Определение № 535 от 11.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1230/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. Й. П. срещу решение № 88 от 24.10.2019г., постановено по в. гр. дело № 255/2019г. на Бургаски апелативен съд, гражданско отделение, допълнено в частта за разноските с определение № 600 от 20.11.2019г., с което въззивно решение е потвърдено решение № 16 от 13.05.2019г. по гр. д. № 291/2019г. на Ямболски окръжен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. от непозволено увреждане, изразяващо се в бездействие на прокурори по наказателни производства, образувани по жалби на ищеца П., ведно със законната лихва от 23.10.2018г. до окончателното плащане. Касаторът - ищец счита, че обжалваният съдебен акт е необоснован и постановен в нарушение на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявеният иск, който според него е с правно основание чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, да бъде уважен изцяло. Претендира съдебно-деловодните разноски пред всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят П. релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос, относим към правната квалификация на предявения иск: „ Исковете срещу Прокуратурата за вреди, причинени от нейни незаконни действия/бездействия, в случаите, когато тези претенции са предявени от лица, нямащи качеството на обвиняеми или подсъдими в приключилото наказателно производство, как следва да бъдат квалифицирани – по чл. 2 ЗОДОВ и да се разглеждат по този ред, или по чл. 49 ЗЗД, както са ги разгледали Ямболски окръжен съд и Бургаски апелативен съд? “, по който сочи разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 187/13.06.2012г. по гр.д. № 1213/2011г. на ІІІ г.о.. По същия въпрос навежда бланкетно само като правна норма и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага каквито и да било обстоятелства по него. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България, подава отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000лв., т.е. тя е допустима. Ищецът е сезирал съда с иск срещу Прокуратурата на РБ за сумата 15 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от деликт, причинен от прокурори заради противоправно забавяне на наказателни производство, образувани по жалби на ищеца П. за извършени престъпления от трети лица, довело до прекратяването им поради изтичане на абсолютната давност. В исковата си молба П. Й. П. е заявил, че от 1989г. е извършвал значителна търговска дейност с магазини, ресторанти, фурна, внос и износ на стоки, създала му име на уважаван търговец, но поради незаконни действия на служител на [община], създали предпоставки впоследствие търговските му обекти да бъдат закрити, той е подал жалба до Районна прокуратура – Ямбол с вх. № 266/1994г. за престъпление по чл. 311 НК, по която образуваната преписка е била „забутана“ от наблюдаващия прокурор и едва през 2006г. го уведомили, че е изгубена, а през 2007г. е бил постановен отказ да се образува досъдебно производство поради изтекла погасителна давност. Ищецът е твърдял, че през периода 1994г. – 2007г. хранителният му комплекс е бил запечатан от [община], като органите на прокуратурата с бездействието си, включващо и изгубването на горепосочената преписка, са защитили тези действия на общината. През 1996г. П. е подал втора жалба с вх. № 386/1995г. срещу лицето В. С. за престъпление по чл. 315 вр. с чл. 308 НК, причинило прекратяване на бизнесотношенията между фирмата му и македонска фирма, тъй като кредитният банков инспектор С. е подправил сключения договор за банков кредит от 18.10.1990г. между П. и ЯТБ, като е дописал три физически лица за поръчители и залог на собствено жилище, по която жалба е образувано дознание, преобразувано в сл. дело № 119/2002г. по описа на ОСС-Ямбол. На 19.07.2002г. второто наказателно производство също е било прекратено поради изтекла през април 1998г. приложима 5 годишна давност, макар да са събрани доказателства за извършване на престъплението. Ищецът счита, че поради горепосочените умишлени забавени действия и умишлено бездействие на органите на прокуратурата, е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се във влошено здравословно състояние, влошено зрение на едното око, преживени негативни емоции, нестихващ стрес. Преустановяването на търговската му дейност и неангажирането на наказателната отговорност на лицата, срещу които е подал жалби и които са извършили престъпления, но не са наказани поради изтичане на давността, са предизвикали освен сериозен трус в семейството - в отношенията със съпругата и децата, и загуба на доверието на тъърговските партньори, сред които е градил име на коректен търговец. За горепосочените неимуществени вреди от горепосочения деликт, квалифициран от първата и въззивната съдебни инстанции по чл. 49 ЗЗД, ищецът е претендирал обезщетение в размер на 15 000лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.10.2018г.. Въззивният съд е приел въз основа на приетите в процеса писмени доказателства (постановление от 26.08.2008г. на ОСлС – [населено място] за прекратяване на сл.д. № 18/2008г., водено срещу ищеца П. за престъпление по чл. 227б, ал. 1 НК за това, че като ЕТ „Йос-тър Петър Йосифов“ е изпаднал в неплатежоспособност и в 15-дневен срок, считано от 17.12.1996г. от спиране на плащанията по договор за банков кредит от 18.10.1990г. за 600 000 неденом. лв. от ЯТБ и по договор за банков кредит от 19.11.1991г. за 20 000 000 неденом. лв. от ЯТБ, не е заявил това пред съда, и други писмени доказателства по образуваните наказателни производства по жалби на ищеца, посочени в исковата молба), за установени фактическите обстоятелства, изложени в исковата молба, за налично виновно противоправно деяние от страна на прокурори и служители на МВР в [населено място], изразяващо се в изгубване и бездействие по възстановяване на изгубената прокурорска преписка № 1266/1994г. по описа на Районна прокуратура – Ямбол, което бездействие е продължило повече от 10 години и е причинило прекратяването на двете процесни наказателни производства, по които ищецът е жалбоподател, заради изтичането на давността за преследване на дееца на престъпленията. Именно тези две наказателни производства ищецът е посочил в исковата си молба като генерирали претендираните от него процесни неимуществени вреди, поради което и дадената от въззивния съд правна квалификация на предявения иск е по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2 ЗОДОВ. За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД Бургаски апелативен съд е счел за неосъществени останалите елементи от фактическия състав на деликта по чл. 49 ЗЗД, а именно: настъпване на твърдяните неимуществени вреди и причинно –следствена връзка между противоправното поведение на служители на ответника и вредите. Макар на ищеца да са давани изрични указания по чл. 146, ал. 2 ГПК, той е отказал да ангажира каквито и да било доказателства за претендираните неимуществени вреди – медицинска експертиза и/или гласни доказателства. Независимо от невъзникване на релевираното от ищеца субективно право по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е обсъдил и своевременно направеното от ответника възражение за погасяването му по давност. Счел е за приложима петгодишната погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от датата на увреждането. Примемайки за краен момент на сочения от П. деликт – 2008г., така както той е твърдял, макар второто наказателно производство да е било прекратено през 2007г., решаващият съд е намерил, че погасителната давност, в случай, че фактическият състав на чл. 49 ЗЗД беше осъществен, е изтекла през 2013г.. Процесната искова молба е подадена на 23.10.2018г., следователно процесното вземане би се явило и погасено по давност. С горепосочените решаващи правни съображения, Бургаски апелативен съд е отхвърлил изцяло иска с правно основание чл. 49 ЗЗД. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Поставеният от касатора въпрос досежно правната квалификация на иска не удовлетворява общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като не е от обуславящо значение за крайния изход на конкретното дело. Дали ще се касае за фактически състав на квалифицирания деликт по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ или на деликта по чл. 49 ЗЗД, и в двата случая, за да е осъществен фактическият им състав, следва да са установени настъпването на твърдените вреди и причинно-следствената връзка между противоправното поведение на органи на прокуратурата и вредите. Въззивният съд е счел за неосъществени тези кумулативно изискуеми елементи от фактическия състав за възникване на правото на обезщетение от процесния деликт. Следователно дори да можеше да се квалифицира по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, предявеният иск пак би бил неоснователен заради неосъществен фактически състав на претендираното субективно право. Гореизложеното е относимо и за приложимата погасителна давност, която и при двата деликта (по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ и по чл. 49 ЗЗД) е петгодишна и с един и същи начален момент – крайния момент (завършването) на непозволеното увреждане, доколкото то се изразява в продължително във времето деяние, при което дори да съществуваше твърдяното субективно право на обезвреда, то би било погасено по давност. Следва да бъде посочено за