Определение № 60335 от 10.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1664/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. А. срещу решение №1316/23.06.2020г. по гр.д.№3125/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №2396/03.04.2019г. по гр.д.№16290/2016г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 9 състав, е отхвърлен предявеният от К. Н. А. против ЗК „Лев Инс“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.05.2015г., за сумата 4 000 лв., представляваща разликата над следващите се 8 000 лв. до присъдения от първоинстанционния съд размер от 12 000 лв. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, без да са взети предвид високият интензитет на търпените от него болки и страдания и продължителния период на лечение. Моли за отмяна на обжалваното решение и за осъждане на ответника да заплати разликата над присъдените 8 000 лв. до претендираните 12 000 лв. Претендира и присъждане на разноски. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата, като твърди липса на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от К. Н. А. неимуществени вреди вследствие процесното ПТП възлиза на 8 000 лв. Съобразил е възрастта на ищеца – 71 години; вида на претърпяната от него травма – контузия на гърдите и корема, контузия на лява колянна става, контузия на дясно стъпало. Отчел е, че възстановителният период е продължил около 20 дни, като не са извършвани оперативни интервенции и предизвиканата травма не е наложила гипсова имобилизация. Касационният жалбоподател е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че с атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос относно „приложението на принципа за справедливост, във връзка с критериите при определяне на конкретен размер обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 от ЗЗД, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя във връзка с приложението на т.11 от ППВС №4/23.12.1968г.“ Позовава се на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като поддържа, че е налице противоречие с разясненията в т.11 на ППВС № 4/23.12.1968г. Поставеният от касатора въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968г., в съответствие, с която е постановено обжалваното решение. В същото е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, както и възрастта на пострадалия. Следва да се отбележи, че прилагането на критериите за размера на обезщетението във всеки отделен случай се извършва от съда с оглед събраните по делото доказателства, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, който би могъл да бъде решен в противоречие с установената практика на ВКС. В случая, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил възрастта на пострадалия, вида и тежестта на претърпените от него контузии; отчел е относително краткия период на възстановяване, като е изтъкнал липсата на извършвани оперативни интервенции и гипсова имобилизация. Изтъкнал е още, че няма остатъчни неблагоприятни последици от уврежданията и е налице пълно възстановяване. Следователно не е налице противоречие на изводите на въззивния съд по приложението на чл.52 от ЗЗД със задължителната съдебна практика на ВКС. Дори да е основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение, като не е обсъдил значимите за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение, съставляваща касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1 от ГПК. Основанията по чл.281, т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд