметка на частния съдебен изпълнител в предоставения му с поканата срок за доброволно изпълнение. Въззивният съд е счел за неоснователни и възраженията на ответниците, че искът е предявен при липса на правен интерес с оглед притежавано от длъжника Ч. достатъчно друго имущество, от което ищецът да се удовлетвори. В тази връзка е посочил, че с оглед разпоредбата на чл. 133 ЗЗД без правно значение за допустимостта на иска е дали и какво друго имущество има длъжникът; че към датата на депозиране на исковата молба в съда за ищеца е бил налице правен интерес от предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД и срещу двамата ответника - необходими другари, а последните с поведението си са станали причина за образуване на делото; че причината за образуването на делото е отпаднала едва на 16.08.2018г., когато вземанията на ищеца са погасени с плащане, предвид на което и вече заплатените към последната дата разноски от ищеца - държавна такса в размер на 3 614, 24 лв. - платена на 08.05.2018г., и адв. хонорар за сумата 9 900 лв., платен видно от изричния запис по представения договор за правна защита и съдействие на 04.05.2018г. - т. 1 от ТР 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, са разходи, които по горните мотиви на съда следва да бъдат възложени на станалите причина за образуване на делото ответници. За неоснователно съдът е приел и възражението на ответника Р. Р. Г. - Ч., че не е станала причина за завеждане на делото. За да обоснове този си извод съдът е посочил, че ответниците по иска по чл. 135 ЗЗД са необходими другари - чл. 216, ал. 2 ГПК и решението на съда следва да бъде еднакво за тях, включително по отношение преценката за основателността на иска, респективно дали е налице правен интерес за ищеца от завеждането му, както и, че предвид неспорното по делото положение на ответника Г. - Ч. - съпруга на ответника Ч., законът урежда презумпция за знание за увреждане на ищеца, която не е опровергана по делото. Въззивният съд е приел за необосновани и възраженията на ответниците, че не следва само по причина на поведението на ищеца - да заяви отказ от иска, да бъдат натоварени с разноските по делото, доколкото и при приключване на делото със съдебно решение, а не прекратяването му по заявен отказ от иска, съдът отново при присъждане на разноските по делото би бил длъжен на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 2 ГПК да извърши преценка, независимо от изхода на делото, дали ответниците не са станали причина за завеждане на съдебния спор. Обосновал е и извод, че без всякакво значение по въпроса относно дължимите по делото разноски е спорът между страните за дължим или не разход за пазач по образуваното изпълнително дело. Приел е и това, че обстоятелствата по погасяване чрез плащане на дълга на ответника Ч. към ищеца „Еликон“ ЕООД са осъществени преди първото по делото заседание, а отказ от иска е заявен едва във второто по делото заседание и доколкото за извършените разходи от ответниците за представителство в същото о.с.з. и за платената такса за експертиза, е прието причина да е поведението на ищеца – затова, че не е заявил своевременно десезиране на съда, на ответниците са дължими разноски за представителство в о.с.з. и за платен депозит за СЕ, като възражения срещу определения размер на последните не се съдържат в жалбите на ответниците. Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които се позовава жалбоподателят и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразявайки задължителните за съдилищата указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и вземайки предвид решаващите правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС не установява предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираните от частния касатор Ч. процесуалноправни въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Нито един от актовете на ВКС, приложени към изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не разрешава точно тези въпроси, които са повдигнати в настоящето производство. Във връзка с релевантността на поведението на ответника при преценката дали има право на разноски при прекратяването на производството по делото, въззивният съд е съобразил съдебната практика, установена с определение № 843/17.11.2014 г. по гр. д. № 6176/2014 г., ІV г. о., ВКС и цитираните в него други актове на ВКС по същия въпрос. В определени случаи, когато с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото, ищецът не му дължи заплащане на сторените разноски. Ответникът има право на разноски при прекратяване на делото поради отказ от иска, когато този отказ е направен по неизяснена причина, но когато отказът от иска е предприет поради настъпили след предявяването му и независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното спорно право, отговорността за разноските не се понася от ищеца. В определение № 388/11.07.2017 г. по ч. т. д. № 831/2017 г., ІІ т. о. и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос е прието, че когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и прекратяването му е станало поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, не той, а ищецът има право на направените разноски. В този случай е допустимо при прекратяване на производството съдът да установи относими към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството, и да изследва дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска, с оглед определяне на отговорността за разноските, извършени от страните. Тази практика е съобразена при постановяване на обжалваното определение, поради което не е налице претендираното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези принципни постановки, по разбиране на настоящия състав, не се променят в зависимост от това дали ищецът е направил отказ от иска веднага, в момента на настъпване на погасяването на дълга, или в по-късен момент, или е предпочел производството да приключи със съдебен акт по същество. Отказът от иска е процесуално действие на ищеца, с което той десезира съда с правния спор. То може да се предприеме по всяко време, през което делото е висящо - не само пред първата, но и пред въззивната и касационната инстанции, а може да бъде предприето и докато тече срокът на обжалване /чл. 249 ГПК/. В случая отказът от иска е предприет пред първата инстанция. Въпреки това съдът при съобразяване принципа за недопускане на неоснователно обогатяване е съобразил, че в процесния случай ищецът с поведението си, изразяващо се в заявяване на отказ от иска в по-късен момент, е станал причина за допълнителни разноски от страна на ответниците, е изчислил и присъдил последните в полза на ответните страни.Доколкото липсва жалба от страна на ищеца съдът не дължи преценка по тези процесуални действия на въззивния съд. Предвид изложеното не е налице поддържаното от частния касатор Ч. основание по чл.280 т.1 ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. По въпросите е налице ясна и непротиворечива правна уредба, както и трайна и последователна съдебна практика, която не се нуждае от промяна или коригиране. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с въпросите, поставени от частния касатор Ч.. Въпросите, така както са формулирани, не са правно разрешени от съда и не обуславят решаващите му изводи по конкретния спор. Поради това тези въпроси не са правни, не обуславят извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК и това е достатъчно обжалването да не бъде допуснато. Същевременно не е изложена от касатора и обосновка за поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. Не са изложени от жалбоподателя твърдения за наличие на хипотезата за изменение на тълкуването на дадена правна норма, а в случай, че липсва тълкуване на правната норма, не се обосновава дали и защо тя е непълна, неясна или противоречива по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение или определение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /т. 4 на ТР № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС/. В разглеждания случай разпоредбите на чл. 78 ал.2 и чл.78, ал.4 ГПК, както и на чл.135 ал.2 ЗЗД са точни и ясни и не допускат колебания при тяхното тълкуване и изясняване на действителния им смисъл. Същевременно на тълкуване или „уточняване“ подлежи текст, от който не става ясно каква воля е формирал авторът и се налага тя да бъде изяснена с допълнителен акт. В случая такава неяснота липсва. Налице и достатъчна трайна и еднозначна съдебна практика, в това число и задължителна, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. По тези съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. В това производство, което по характер е съпътстващо основното, разноски не се присъждат. По изложените съображения Върховният касационен съд, III г. о.