пълнота, че дадената от въззивния съд правна квалификация на иска по чл. 49 ЗЗД съответства на съдържащите се разрешения в практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Няма съмнение за последната, че специалният деликт по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ касае хипотези на водени наказателни производства срещу физически лица в качеството им на обвиняеми, подсъдими или участници, срещу които е водена наказателната репресия, дори да не им е повдигано обвинение, но е формирана недвусмислена представа, че именно тези лица са уличените за извършването на престъплението от правозащитните органи. В този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК, както цитираното от касатора решение № 187/13.06.2012г. по гр.д. №1215/2011г. на ІІІ г.о. на ВКС, така и решение № 425/01.12.2015г. по гр.д.№3143/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 353/06.11.2015г. по гр. дело № 892/2015г. на IV г.о. на ВКС и решение № 397/26.11.2015г. по гр. дело № 6047/2013г. на IV г. о. на ВКС. Според тях употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ израз "обвинение в извършване на престъпление" следва да се тълкува в по-широк смисъл за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. При прекратяване на наказателно производство поради липса на доказателства за извършено престъпление е осъществена хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, макар и да не е повдигано обвинение и уличеното лице да не е привличано в качеството на обвиняем. Когато досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, уличеният търпи вреди от наказателното преследване, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние. Очевидно е, че двете наказателни производства, от забавянето на които ищецът твърди в исковата молба, че е претърпял процесните вреди, не са водени срещу него като уличено в престъпление лице. Напротив те са били инициирани от самия ищец, по негови жалби до органите на прокуратурата за престъпления, извършени от трети лица. Следователно изложените от касатора в исковата му молба обстоятелства не обуславят квалифицирането на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. С приемането на чл. 2б ЗОДОВ, с ДВ, бр. 98 от 11.12.2012г., е предвидена възможност по специалния закон Държавата да отговаря за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС). Материалноправната норма на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ има действие от датата на влизането й в сила. От влизането й в сила по заварени висящи наказателни производства, обезщетението за вреди от забавени съдопроизводствени действия, може да се търси само по реда на ЗОДОВ (чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ). По приключени производства, искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ е допустим само ако е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава Трета "а" ЗСВ, по която няма постигнато споразумение - чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, и ако не са изтекли от момента на влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ повече от шест месеца от постановяване на окончателния акт - § 9 ПЗР ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 98/2012г.). В останалите случаи, в които забавеното производството е приключило с окончателен акт преди повече от шест месеца от влизане в сила на чл. 2б ЗОДОВ, публ. ДВ, бр. 98/2012г., каквито са хипотезите на процесните две наказателни производства по жалби на ищеца, лицата не могат да подадат заявление за обезщетение по реда на глава Трета "а" ЗСВ, нито да предявят иск за обезщетение на основание чл. 2б ЗОДОВ. В последната, приложима към процесното правоотношение хипотеза, Държавата отговаря за вреди от действия на правозащитни органи, които в нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС не са извършени в разумен срок на основание чл. 49 ЗЗД. В горепосочения смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 210 от 15.06.2015г. по гр. д. № 3053/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 12 от 27.01.2016г. по гр. д. № 4014/2015г. на ІV г. о. на ВКС. Следователно неприложима като правна квалификация на предявения иск за вреди от забавени действия на правозащитни органи е и нормата на чл. 2б ЗОДОВ, като единствено приложима е общата норма на чл. 49 ЗЗД. Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25а Наредбата за заплащане на правната помощ, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, доколто депозираният писмен отговор към касационната жалба е изготвен от юрисконсулт с представени пълномощно, трудов договор и удостоверение за юридическа правоспособност. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение