Определение № 5140 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2294/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Технически университет- София, представляван от ректора проф. д-р Г. П. В., приподписана от юрк. Т. З., против Решение №328 от 30.12.2025г. по в. гр. д. №76/2024г. по описа на Окръжен съд- Враца, с което е било потвърдено Решение №559 от 04.12.2023г. по гр.дело №588/2023г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което обявена за недействителна на основание чл.74,ал.4 от КТ клаузата на т.3 от допълнително споразумение №1-3407/30.11.2022г. към трудов договор №207/21.10.1998г., сключено между Технически университет- София, ЕИК[ЕИК] и Е. В. В.-А., ЕГН [ЕГН], предвиждаща на основание чл.70, ал.1 от КТ шестмесечен изпитателен срок в полза на работодателя, като сключена при заобикаляне на закона; признато е за незаконно и отменено уволнението на Е. В. В.-А., извършено със Заповед №1-214/30.03.2023г. на ректора на ТУ- София за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.71,ал.1 КТ; възстановена е ищцата Е. В. В.-А. на заеманата преди уволнението длъжност "експерт управление на собствеността" в ТУ - София, База К.- [населено място]; осъден е ТУ- София да заплати Е. В. В.- А. сумата от 4087.00 лв., представляваща обезщетение по чл.344,ал.1,т.3 във връзка с чл.225,ал.1 КТ за периода от 01.04.2023г. до 18.06.2023г., през който ищцата е останала без работа вследствие незаконното уволнение и сумата от 407.70 лв., представляваща обезщетение по чл.344,ал.1,т.3 във връзка с чл.225,ал.2 КТ за периода от 19.06.2023г. до 01.10.2023г., през който ищцата е работила на по-нископлатена длъжност вследствие незаконното уволнение, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда- 26.05.2023г., до окончателното изплащане на вземането. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, пр.3 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Е. В. В.-А., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й по делото адв. А. В., с който се изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение, включително препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел от фактическа страна, че от 01.10.1998г. до 01.04.2023г. ищцата Е. В. В.-А. е работила по трудово правоотношение с ответното висше учебно заведение ТУ- София, като длъжностите, които е заемала са „чистач” през периода от 01.10.1998г. до 01.06.2008г., „технически изпълнител” през периода от 01.06.2008г. до 01.11.2022г., и „експерт управление на собствеността” през периода 01.11.2022г. до 01.04.2023г. През целия период на действие на трудовия й договор местоработата на ищцата е била база в [населено място] на Технически колеж-София, който е включен в структурата на Технически университет- София. По силата на допълнително споразумение №1-340/30.11.2022г. към трудов договор №207/21.10.1998г. ищцата е заела длъжността „експерт управление на собствеността”, като в т.3 от допълнителното споразумение е била включена клауза по чл.70, ал.1 КТ за шестмесечен изпитателен срок в полза на работодателя. На 31.03.2023г. на ищцата е била връчена заповед на ректора на ответния университет, с която считано от 01.04.2023г. е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл.71, ал.1 КТ.

Съдът е приел, че включената в допълнителното споразумение клауза по чл.70, ал.1 от КТ за срок за изпитване в полза на работодателя е недействителна, тъй като противоречи на разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ. Изложил е съображения, че такава клауза може да се включи в трудовия договор, когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, като съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ за една и съща работа договор със срок за изпитване може да се сключи само веднъж. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е установил, че в случая ищцата е работила в продължение на много години в ТУ - София, база К., на идентични длъжности, като е била накарана да подпише допълнително споразумение, с което е било сменено само наименованието на длъжността й, а не и изпълняваната от нея работа. Съдът е приел, че след като работодателят вече веднъж е сключил безсрочен трудов договор с работника или служителя, то той е приел, че работникът или служителят може да изпълнява възложената му работа, поради което и не може да се сключва трудов договор със срок за изпитване за длъжност, която е идентична с вече заетата от работника или служителя по безсрочен трудов договор. Ето защо съдът е приел клаузата на т.3 от допълнителното споразумение №1-340/30.11.2022г. за недействителна, а предявеният иск с правно основание чл.74, ал.4 КТ за прогласяване на недействителността й за основателен. Предвид недействителността на клаузата за срок за изпитване съдът е приел за незаконно извършеното на основание чл.71, ал.1 от КТ уволнение на ищцата, поради което е уважил предявените от нея искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като излага доводи че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Като втора по ред по съществото на материалния спор инстанция длъжен ли е да се произнесе и изложи мотиви по въведените във въззивната жалба възражения; да обсъди в мотивите си събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, кои твърдения и възражения на страните приема за доказани и защо, на кои показания дава вяра и защо; правнорелевантните факти, от които произтича спорното право; допустимо ли е само формално препращане към мотивите на първоинстанционния съд?

2.Какви са относимите обективни критерии за установяване на еднаквост или сходство в заеманите длъжности, какви са обстоятелствата, релевантните критерии, които следва да се обсъдят при преценка на идентичност на трудови длъжности и трудови функции и конкретните- „технически изпълнител“ и „експерт управление на собствеността“ в база К.?

3.Формира ли се знание у работодателя, че служителят е годен да изпълнява нова трудова функция, ако същият е дългогодишен служител и преди това не е бил наказван?

4.Подлежи ли на съдебен контрол преценката на работодателя за резултата от изпитването на служителя?

Поддържа се и очевидна неправилност на решението по въпроса налице ли е промяна в трудовите функции.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Обжалваното решение не е вероятно нищожно или недопустимо, а искането на касатора за допускането му до касационно обжалване като очевидно неправилно по въпроса налице ли е промяна в трудовите функции е неоснователно. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите по поставения от касатора въпрос; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не са налице и поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос от изложението, отнасящ се до процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на въззивното решение и произнасянето по въззивната жалба, с която е бил сезиран, е от значение за изхода на спора, но не е бил разрешен от съда в противоречие с установената съдебна практика. В случая независимо от препращането към мотивите на първата инстанция съдът е обсъдил, макар и лаконично, повдигнатите във въззивната жалба доводи и възражения и е изложил становището си по тях. Предвид горното по така повдигнатия въпрос въззивното решение е в съответствие със съдебната практика.

Вторият въпрос от изложението, отнасящ се до относимите обективни критерии за установяване на еднаквост или сходство в заеманите длъжности, е от значение за изхода на спора с оглед решаващите мотиви на въззивния съд, но не е бил разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС. В същата / Решение № 160 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4811/2014 г.; Решение № 7 от 01.04.2011 г. по гр. д. № 954/2009 г.; Решение № 498 от 13.01.2012г. по гр. д. № 1561/2010 г.; Решение № 369 от 03.02.2014 г. по гр. д. № 3037/2013г.; Решение № 65 от 02.02.2026 г. по гр. д. № 2128/2025г.; Решение № 50204 от 06.10.2022 г. по гр. д. № 4329/2021г.; и др./ обобщено се приема, че при преценката за идентичност на трудовите задължения се изхожда от естеството на работата, от свойствените задължения за длъжността, от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа за длъжността, а не от нейното наименование, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. В случая обжалваното въззивно решение е съобразено с така формираната практика. Въз основа на показанията на разпитаните по делото свидетели съдът е приел, че независимо от извършената с допълнителното споразумение формална промяна на заеманата от нея длъжност от „технически изпълнител” на „експерт управление на собствеността”, работодателят не е възложил на ищцата нови трудови функции, а тя фактически е продължила да изпълнява тези, които е изпълнявала и преди подписването му.

Третият и четвъртият въпрос не са обусловили правните изводи на съда и по тях съдът не се е произнасял при постановяване на решението, поради което и не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

По така изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.

С оглед изхода на производството в полза на ответната страна по касационната жалба следва да се присъдят направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 350 евро.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на пето гражданско отделение,