Определение № 5712 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4428/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 98727 от 21.08.2025 г., подадена от Й. Б. Н. чрез адв. Г. Л. В. против определение № 12820 от 03.07.2025 г., постановено по в.ч.гр.д. № 1399/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната й жалба срещу определение № 20131292 от 24.10.2024 г., постановено по гр.д. № 59580/2016 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждането й да заплати в полза на Д. С. З. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3000 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокат. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на обжалвания акт. Твърди се, че размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е завишен, тъй като не отговаря на действителната правна и фактическа сложност на делото и не е съобразен с липсата на процесуални усложнения, както и факта, че същото е приключило без провеждането на нито едно открито съдебно заседание. В инкорпорираното в жалбата изложение се сочи наличие на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Не са изведени правни въпроси. Ответникът по жалбата – ответник и в основното производство Д. С. З. изразява становище за неоснователност на жалбата. Твърди, че обжалваното определение е постановено в съответствие с изискванията на процесуалния закон. Частната касационна жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирана страна и е насочена против подлежащо на обжалване определение. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационно обжалване, касационният съдебен състав съобрази следното: Делото е образувано по предявен от Й. Б. Н. срещу Д. С. З. установителен иск за собственост на реална част от имот с идентификатор *** по КККР на [населено място]. С определение от 19.03.2024 г. по гр.д. № 59580/2016 г. по описа на Софийски районен съд, производството по делото е прекратено, тъй като съдът е намерил за основателно възражението в отговора на исковата молба за недопустимост на предявените искове поради липса на правен интерес. В прекратителното определение от 19.03.2024 г. съдът не се е произнесъл по отговорността за разноски. При подадено съответно искане от страна на ответника, с определение от 24.10.2024 г. районният съд е осъдил ищеца да заплати сумата от 3000 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение. За да потвърди този резултат, въззивният съд е намерил за доказано заплащането на адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. Отчел също, че процесуалният представител на ответника е подал отговор на исковата молба, в който подробно е аргументирал основанията за недопустимост на производството, а в условията на евентуалност по същество е релевирал и доводи за отхвърляне на иска. Проследени били промените във фактическото положение на имота от 1950 г. до настоящия момент, спрямо действащата нормативна уредба и градоустройствени правила по ЗПИНМ (отм.), ЗТСУ (отм.), ЗУТ и приложимата съдебна практика. Взел предвид и обстоятелството, че производството пред районният съд е продължило над седем години, през който период адвокат В. е била ангажирана с поетата защита. С оглед гореизложеното намерил, че определеното възнаграждение е справедливо и в този смисъл постановил акта си. При тези данни, настоящият състав на ВКС, второ г.о, намира, че не са налице предпоставки за допускането на касационно обжалване. По аргумент от задължителните указания, дадени с ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, липсата на формулиран от жалбоподателя правен въпрос като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, е единствено и достатъчно основание касационното обжалване да не бъде допускано. ВКС не разполага с правомощието да го изведе, а само да го уточни и конкретизира, който принцип е в съгласие с диспозитивното начало в гражданския процес и обвързаността на съда от предмета на жалбата. В случая, жалбоподателят, макар че изчерпателно е аргументирал оплакванията си по същество, позовавайки се на конкретна практика на ВКС и СЕС, не е формулирал общозначим правен въпрос, чийто отговор да е рефлектирал върху решаващата воля на съда и който да е решен в противоречие с цитираната от него практика. Както се отбеляза по-горе, това е достатъчно основание въззивното определение да не бъде допуснато до касационна проверка. Дори и да се приеме, че е обоснована хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с позоваването на цитираното решение на СЕС, според която съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС минимални размери при определяне на адвокатските възнаграждения, както и на практиката на ВКС относно критериите за определяне на справедливо адвокатско възнаграждение при възражение за прекомерност, касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като не е налице противоречие на обжалваното определение с цитираната практика. Въззивният съд е изложил съображения защо счита, че заплатеното от ответника по делото адвокатско възнаграждение не е прекомерно. Отговорът на исковата молба, изготвен от упълномощения адвокат, е подробен и аргументиран. Изложени са съображения както за недопустимост на производството, така и по същество н претенцията. Към него са представени десетки страници писмени доказателства, формулирани са и искания за свидетели и експертиза. Извън този отговор адв.В. е изразила и обосновано становище по конституирането на ответниците с молба от 14.03.2019 г. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, съдебната практика отчита несъответствие с правото на ЕС на определените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на адвокатски възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В съответствие с изложеното въззивният съд е възприел заплатеният от ответницата размер на адвокатското възнаграждение за обоснован и справедлив с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС,